тънка като косъм линия по кривината! Отива нагоре, едва забележима, но я има. Тук дървото е било срязано!
Чу се раздвижване откъм страна на принцесата. Дотогава тя седеше неподвижна, поклащайки само крака си.
— Отваряй! — изкомандува тя. — Режи!
Работникът й хвърли поглед през рамо.
— Нямам намерение да повреждам това дърво, мадам. Това е красива резба от XVIII век. Ще ми трябва дълго време, за да я запазя при работата си.
Никой не продума. Фишер стоеше до него, насочил светлината върху стената. Бавно и с изключителна предпазливост дърводелецът подмушна върха на тънък трион и започна да реже по линията. Шумът от стъргането изглеждаше страшен — наблюдаващите сякаш бяха спрели дишането си. Пола не помръдваше, забила погледа си в яркия кръг от светлина и движенията на триона — напред, назад. Внезапно се чу шум — принцесата бе на крака.
— Режи! — крещеше тя. — Режи направо и, за бога, не се мотай!
— Правете, както ви нарежда — каза му тихо Фишер. — Тя е в състояние да заплати всяка вреда. А вие не можете да я избегнете. Побързайте да снемем този лист.
През прозорците отвън долетяха удари на часовник. Веднага и бронзовият часовник върху камината запя своята мелодия. Оставаше да бъдат разрязани около тридесет сантиметра. Дървеният лист зееше вече от три страни, очертавайки тъмната сянка на кухината отзад.
— Хоп! Готово! — И дърводелецът сне триона и потегли изрязаната плоскост.
Фишер насочи светлината в получения отвор и веднага се видя бляскаво зарево от злато. Дърводелецът зърна първи тези искри и дръпна. Дървеният панел отскочи и чукна близката масичка с трясък.
— Христе Боже!
Фишер изтърва фенера на пода и той угасна.
— Помогнете ми — каза той. — Помогнете ми да я извадим.
Несъзнателно Пола се придвижи напред, тъй като фигурата на Маргарет фон Хесел й пречеше да вижда.
Двамата мъже посегнаха в тъмния отвор и повдигнаха.
— Махнете се! — изстърга като пила гласът на принцесата. — Отстранете се! Искам да я видя!
Скулптурата стоеше върху килима, светнала като слънце, искряща с диамантите си. Огромният рубин в основата й червенееше като отворена рана. Фишер, замръзнал на мястото си, шепнеше:
— Боже мой, Боже мой, погледни това нещо!
Снимките далеч не бяха отразили всичко. Те показваха нещо безценно, но не одухотворено. Това чудо на изкуството изглеждаше сега като живо. Листата на моделирания дъб, обсипани с диаманти, видимо трептяха. Нимфите и преследващите ги сатири бяха живи в позлатената си плът. Красота и величие горяха и искряха като жарава.
— Най-сетне! — Гласът на Маргарет фон Хесел потрепери от тържество, страст и толкова много чувства, че звучеше почти непознато. — Най-после аз я имам отново!
— Не, принцесо Фон Хесел, нямаш я!
Тези думи дойдоха откъм гърба им. Фишер подскочи и се извъртя, а след това замръзна на мястото си. Всички обърнаха глави към човека, застанал на прага. В ръката му тъмнееше пистолет.
Фишер не се нуждаеше от уплашения вик на Пола, нито от ахването на старата жена, която стоеше втренчена, с вдигнати ръце, готова сякаш да отбие атака. Генералът пристъпи в стаята и насочи оръжието си към Маргарет фон Хесел.
— Там, в тази ниша, има още нещо. Един от вас да го извади. Ако някой реши да опита нещо неразумно, ще застрелям тази жена. А ти — и той направи жест към Дънстън — стой с другите. Много ми се иска да те пречукам.
Фишер отиде до отвора в стената. Нещо се белееше в тъмното. Когато го докосна, се чу шум от хартия. Беше един плик, пожълтял и вкоравен.
— Аха — каза генералът, — добре. Всичко вътре е написано на немски. Ще ви кажа какво е съдържанието му.
— Не! — изкрещя Маргарет фон Хесел. — Не!
— На двадесет и трети април 1944 ти подписа документа, поставен в този плик. Той ме правеше законен собственик на Солницата на Пьоленберг чрез дарение, приподписано от свидетели и законно пред който и да е било съд на този свят.
Пистолетът сочеше в нея. Фишер пресметна, че ако само се опита да мръдне, генералът ще прониже с първия куршум лявата й гръд. Не бе възможно да стори нищо.
— Това е един от документите. — Генералът не повдигаше даже поглед към лицето й. — Вторият документ е изготвен от мен за дарение на единствената ми дъщеря. Чрез него Солницата става нейна собственост. Това също е законно пред всички съдилища в света. — Сега той заговори на принцесата: — Но не това те плаши, нали? Можеш да оспорваш тези документи, можеш да вкараш в действие парите си, дори можеш да спечелиш, защото аз нямам възможност да се защитавам. Помислил съм и за това. Знаех, че краят настъпва, затова предвидих всичко. Там има друг лист, Паула. Него именно принцесата не желае никой да види. — Той се обърна към Фишер: — Отворете го и дайте листовете на моята дъщеря. И се движете бавно, иначе тази тук ще умре — и гледайки Маргарет фон Хесел право в очите, той й се усмихна.
Фишер хвърли поглед към Дънстън и поклати кратко глава в знак на отрицание. Той връчи на Пола трите сгънати документа, като се движеше много внимателно. Той неведнъж бе виждал мъже с подобно изражение върху лицата им, поради което не искаше да стане виновник за смъртта на принцесата.
— Генерал Бронзарт — гласът на Филип фон Хесел беше спокоен, — ако имате намерение да застреляте някого, нека това бъда аз. Моля, не насочвайте повече пистолета към майка ми.
— Куражът ви е неуместен — хвърли поглед към него генералът. — Майка ви би рискувала вашия живот, но не и вие нейния. Докато тя е под заплаха, вие няма да помръднете. Никой от вас няма да посмее да мръдне. Паула, двата по-големи листа са доказателства за твоята собственост над Солницата на Пьоленберг. В по-малкото писмо са включени причините, поради които нито един Фон Хесел не ще посмее да оспорва това твое право. Отвори го и го прочети на глас.
Тя стори, както й бе наредено. Пръстите й бяха вкочанени и покрити със студена пот поради растящия й страх. Дънстън стоеше неподвижно до принцесата. Дясната му ръка беше извита леко навътре. Докато пистолетът — беше насочен към нея, той не можеше да посегне към десния си джоб, а следеше зорко генерала.
— Написано е на немски — каза Пола. — Не мога да го прочета.
— Унищожи го! — затресе се принцесата и направи стъпка напред с вдигната ръка. Черното око на дулото я следваше. — Унищожи го! — крещеше тя. — За това писмо ще ти дам всичко, каквото поискаш! Ще ти дам един милион долара!
— Не! — отвърна генералът усмихнат мрачно и неумолимо. — Не можеш да купиш мълчанието ми за втори път. Купи го веднъж преди толкова много години и сега се опитваш да ме изиграеш. Да изиграеш и моята дъщеря. Солницата й принадлежи. Кажете ми, принц Филип, когато предложихте себе си вместо майка си, знаехте ли нещо за това кратко писъмце, отправено от нея до мен? Струва ми се, не. Мисля, че е пазила дълбоко тази тайна. Да ти кажа ли какво е написано там, Паула? Това е писмо от принцесата, адресирано до мен. Получих го една нощ през май 1944.
— Това беше единственият начин — извика принцесата. — Ти беше узнал за брака на Хайнрих. Заплашваше ме, че ще направиш донесение за него, че ще унищожиш всички ни. — Тя се обърна към сина си, застанал бял като платно и неподвижен до Пола. — Казах ти, че нямахме друг избор. Хитлер беснееше. Би изпратил всички ни в концентрационен лагер, щеше да заграби фабриките ни. Щяхме да бъдем разорени!
— Знам всичко това, мамо — обади се Филип. — Каза ми го.
— Ах, да — намеси се генералът, — но това бе всичко, което ви каза, нали? Че ми е дала Солницата на Пьоленберг в замяна на моето мълчание. Знаехте толкова, нали? Знаехте и лъжата, разказана на цял свят, че съм я плячкосал? Но не за това тя сега предлага милиони. Не това е написано в писмото, което държи
