— Трябваше да ми го кажеш по-рано. Трябваше да ми имаш доверие.
— Да ти се доверя? Никога не си искал да си възвърнеш това съкровище. Беше против от самото начало. Защо да ти се доверявам? То няма нищо общо с теб.
— Обхваната си от налудничава идея за това съкровище. Добре знаеш с какви рискове е свързано намирането му. Нищо не може да бъде така ценно, та да успее да компенсира разрухата и позора за всички нас. Хайнрих не можеше да ти се противопоставя, да е милостив Бог с него, приживе беше като мъртвец. Аз обаче не се боя от теб, мамо. Обичам те, но не ме е страх от теб. Солницата не е твоя собственост. Тя принадлежи на рода. Започна да търсиш тази вещ въпреки моя съвет, но няма да ти позволя да приключиш това дело сама. Доведох мисис Стенли тук, защото се нуждаеше от помош. Обещах също да й съобщя, когато съкровището бъде намерено, и ще удържа това обещание. Ако то наистина е укрито в апартамента „Луи XV“, това ще стане много по-лесно.
— Ясно — принцесата се дръпна от него. — Искаш да играеш ролята на благородник, на блестящ рицар! В такава светлина се виждаш, нали? Човек на честта, добрият германец? Почакай малко, глупако. Почакай, докато истината излезе наяве, както сигурно ще стане, и тази жена ще бъде свидетел! Няма да ти стигнат парите, за да откупиш мълчанието й!
— Не вярвам да е необходимо — отвърна спокойно синът й. — Нямаше да говориш така, ако се бе срещнала с нея. Тя обеща да ни я върне, ако се окаже, че има законни права върху нея, а сигурно ги има, знаем това много добре и ти, и аз. Няма да търпя да гледам как я мамиш. Кога пристига Фишер?
— Повече нищо няма да ти кажа! — Очите й горяха от гняв. — Нищо! Махай се от стаята ми!
— Много добре.
Тя му обърна гръб, а след това вратата хлопна зад нея. Това беше първата им свада и тя я раздруса. Разчиташе на синовните му чувства и навика да се подчинява на волята й. От смъртта на Хайнрих той се бе променил. Винаги досега се бе проявявал като зрял, сериозен човек. Сега имаше вече собствена линия, не се съобразяваше с нейните желания. Той си бе изработил различен от Хайнрих характер, така страшен по свой собствен начин, както и нейният. За момент тя се замисли, вълнувана от смесени чувства на гняв и гордост — не напразно той беше неин син. Но къде се мотаеше този Дънстън? Какво правеше? Съществуваше постоянна вероятност той да се откаже от техния договор и да реши да загуби парите. Но по нейна преценка това не можеше да се случи — той беше хладнокръвен и безскрупулен, а най-важното — изключително алчен. За предложената от нея сума той би поел риска. Тя нямаше какво повече да прави, нямаше никакъв отдушник за нетърпението й. Оставаше й само да чака.
Пола тъкмо се приготвяше да слезе за обяд, когато чу почукване на вратата. Момичетата бяха почистили спалнята и бяха донесли в хола големи вази с жълти и бели рози. Тя беше много изморена, та да разглежда апартамента, когато пристигна тук предишната вечер. Сутринта обиколи красивата малка, обкована с ламперия стая. Разгледа гравирания бронзов часовник над камината и бронзовите свещници от XVIII век. Това беше тиха, слънчева стая, потопена в смесица от есенни, нежни цветове, сред които доминираше мекият меден оттенък на дървото, облицоващо стените. Изработката и фигурите по него бяха дело на изкусен майстор резбар. Никога не бе предполагала, че може да се намери така хармонично устроен апартамент дори и в хотел като „Риц“. Тук властвуваше атмосфера на усамотение и мир, която й напомняше английската провинция. И ето че последният човек, който бе ползвал тази обстановка, беше братът на Филип фон Хесел. Напуснал тази идилична стая, той бе отишъл да свърши с живота си.
Пола чу първото почукване и когато то се повтори, отвори вратата.
— Добър ден, мисис Стенли.
— О, здравейте, мистър Дънстън.
— Съжалявам, че ви безпокоя, но исках да разменим само две думи. Мога ли да вляза за малко?
Пола разтвори вратата и застана отстрани.
— Да, разбира се.
Генералът все още лежеше, когато чу вика. Той дойде откъм притворения прозорец и се извиси над уличното бучене. Бронзарт бързо се надигна. Чу се и втори писък, но много по-слаб и спря, сякаш нещо го бе потиснало. Генералът скочи и погледна през прозореца навън. Прозорците на апартамента „Луи XV“ бяха отворени. Чу се изтрополяване и шум от счупен върху пода порцелан. Инстинктът му го тласкаше. Приглушеният вик беше женски. Счупването на вещ говореше за някакво насилие. Блъсна вратата и с няколко бързи стъпки достигна апартамента. От двадесет и пет години той носеше ключ на часовниковата си верижка. Постави го в ключалката и отвори вратата.
В хола се бореха мъж и жена. Мъжът беше едър и силен. Прозорците бяха отворени и той дърпаше съпротивляващото се женско тяло към тях. Дънстън затискаше с една ръка устата на Пола, а с другата бе обхванал и двете й ръце към тялото. Малката масичка бе съборена и порцеланова фигура лежеше на парчета върху килима. Тишината на цялата сцена усилваше нейната злокобност. Генералът не се забави. Скочи напред и с полуизтрит рефлекс от времето на военните тренировки замахна с дясната си ръка и стовари юмрука си върху дясната страна от лицето на мъжа, като не улучи за сантиметри жизнения пункт от шията му. Ако ударът би попаднал на място, би го убил. Но тежестта му бе достатъчна.
Хватката на Дънстън се отпусна. За миг той политна, заслепен от болката в лицевата кост. През замъгления му поглед се мярнаха очертанията на друга мъжка фигура. Той улови Пола за ръцете и я тласна с все сила върху генерала. Чу бездиханния й вик, докато тичаше към вратата. Главата му бучеше, а по бузата му се стичаше тънка струйка кръв. Изтрополя по коридора, паникьосан от тази внезапна намеса. На по-долния етаж намери спасение отново през задното стълбище. Залепи носната кърпа върху лицето си и се понесе към изхода. Знаеше какво би станало, ако се вдигнеше тревога в хотела. Всичко пропадна само за няколко минути.
Беше влязъл в апартамента, бърборейки приятелски, като започна с някакви празни приказки за посрещане на Фишер. Тя беше сама и не подозираше нищо. Когато той отвори прозорците и започна да хвали изгледа, тя също се доближи до него. Той я бе нападнал усмихнат и забеляза по израза на лицето й, че тя мисли за някакво сексуално насилие. Когато я улови, нейното впечатление все още бе такова. Беше изкрещяла „не“ и бе опитала да се измъкне, докато той затискаше устата й и приглуши втория вик. Притисна ръцете й към тялото и я за-дърпа по пода. Прозорците зееха само на няколко метра от тях. Не смееше да я удари, та да загуби съзнание, защото нараняването щеше да остави следи, които биха доказали, че не се касае за самоубийство. Но те не успяха да достигнат прозореца…
Вън от хотела Дънстън се строполи в едно такси. Нервите му бяха зле раздрусани. Не успя да я домъкне до прозореца преди намесата на другия. Беше възможно Пола Стенли да не бе осъзнала неговото намерение да я хвърли вън. Вероятно тя все още мислеше, че нападението му цели изнасилване. В началото на борбата, преди да прилепи ръцете й към тялото, той бе опипал гърдите й.
Пристигна в хотела и изтича право в стаята си. В банята изследва лицето си. Върху лицевата му ябълка имаше около пет сантиметра дълго разцепване на кожата. Това беше адски силен удар. Намери бутилка коняк и напълни устата си. Провал! В най-добрия случай можеше да очаква тя да го обвини в сексуално насилие, а в по-лошия — в опит за убийство, ако бе разбрала връзката с отварянето на прозорците. На пътя към прозореца имаше канапе — може да е допускала, че я дърпа към него. Облегна се на масата и си пое въздух. Толкова с парите! Сега нямаше никакви шансове повече. Не му оставаше нищо друго, освен да се маха оттук, по дяволите! Взе куфара си и го постави върху леглото. Когато започна да опакова дрехите си, телефонът зазвъня. Той се поколеба. Винаги можеше да отрече всичко — нямаше никакви свидетели. Кой не знаеше, че жените са склонни да твърдят подобни неща. Обвиняваният можеше винаги да извърти работата като проява на истерия или самоизтъкване… Телефонът продължаваше да звъни и той вдигна рязко слушалката.
— Слава богу! — чу той гласа на Фишер. — Къде ли не те търсих. Я ми кажи, как прекарваш предобедите си?
— Разглеждах забележителности. — Дънстън се чудеше откъде да намери лейкопласт за раната си. Този
