човек му беше нанесъл истински професионален удар от карате. — Какво става? — Не че се интересуваше много, но трябваше да каже нещо на Фишер.
— Много нещо. Слушай, ще ми бъде необходима твоята помощ. Зная къде е Солницата и ще я извадим днес с принцесата, но се появиха някои усложнения.
— О! — Всички зъби от дясната страна го боляха. — Какво се е случило?
— Генералът. Той е заедно с Пола. Когато отидем за съкровището, той ще чака там. Никак не желая тя да бъде наранена, ако се получи някаква бъркотия. Искам да дойдеш и ти.
— Къде е Солницата? — Мислите на Дънстън летяха далеч от разговора. Видя отново смътните очертания на мъжката фигура, този, който му нанесе майсторски удар. Това беше замахване на убиец, насочено към шията му. Бе придобил впечатление за висок човек с бяла коса, сега си спомняше добре. Бяла коса. — Боже! — промълви той тихо, за да не чуе Фишер. Ето кой спаси Пола Стенли. Разбира се, криел се е в апартамента… — Та къде е съкровището? — повтори той.
— В „Риц“. В някогашния апартамент на генерала, където е живял по време на войната.
— Много хитро измислено. И, струва ми се, съвсем си прав. Когато отидеш за Солницата, ще намериш там и двамата. Не се безпокой, можеш да разчиташ на мен. Ще дойда. Кажи ми само времето и стаята.
— Веднага щом като се срещна с принцесата. И нито дума за генерала, когато я видим. Имам свое основание за това. Не желая да бъде повикана полицията.
— За какво ли пък ще са ти притрябвали. Няма да имаш нужда от тях. Аз ще ти помогна. — Той затвори телефона.
Пола Стенли няма да може да го обвини. Заради баща си няма да смее да се оплаче. Дънстън извади от куфара ризите, които беше опаковал, и ги върна в чекмеджето на гардероба. Не би посмяла да каже нищо пред страха от появата на полицията. Той си беше осигурен. Фишер го бе повикал на помощ, за да приберат Солницата. Бръкна надълбоко в куфара и извади пистолета си, зареди го и го пусна в джоба на сакото. Предстоеше му да застане лице в лице с опасен военнопрестъпник, търсен от Интерпол. Два заека, каза си той и се засмя, но смехът му бързо се превърна в гримаса поради отеклата буза.
Два заека с един изстрел. Та той може чудесно да заслужи парите, а на всичко отгоре и медал.
— Не се страхувай — каза генералът. — Аз няма да ти сторя зло. Погледни ме, Паула. — Тя бе паднала на пода, когато Дънстън я блъсна към него. Бронзарт коленичи до нея с една ръка под раменете й. По лицето й се стичаха сълзи. Втренчи поглед в него и той забеляза как изражението й се промени. — Аз съм твоят баща — произнесе тихо той. — Аз съм баща ти.
— Татко? — прошепна тя. За миг устните й затрептяха, а после повдигна ръка и го докосна, сякаш искаше да се убеди, че това не е сън. — Това си ти?
— Да, аз съм. Не плачи, мое мило дете. Нека те погледам.
Той й помогна да се изправи и за момент останаха така — генералът я държеше, загледан в нея, на една ръка разстояние от себе си. Изведнъж се наведе и я целуна по челото. Пола направи стъпка напред и обви ръце около шията му. Задълго те останаха вкопчени един в друг в настъпилата тишина.
— Не мога да повярвам — промълви тя. — Наистина си ти и ти дойде… Този човек… той внезапно ме нападна…
— Чух твоите викове. Опитваше се да те убие. Защо?
— Не да ме убие, а да ме насили — и тя потрепери. — Познавам се с него бегло. Боже мой, ако не беше влязъл ти…
— Би трябвало да го убия с този удар, но човек с времето губи ловкост, губи умение.
— Татко, не би трябвало да идваш тук. Не биваше да поемаш такива рискове! Без тъмните ти очила всеки ще те познае.
— Нашите очи — усмихна се той. — Белегът на Каин. Ти си красива. Точно както си представях. Седни сега до мен и ми дай ръката си. Двадесет и седем години съм мечтал за това.
— Аз също. — И очите й се напълниха със сълзи.
Лицето му беше хубаво, но набръчкано и със съсухрена кожа. Светлите му сини очи бяха отправени към нея с нежност и проблясък на някакъв страшен триумф. Ръката, уловила нейната, стискаше здраво.
— Усмихвай се! — изкомандва той. — Усмихвай се за мен, бъди щастлива. Това е най-значимият ден в живота и на двама ни. — Той вдигна ръката й и я целуна. — Кажи ми истината, разочаровах ли те? Един старец, леко изумял и белокос. Такъв ли съм, какъвто си очаквала да бъда, Паула?
— Не зная. Никога не съм виждала даже твоя снимка. Не притежавах нищо, по което да съдя. Единствено като малко момиченце си изработих образ за теб и казвах: „Това е моят татко. Така изглежда той.“ Така съм щастлива, че те намерих, та не знам какво да говоря. Нямам думи, съжалявам.
— Бях убеден, че ще дойдеш, щом Шварц ти предаде моето послание. Бях убеден, че ще разкриеш къде е Солницата. Но преди да стигнем до това, моя скъпа Паула, искам да науча всичко за теб.
— Как ме откри, татко? — Пола плъзна ръка под мишницата му и остана така прилепена до него. Миришеше на току-що бръснат мъж. Седнала така, тя се чувствуваше почти дете, сякаш годините и зрелостта й бяха отлетели. — О, татко — наведе тя глава към рамото му, — така се радвам, че сме заедно!
— И аз. Видях в един английски вестник съобщение за твоя развод. Така те разпознах. Имаш голяма прилика с майка ми и сестра ми. Знаех също, че името на човека, за когото майка ти се омъжи след войната, е Риджуей. И така, изпратих Шварц. Той беше добър човек, много верен, но и при това положение не можех да му окажа доверие по нашата тайна. Трябваше да ти изпратя тази загадка, защото никой смъртен не можеше да устои на изкушението пред Солницата, а Шварц я беше виждал.
— Защо не се свърза направо с мен?
— Бих го сторил, ако той не беше убит. Необходимо ми беше да зная, че не се срамуваш от мен, че майка ти не те е предубедила. Не знаех каква би била твоята реакция.
— Мама изобщо не ми е говорила за теб. Каза ми само, че си бил убит на руския фронт.
— Тя не знаеше истината. Не бих могъл да й се доверя. Тя ме мразеше.
— Зная. Не ми е казвала почти нищо за теб. Само че си бил генерал в немската армия. Промениха името ми на Риджуей.
— Бях генерал от елита, в СС, където служеше на фюрера цветът на нашите мъже. Ние бяхме богове, Паула. Ние управлявахме света в тези дни — и той я притисна към себе си усмихнат. — По времето на окупацията на Франция този апартамент беше моето жилище. Живеех като принц. Най-добрата храна и вина, очарователни жени, тълпи от хора, чакащи моето благоволение… Това бяха вълнуващи години, прекрасни години. Като хвърлям поглед назад към тях, разбирам, — че сегашният ми живот е нереалност. Сега съм мистър Вайс от Швейцария, на работа в Мадрид.
— Не съжаляваш ли за миналото си, татко?
Главата му се вдигна и горделива усмивка заигра по устните му.
— Не съжалявам за нищо друго освен за поражението. Съжалявам за загубеното, това е всичко. А бяхме дошли така близо до победата… Сега евреи и комунисти управляват света. Този свят не притежава повече никаква привлекателност за мен. Разкажи ми за себе си, за своя брак, що за човек е бил твоят съпруг?
— Не е лесно да ти го опиша. Мама го харесваше, защото притежава качества на сноб. Не беше създаден за брачен живот. Интересуваха го само автомобилни надбягвания, секс и преживявания. Бракът беше ужас и за двама ни.
— Няма значение. Следващия път ще си избереш по-добър.
— Няма какво да избирам. Приключих с браковете. Сега, когато имам теб, не се нуждая от друг мъж.
— Ти си жена — смъмра я деликатно той, — а не малко момиче. Трябва да имаш мъж, който да се грижи за теб, а не един стар баща, изправен пред прага на гроба.
— Не бива да говориш така. Тъкмо това съм намислила. След като намерих теб, не се нуждая от никой друг. Татко, през целия си живот съм търсила някого, който да ме обича. Мама никога не стори това, съпругът ми също. Сега не се интересувам от никого. По дяволите всичките! Ти и аз можем да бъдем заедно.
