време. Кой ти каза, че пристигат?
— Детективът. Той се досетил, че ти си при мен. Даде ми време да те предупредя. Моля те, целуни ме за довиждане и тръгвай още сега. Чакай, чакай… Къде мога да те намеря?
— Не би могла.
— Но ти няма да изчезнеш. Искаш да ме оставиш и да изчезнеш?
Той се наведе и я целуна.
— Съкровището, то е от значение сега. Скоро сама ще видиш своето наследство. И то е твое. Доказателствата са заедно с него.
Той се обърна и излезе. Пола се поколеба, борейки се с импулса да се отпусне в сълзи като изоставено дете. После изтича навън и се огледа — коридорът беше празен.
След минута й се обадиха от рецепцията, че принц Филип фон Хесел е на път към нея.
— Вие сте плакали — каза той, като затвори вратата. Тя бе очаквала да види заедно с него майка му и Фишер и се изненада, че е сам.
— Какво се е случило? — продължи той.
— Нищо, съвсем добре съм. Мислех, че и другите са с вас.
— Кои други? Дойдох да видя как сте и да ви поканя за вечеря.
— Майка ви и Ерик Фишер. Солницата е тук, укрита някъде в този апартамент. Те идват, за да я вземат. Когато почукахте, помислих, че са те.
— Тя не ми съобщи — каза замислено Филип. — Не ми спомена ни дума. Явно, много добре е, че аз съм тук. Ако наистина познавам майка си, мисис Стенли, — ще имате нужда от съюзник. Ще ги дочакаме заедно. Това ли бе причината да плачете?
— Не. Нещо съвсем друго. Може ли да ми дадете цигара?
— Разбира се — и гой й поднесе кутията и запалката си. Лицето му беше мрачно. Нехарактерно за него, той докосна ръката й. — Не питам какво ви е разтревожило, но след като завършим всичко това, може би ще се съгласите да отидем някъде и да поговорим?
— Не знам. Не ми е ясно какво предстои да става, но имам желание да се махна!
— Не тъкмо сега. Стигнахте вече до самия край. Ще видите Солницата и сама ще прецените колко струва. Знайте, че съм тук като ваш приятел.
— Да, вярвам ви. А, чувам ги… това бе отваряне на врата.
Първа влезе в хола Маргарет фон Хесел. Като видя Пола и сина си, тя се спря и заговори през рамо:
— Мистър Фишер, какво правят тези хора тук?
Той влезе, следван от човек в работен комбинезон с кутия инструменти в ръка. Фишер погледна най- напред към Пола, а после подозрително и към принц Филип, който се бе придвижил близо до нея. Бяха допрени странично един до друг.
— Мисис Стенли? — прозвуча гласът на принцесата, остър и заповеден. — Ще бъдете ли така добра да напуснете? Това не засяга вас. А ти — тя отправи святкащ поглед към сина си — би направил добре да придружиш дамата.
— Мисис Стенли остава — произнесе спокойно Филип, — аз също.
Чу се шум и в стаята нахлу Дънстън с дясната си ръка в джоба на сакото. Продълговато парче лейкопласт покриваше бузата му. Пола ахна и отстъпи назад. Той й отправи нахален поглед и се усмихна, а след това се обърна към Фишер.
— Струва ми се, трябва да се убедим, че тук не присъствува никой друг.
Преди Фишер да отговори, той отвори вратата на спалнята и влезе. Когато се върна оттам, отново се вгледа в Пола. Искаше да й каже с очи: кажеш ли една дума за случилото се, пускам копоите след него. Тя се обърна, отвратена от циничното му хилене. Споменът за ръцете му върху нея, за мръсната му хватка върху устата й, за коляното му, блъскащо я отзад, я накара да потрепери. Той бе разпознал баща й. Беше разбрал, че тя не може да му стори нищо, че даже с Фишер до себе си тя не би посмяла да го обвини. Сега той се отправяше към прозорците. Дръпна дългите завеси настрани, за да види не е ли скрит някой там.
— Докато ти и мисис Стенли не излезете, забранявам да започне търсенето — отсече мрачно принцесата.
— Те остават, или по-точно, мисис Стенли. Вашият син не ме интересува — прозвуча ледено гласът на Фишер. Той не погледна Пола. Не можеше да се довери на себе си, докато младият мъж стоеше така интимно близо до нея. — Аз единствен зная къде е Солницата и няма да предприема нищо, ако мисис Стенли не е свидетел на това дело. Изправени сме пред проблема кой е законният собственик на това съкровище и тя има право да остане тук.
— Точно това е и моето мнение — намеси се принц Филип. — Моля, действувайте, мистър Фишер.
— Много добре — изстъпи се насреща му Маргарет фон Хесел. — Нека бъде според вашите условия. За бога, защо вашият човек не се залавя за работа?
Дърводелецът на хотела пристъпи напред и Фишер разпореди:
— Проверете стените. Мисля, че ще я открием там. Огледайте дали някои от дървените панели на облицовката не са били подменяни.
— Кажи ми само едно — обърна се Пола към Фишер, — преди да започнеш. Как откри мястото?
За първи път те се погледнаха в очите. Фишер почувствува същата болка в слънчевия си възел. Пола му изглеждаше променена. Нямаше я предишната й самоувереност. Личеше някакво безпокойство. Косата й, обикновено много шик подредена, беше разрошена, оглеждаше се боязливо из цялата стая и най-вече към Дънстън, застанал неподвижен и загадъчен малко настрана от тях.
— Разбрах го от един приятел на мадам Бреве, съсед, който познава отдавна цялото семейство. Жако е бил отличен дърводелец. В това се криеше загадката. Баща ти го подбрал измежду заложниците, защото узнал неговия занаят. През нощта, когато Жако е бил изваден от затвора, баща ти го накарал да работи тук, в частната му квартира, без някой да го безпокои или да узнае какво става. На другата сутрин го посочил измежду затворниците и заповядал да го разстрелят, за да се запази тайната му. Бях убеден, че генералът го е използувал, за да вгради съкровището в стената или някъде другаде. Когато майка ти ми каза, че на споменатата дата е живеел в този апартамент, стана ми ясно, че майсторът дърводелец е работил тук. Така че никак не беше трудно. Когато чух какъв е бил занаятът на Жако, трябваше да открия подходящото място за приложението на неговото умение и майка ти ми то посочи.
— Защо не продължаваме? — озъби се принцесата към Фишер. — Това го разказахте вече на мен. Хайде нека вашият човек започва търсенето!
На дърводелеца му беше нужен половин час да открие тази част от стената, която при почукване звучеше глухо. Той мина по цялата ламперия, като я почукваше леко от пода до горното й ниво. Пола го наблюдаваше напрегната, а принцесата остана в креслото си с изправен гръб, прехвърлила крак върху крак, поклащайки го в такт с почукванията. Тя не погледна нито веднъж към сина си. Накрая дърводелецът се обърна към Фишер:
— Ей тук стената звучи кухо.
Той стоеше вдясно от мраморната камина. Дървената облицовка бе покрита с красива резбована плетеница от листа и цветя. Фишер се наведе и прекара пръсти върху резбата. Никъде не установи място на снаждане.
— Сигурен ли сте? — запита той.
Човекът кимна. Почерняла цигара висеше в единия ъгъл на устата му. Принцесата забрави да се възпротиви, когато той запали цигара.
— Смея да твърдя, че тук стената е куха. Не мога обаче да видя къде е рязана ламперията. За момент, имам силен електрически фенер сред вещите си.
Мощен сноп светлина заигра върху резбата. Фишер го направляваше, а работникът опипваше повърхността.
— Невъзможно е да се открие. Който е свалял този лист и го е поставил обратно на място, е бил голям майстор.
— Да — каза Фишер, — бил е. Не напипвате ли някаква цепнатина?
Дърводелецът застана на колене. Пръстите му бяха обхванали голямо парче от резбата.
— Насочете светлината по-близо. Ха така! Мисля, че го намерих. Ей тук има някаква неравност. Вижте
