дъщеря ми. Ще ви кажа какво е написано там.
— Не! — изкрещя Маргарет фон Хесел. — Това е лъжа, фалшификация… — Изведнъж тя спря като поразена.
— Там е посочено името на малко селище на френско-германската граница, до Елзас, и адресът на малък пансион. Там, гласи писмото, ще ги намерите. „Те не подозират нищо и очакват да бъдат докарани у нас.“ Спомни си точно тези думи! Спомни си и пазарлъка ни, принцесо! Тогава ти подписа, че Солницата преминава в мое владение в замяна на мълчанието ми по отношение на снаха ти, еврейката, и за следващата услуга, искана от теб и съответно гарантирана от мен, не беше ли така? От своя страна аз спазих договора ни. Арестувах снахата заедно с бебето, твоето внуче, и ги изпратих в Маутхаузен, в газовите камери, както се бяхме уговорили. На каква възраст беше момченцето? На осемнадесет месеца?
Настъпи пълна тишина. Времето сякаш беше спряло. Пола чу гласа на баща си да задава този последен въпрос с насмешлив тон и внезапно усети, че подът се плъзга под нозете й и всеки миг може да загуби съзнание. Със страшни усилия на волята тя съсредоточи погледа си в лицето му и видя горящите сини очи, бляскащи триумфално към жената, на която бе нанесъл този удар, видя ехидната усмивка върху устата му и страхотната, невероятна липса на каквото и да било разкаяние за това, което току-що бе изповядал. Сега вече подът се люлееше. Усети, че нечия ръка я хвана и я подкрепи. Не беше принцът, застанал на около половин метър от нея. Въпреки нареждането на генерала и неговия насочен револвер Фишер бе дошъл да й помогне.
— Мамо — продължи Филип. — Ти ми каза, че той е намерил само нея. Никога не си споменавала, че е имала и дете.
— Нямах друг избор — изрече бавно тя, събирайки сили след краткия припадък. — Докато те продължаваха да живеят, ние щяхме да бъдем винаги уязвими. Той бе разбрал това, така че то можеше да стане достояние и другиму. Тя беше еврейка, авантюристка…
— А детето? — запита Филип. — Синът на Хайнрих, ти си го убила…
Не последва никакъв отговор. Тя направи с ръка жест, като да се защити, а после реши да замълчи.
— А сега, Паула — заговори генералът с ликуващ тон на оправдан човек, — ти вече знаеш истината. Все още ли имаш желание да й върнеш обратно Солницата? Погледни я! Виж каква красота!
— Нека Бог ти прости — затрепери Пола. — Не мога да понасям гледката на тази мръсна, зацапана с кръв вещ! Майка и дете, ти си ги убил, татко!
— Еврейка и полуеврейче — изрече презрително генералът. — Та те не представляваха нищо за мен. Умираха с милиони тогава. Низши създания, мърсещи земята. Колко струваха те в сравнение с това? — И той посочи огромната златна Солница, отправила към тях неизброимите си диамантени очи.
— Не бих докоснала нито нея, нито теб! — изкрещя Пола.
— Виждам. Тъкмо от това се страхувах. Но аз пристигнах приготвен. Паула, иди до входа на апартамента и ми донеси торбата, оставена пред вратата!
— Не! Няма да сторя нищо за теб.
Той погледна към Фишер, обвил с ръка Пола през кръста.
— Идете вие. Снемете ръцете си от моята дъщеря и ми донесете торбата! Ако не сторите това, незабавно ще застрелям принцесата.
— Дръж се, скъпа — прошепна Фишер.
Той се отдели от нея и отиде до входа, а след това донесе тежката полева торба на генерала. Като светкавица му мина мисълта да се хвърли в краката му с надежда, че ненасоченият куршум не ще улучи никого. Ако уцелеше принцесата, не би дал и пет пари, но там беше Пола, бледа и съсипана, олюляваща се върху краката си. Не можеше да рискува.
— Отворете я! — изкомандва генералът. — А сега подайте ми го! — Там имаше малък металически цилиндър. Към него беше прикрепен кабел с металически наконечник и дръжка. Фишер вложи наконечника в протегнатата ръка на генерала. — Сега пали!
Запалката му щракна. Чу се силно изсъскване и от наконечника изскочи дълъг синкавобял пламък. Незабавно стаята се изпълни с ослепителна светлина.
— Не! — пищеше Маргарет фон Хесел. — Не, не… Ох, боже мой!
Силният пламък на оксиацетилена започна да ближе върха на златния дъб. В дясната си ръка генералът държеше пистолета, а с лявата направляваше опустошителния огън върху Солницата. Горните клони вече капеха обезформени на пода. Металът се втечняваше бързо, а хората гледаха безпомощни, прикрили очи от ослепителната светлина. Формите на цялата фигура се размазаха. Нимфите, така чисти в своята грациозност, се топяха в малки златни струйки. Скъпоценните камъни се ронеха като водопад.
Маргарет фон Хесел хълцаше, задавена от сълзи. Не се чуваше нищо друго освен нейния спазматичен плач и грозното съскане на пламъка, докато разкъсваше и поглъщаше огромната златна маса, сега вече така обезобразена, че в нея не можеше да се разпознае нищо.
— Ето я твоята Солница! — викна генералът. — Погледай я! Сега вече можеш да си я получиш обратно!
За няколко секунди той остана загледан в нея и ръката, хванала здраво пистолета, се сниши. Със светкавично движение Дънстън мушна ръката си в джоба и стреля през дрехата. А след това извади револвера и стреля повторно. Генералът се преви и извика. Пистолетът му падна. Дънстън го заобиколи и се прицели в Пола. Лявата ръка на генерала, държаща оксиацетилена, се изви в блестяща арка и Дънстън издаде агонизиращ писък, когато пламъкът го близна. Куршумът, насочен към Пола, удари стената на около тридесет сантиметра встрани от нея. За миг генералът като че ли се втренчи в нея, а после опита да каже нещо. Веднага след това ослепителната светлина угасна, а той се строполи тежко на пода. Пола изпищя. Още по-силно прозвуча гневният вик на принцесата, отправен към обгорения и стенещ Дънстън.
— Глупако! Много късно, идиот такъв!
Фишер обърна тялото на генерала. Очите му бяха все още втренчени, а устата му отворена за неизречени-те думи. На педя от него разтопената безформена маса на Солницата на Пьоленберг ронеше своите златни сълзи.
— Заминавам днес следобед.
Принцът изглеждаше значително по-стар. Покрай очите му личеше мрежица от тънки линии, а дълбока бразда пресичаше чистото чело — Пола не я бе виждала досега. Той стоеше в средата на хола, изправен и горд. Пола си помисли, че външно освен изражението на горчива напрегнатост той изглеждаше съвсем неповлиян от това, което се случи. Каквото и да казваха враговете им, никой не можеше да отрече, че Фон Хеселови умееха да се владеят.
— Тъкмо мислех да ви се обадя — каза Пола. — Връщам се в Англия. Как е майка ви?
Тя бе видяла как почти изнесоха принцесата от апартамента, внезапно припаднала старица, бореща се с шока.
— Предполагам, че се е съвзела. Не съм ходил още да я видя, трябва да си призная.
— Разбирам какво чувствувате. Съжалявам.
— Надявам се никога да не го разберете. Стореното от майка ми не може да бъде извинено. Отсега нататък няма да имам нищо общо с нея.
— Може да промените решението си.
— Вие щяхте ли да го промените, ако баща ви не бе убит?
— Не. Аз също не бих го променила. Искам да ви дам нещо. Няма да се забавя и минута. Седнете, моля, изглеждате изморен.
— Благодаря ви. — Той направи усилие и се усмихна. Това само подчерта тъгата в очите му. — Безпокоя се за вас, мисис Стенли. Надявах се да не ви намеря много разстроена.
— Бях — каза Пола, като се върна с плик в ръка, — но не останах сама, да бъде благословен Бог. Така ми бе много по-лесно. Сега се чувствувам в състояние да забравя миналото. Вие също трябва да опитате.
