сакото си, подреди го върху облегалката на един стол и се изпъна върху леглото. Сега не беше удобно време да отиде при нея. Във всеки хотел утрините са запълнени с прекалено много активност — почистват се стаите, пътници пристигат и заминават. За предпочитане беше без-дейният период — най-добре следобедната горещина или часовете между седем и девет, когато всички отиваха на вечеря.
Сега, когато неговият час дойде, той откри с изненада, че е подготвен за него много по-малко, отколкото си представяше. Имаше си и готова реч. Беше започнал да я репетира от онзи следобед в Мадрид, когато видя нейната снимка във вестника. Беше го препрочитал толкова много пъти, че ръбовете му се бяха оръфали. Неговата дъщеря — единствената му връзка с миналия живот и единственото му основание за бъдещия. Сега той беше вече старец без някаква определена цел в живота. Очакваше спокойна смърт за себе си и разочарование за враговете си. Тъжен и глупав край на една кариера, достигнала върховете на могъществото, а после открила дълбочините на горчивото преследване. Все пак бе изпитал чувството на величие, макар и по своему. То му бе давало възможност сам да прикачи известен чар на мръсната си роля — да лети в огромния си черен мерцедес към мисията на смъртта; като ангел, излязъл от ада — рус и ужасяващ, нещо повече от обикновено човешко същество. След разгрома беше избягал и спасил живота си — алтернативата беше публичен съд и жалка смърт чрез обесване. Съдбата го гони близо тридесет години. Беше живял като дребен буржоа в Мадрид и се смяташе за късметлия… Но дошъл обратно в обкръжението от миналото си, днешният ден заедно с настоящето отлетя в небитието — от далеко, сякаш ехо, зазвучаха тромпети в главата му, мистична музика от танц на мъртъвци загърмя пред вцепенения свят… Той бе загубил — всичко, в което бе вярвал, се беше разпаднало и изчезнало, оставяйки след себе си само спомен за огромно, в генетични размери престъпление. За него бе останал само мракът. По отношение дъщеря му всичко беше съвсем различно. Очакваше я богатство и мощ чрез собствеността над Солницата, а за него най-сетне щеше да настъпи доволството да види своята кръв да триумфира чрез едно живо същество, което бе обичал винаги. Тя би била безмерно богата, желана, известна на цял свят — мислите му полетяха разпилени безредно, преминали границите на здравия разум, който си бе налагал така дълго. Чувствата се пребориха с него и взеха връх — фаталната немска любов към сантиментална драма се фиксира в идеала за баща и дъщеря. Тя го понесе, забравил необходимостта от предпазливост и укриване. Лежеше със затворени очи в нетърпеливо очакване.
— Какъв е този ад тук? — изкрещя Фишер.
Беше се върнал в ранните часове на следобеда и бе полетял право към стаята на Пола. Вратата бе отворена, а стаята претъпкана с хора. Той ги разблъска и влезе.
— Къде е мисис Стенли? Какво става тук?
Изведнъж видя, че пред него е управителят. Той беше пребледнял и две вадички пот се спускаха по страните му.
— Нещастен случай, мосю.
— Какъв нещастен случай? — развика се Фишер. — Къде е мисис Стенли?
— Една от чистачките… Беше открита преди малко. Почиствала банята и била ударена от електрически ток. Моля ви, мосю, трябва да ме извините…
— Чистачка? — В мозъка на Фишер се вряза само този факт. Каквото и да се е случило, то не бе с Пола. — Слушайте, а къде е мисис Стенли?
— Тя ни напусна, мосю. — Управителят му обърна нетърпеливо гръб. — Снощи напусна хотела. Толкова мога да ви кажа. А сега, мосю, моля… извинете ме!
Фишер видя как двама души изнасят от банята безжизненото тяло в синя ленена рокля и смачкана бяла престилка. Мярна му се люшкаща се глава и почерняло лице с ужасно изпъкнали очни ябълки. В миг му се до-повръща. Ударена от електрически ток, когато почиствала банята? Обърна се и полетя по стълбите надолу. Едва дишаше, когато спря пред рецепцията.
— Мисис Стенли е напуснала снощи. Каза ли къде отива?
— Не, мосю. Просто си отиде.
— Но сигурно ви е предала някакво съобщение за мен?
— Не мисля. Един момент, да проверя… Не, нищо, мосю.
— Не вярвам. Все трябва да е оставила някаква бележка. Какво каза? Защо напусна?
— Не мога да ви помогна. С нея беше един господин. Дойдоха, събраха багажа й, тя си плати сметката и заминаха. Съжалявам, но това е всичко, което зная.
— Господин? — повтори Фишер. — С нея имаше и мъж?
— Да, мосю.
— Разбирам. Благодаря. О, почакайте, с такси ли заминаха? Дали портиерът няма да знае накъде са отишли?
— Може да го попитате. Възможно е да е запомнил нещо.
Но човекът само поклати глава. Фишер му беше дал десет франка.
— Не бяха с такси, мосю. Мисис Стенли и джентълменът поеха с голям мерцедес. Аз пренесох само багажа и тръгнаха. Съжалявам.
— Няма нищо.
Фишер се обърна и влезе в хотела. Едва можеше да повярва. Пола бе заминала с мъж, без да остави някаква бележка за него, нищо. Просто напуснала хотела, а също така и неговия живот. Това не бе възможно. Реши да се обърне отново към администратора и да го помоли пак да провери няма ли писмо за него, когато изведнъж се досети, че може да има нещо в стаята му. Изтича бързо горе — и тук нямаше нищо. Пътната му чанта беше върху леглото. Нямаше никъде никакъв плик. Беше си отишла. Сега вече му прилоша. Притисна юмруци към корема си, където усети остра, присвиваща болка. Това беше истинска физическа болка, ответна реакция от страна на тялото му по отношение на вулкана, бушуващ в главата му. Беше я загубил. Някой друг беше дошъл и беше я отнесъл, някой, когото тя никога не бе споменавала, някой достатъчно близък, за да пристигне с кола и я отнесе заедно с багажа й.
Но същата вечер те бяха разговаряли по телефона. Тя беше мила и нежна, бе проявила търпение към неговата ревност. Ревнуваше я от Дънстън… Дънстън! Той грабна телефона и го потърси. Изтече доста време, докато му съобщят, че е излязъл. Фишер изруга и остави слушалката. Изправи се бавно и влезе в банята, изми лицето си и се погледна в огледалото. Беше разстроен и посърнал.
— Клети глупако — изрече гласно той. — Бедни тъпако, нека това ти послужи за урок!
Тази сутрин беше купил гривна за нея — златна, с дребни сапфири и диаманти между отделните звена на верижката. Беше оглеждал и пръстени, но нямаше кураж да й поднесе един, когато се срещнат. Беше готов да разопакова кутията и да хвърли гривната на улицата или да я подари на камериерката, когато изведнъж спря и се люшна назад от блесналата като мълния в главата му мисъл. Генералът! С него е заминала. Бяха се намерили. И доколкото му бе известно, те бяха отишли там, където лежеше съкровището на Пьоленберг.
— Мамо — говореше Филип фон Хесел, — мамо, къде е съкровището? Аз имам право да зная!
— Нямаш никакво право! Как си посмял да вземеш тази жена и да я доведеш тук? Полудял ли си? — Той никога не бе виждал майка си така побесняла. Беше побеляла от гняв. Обградените й с жълто зеници се разшириха така, че станаха съвсем черни. Стоеше изправена по средата на хола, препълнен с червени рози, и крещеше. За първи път в живота си Филип виждаше майка си да губи контрол над себе си. — Кретен! Ти се мъчеше да се набъркаш от самото начало. Сега ти настани дъщерята на Бронзарт на единственото място в света… О, боже мой! Не съм очаквала такова нещо от теб!
— Къде е Солницата? — повтори той. — Фишер ти е казал. Къде е?
— Наистина ли настояваш толкова много да знаеш? — изръмжа като някое животно тя, приближи се до него и вдигна ръка, готова сякаш да го удари. — Настояваш да знаеш къде е? Много добре, ще ти кажа. Намира се в апартамента! Скрита е в апартамента, където си настанил нея! Разбираш ли сега какво си направил?
