Мога да прекарам целия си живот с теб и ще бъда напълно щастлива. Затова дойдох да те намеря. Солницата на Пьоленберг не значи нищо за мен. Теб търсех и те намерих.
— Ти не знаеш какво говориш — оживи се генералът и запали цигара. — Не съзнаваш думите си. Това е съвсем невъзможно, повярвай ми.
— О, не, възможно е! Ще се махаме заедно оттук… обратно към Мадрид, ако живееш там. Ще тръгна с теб и просто ще изчезнем.
— Не. — Той поклати категорично глава и издуха струя дим. — Не. Не можеш да се обвържеш с мен.
— Защо не? Какво си очаквал? Да се срещнем и после, ей така, да си тръгнеш и изчезнеш? Не, няма да те оставя!
— Дойдох да те намеря с известна цел. Оставих Испания, където живея в сигурност от десетки години, и се върнах във Франция, в Париж, но не за да те вземам със себе си, та да споделяш моя живот на изгнаник: скромен апартамент, скромни доходи, самота, скука, анонимност! Мислиш ли, че искам съдбата на моята дъщеря да бъде такава?
— Аз искам да е такава — настоя Пола. — Това съм искала винаги: да бъда с теб!
— Ти си моето дете. През всички тези години аз пазех нещо за теб, когато узнах, че идва краят на нашия свят, че мога да бъда убит или отвеян някъде по земята. Исках да осигуря твоето наследство. Запазих едно от най-големите богатства в света, за да ти го дам, и сега, моя мила Паула, то е твое.
— Не го желая. Не искам Солницата. Тя не ме интересува.
— Престани да бъдеш глупава! — извика остро той и стана, като я остави на канапето да впива изненадан поглед в него, а той започна да кръстосва стаята. — Солницата на Пьоленберг е твоя. Как можеш да се отказваш от нея с такава лека ръка? Та ти никога не си я виждала! Не знаеш какво означава тя! Огромно състояние от злато и скъпоценни камъни, творба на изкуството, която винаги може да определя сама цената си. Ще станеш една от най-богатите жени, ще имаш власт, ще се стремят към теб. Ще се омъжиш за принц, ако пожелаеш такъв! Хората ще пълзят пред теб, както правеха и пред мен, жадни за поглед или дума!
— Татко, моля те!
Пола се опитваше да спре потока от думи. В него тя чуваше някакъв грозен тътнеж от преувеличаване. Върху лицето му стоеше някакво твърдо, властно изражение, което правеше лъжливо предишното му благородство. Когато впи поглед в нея, той беше гневен, почти враждебен.
— Аз мога да живея като нищожество, изгнаник съм, но ти няма да живееш така! Какво искаш? Да дойдеш в Мадрид и да споделяш този живот, да станеш моя гледачка, докато потъна в гроба? Ако си въобразяваш, че мога да ти позволя да направиш това, то тогава е голямо нещастие и за двама ни, че се срещнахме изобщо! Не! Ти имаш своя съдба. Аз съм я планирал за теб и ти си длъжна да се подчиниш! Трябва да завладееш Солницата на Пьоленберг! Пристигнах, за да ти я връча.
— Тя не ми принадлежи — отвърна отчаяно Пола. — Собственост е на Фон Хеселови. Те разкриха къде се намира тя и са решили да си я приберат по някое време още днес.
Той спря внезапно. Ръката с полуизпушената цигара се отпусна бавно отстрани на тялото му.
— Какво искаш да кажеш? Откъде знаеш всичко това?
— Наеха частен детектив да работи върху този проблем. Той се свърза с мен и аз му дадох нашата загадка. Договорихме се с него: той да търси Солницата, а аз теб. Те знаят всичко за съкровището.
— Казваш, че им е известно къде е укрито?
Той беше бдителен и нащрек, напълно променен. Пола потрепери. Човекът пред нея беше жесток и застрашителен.
— Добре. Отговори ми, Паула. Знаят ли те точно мястото?
— Да, казах ти. Възнамеряват днес да го приберат.
— Ясно. Изглежда, тази жена се опитва да ме изиграе.
— Те имат права над това съкровище. Ти си го взел от тях, татко. Стотици години то е било тяхно семейно притежание.
— Това е лъжа! Солницата на Пьоленберг е напълно законно моя, следователно по закон и твоя, както сама ще откриеш.
— Не. Решила съм това, татко. Що се отнася до мен, с миналото е свършено. Не съм твой съдия за онова, което си вършил, а Солницата е част от това минало. Няма да я докосна дори. Не желая да бъда богата или прочута чрез нея. А ти не забравяй и себе си. Колкото по-продължително оставаш тук, толкова по-голям е рискът да бъдеш разкрит. Една старица на име мадам Бреве те е познала. Аз я посетих и тя плю в лицето ми, когато й казах коя съм. По твоя заповед синът й е бил разстрелян. Да не говорим за това сега, татко, но Солницата на Пьоленберг е част от твоето минало. И ако ти я дадеш на мен, аз ще я предам направо на Фон Хеселови. Обещала съм да постъпя точно така, ако наистина имам някакви права над нея.
— Ти, глупачке — каза бавно генералът, — да извършиш такова нещо. Ти не знаеш нищо за това. Не знаеш истината. Да върнеш обратно съкровището на Маргарет фон Хесел! — Той се изсмя и това беше груб, презрителен смях. — Ако ти се отречеш от съкровището, обещавам ти, че тя никога няма да го има пак!
— О, недей, недей, татко — замоли се Пола. — Нека не се караме. Как не можеш да видиш, че най- важното сме ти и аз? Парите нямат никакво значение за мен. Не желая нито едно от нещата, които ти искаш за мен. Не ме интересуват съкровища или могъщество, или каквото и да е било. Имам единствено теб на този свят, а ти говориш за заминаване, искаш да ме напуснеш. Ще разкъсаш сърцето ми, ако сториш така.
Той я погледна и изражението му постепенно се промени. Доближи я и й подаде ръка. Тя я пое, а той я прегърна. Тя го притисна здраво и за първи път от времето на детинството в главата й зазвуча молитва. „Моля те, Боже… моля те, Боже… не допускай да го загубя!“
— Искам да бъдеш щастлива, Паула. Ти си единственото живо създание, което някога съм обичал. Мисълта за теб ме поддържаше жив. Окриляше ме надеждата да зная, че ти растеш някъде, далеч от разрухата. Когато беше бебе, вземах те на ръце и ти обещавах света. Но не аз съм светът, скъпа. Нямам какво да ти предложа… Не ме прекъсвай. Остави ме да довърша. За мен няма никакво бъдеще. Аз съм старец, намерил сигурно убежище. За мен това е достатъчно. Ако те взема със себе си и те видя осъдена да влачиш моето съществувание, да погубваш себе си, тогава моето сърце ще се разкъса. Ще загубя всякаква надежда. Възможно ми е да живея само чрез теб, като зная, че се ползуваш от това, което бих ти дал, ако не бяхме загубили войната. Не ми отказвай това. Позволи ми да превърна в дело обичта си към теб. Приеми Солницата или най-малко позволи ми да ти я покажа и да ти докажа, че тя наистина е твоя. Тогава, ако все пак я откажеш… — Той обхвана главата й с две ръце и като я повдигна, се взря в лицето й. Очите му плуваха в сълзи. — Недей ми отказва. Живял съм само за това.
— О, Боже — шепнеше Пола. — О, Боже, какво да направя?
В този момент зазвъня телефонът. Той я задържа, притиснал я здраво. Изведнъж ръцете му се отпуснаха.
— Отговори, Паула.
Тя вдигна слушалката.
— Аз съм — чу гласа на Фишер тя. — Не казвай нищо, само слушай. Той е при теб, нали?
— Да. Откъде знаеш?
— Това няма значение. Пристигам след няколко минути. Каза ли ти той къде е съкровището?
— Не. Защо не ме оставиш на мира? Не искам да те видя.
— Стигнал съм до същия извод от начина, по който ме напусна. Сега обаче не става дума за мен. Солницата е в твоя апартамент. Идвам при теб с един дърводелец и принцеса Фон Хесел, така че по-добре е той да изчезне оттам. Мисля, че те предупредих.
— Благодаря ти. — Пола погледна към баща си, заслушан в репликите й, изпънат прав като струна, без да разбира нещо от чутото. — Благодаря, че ми съобщаваш. Съжалявам за това, което се случи.
— Не го мисли. — Гласът му звучеше отсечено. — Винаги съм знаел, че ако се наложи да избираш между двама ни, ще предпочетеш него. — Линията щракна, когато той затвори телефона.
— Идват — обърна се Пола към баща си. — Татко, трябва да се махнеш оттук!
— Съкровището е в тази стая. Донесъл съм инструменти, с помощта на които да го извадя, но сега няма
