яд и съм толкова разочарована от него. Да ме мами! Той знае много добре, че единствената цел на живота ми е да открия баща си, и въпреки това ме лъже. Не мога да му простя това. Той се връща утре, а аз не мога да си представя как ще се изправя пред него. Така ми се иска да напусна този хотел и да не съм там, когато той пристигне.
— Защо не напуснете хотела още тази нощ?
— Няма да намеря свободна стая. През този сезон Париж е претъпкан с туристи. Вие нямате подобни грижи… Вероятно разполагате постоянно с апартамент в „Риц“?
— Да, с апартамента, заеман от брат ми. Защо да не се преместите там? Та това е превъзходна идея! Той не е зает и никой не го ползва. Майка ми и аз имаме отделни апартаменти. Този е съвсем празен.
— Не бих могла да направя това.
— Защо не? За ден-два, докато открием Солницата. След това ще се завърнете в Англия. Това ще ви спести неудобството да се срещнете с Фишер в един и същ хотел.
— Може би така ще е по-лесно. Искам да скъсам с него. Решила съм го вече.
— Тогава вие не го обичате. А искам да ви кажа, че и никога не сте го обичали. Били сте самотна и вероятно нещастна. Сторило ви се е, че той е отговорът на вашите проблеми. Но се оказа, че не е, и несъмнено сега вие виждате това.
— Не виждам нищо освен това, че не мога да продължавам така и не желая отвратителни сцени. Едновременно и ме е яд, и ми е мъчно за него.
— Имате много меко сърце. Аз също не обичам да бъдат обиждани хората.
— И по-специално, когато човек засяга сам себе си. Съпругът ми беше експерт в нараняване чувствата на другите. По времето, когато се развеждахме, не ми бе останала ни една илюзия за самата мен. Ерик ми вдъхна нова увереност, но загуби своята, такъв беше резултатът. Бои се, че ще намеря баща си и ще го предпочета пред него. Тъкмо заради това престъпи дадената дума и започна да ме залъгва. Никога не е и помислял, че бих могла да науча.
— И ще предпочетете ли баща си?
— Ако той се нуждае от мен. Не зная. Никой не може да даде отговор на този въпрос. Когато откриете Солницата, аз искам също да присъствувам.
— Ще бъдете там. Може да се окаже, че тя е ваша собственост.
— Това не е причината за моето желание. Там може да се намери някакво известие от баща ми, нещо, което да ме отведе до него… Казах ви, че не желая Солницата.
— Знам. Обещавам ви, че щом усетя наближаването на момента, ще ви предупредя. Обещавам ви и ще разберете, че за разлика от мистър Фишер аз не престъпвам дадената дума.
— Вие нямате неговите мотиви. Аз го съсипах. Всеки случай без мен той ще прекара много по- добре.
— Мисля, че няма да е съгласен с вас. Жал ми е за него. Ако ме извините за момент, мога да телефонирам в „Риц“ и да ги уведомя, че ще ползвате апартамента. Така ще бъде далеч по-лесно за вас.
— Да. Ще се възползувам от вашето предложение и ще се прехвърля още тази нощ.
След малко той беше отново при нея и й се усмихваше.
— Всичко е наред. Ще се разположите удобно. Там никой не ще може да ви безпокои.
— Колко сте мил. Много съм ви благодарна.
— Не е необходимо. Радостен съм, че можах да ви помогна. А сега нека забравим всички неприятности и да се порадваме на нашата вечер. Имате очарователна усмивка, мисис Стенли. Оттук нататък желая тя да не слиза от лицето ви.
— Забравяте, че на австрийците се полага да са весели. Аз съм чиста немкиня от Средна Германия.
— Аз също. Може би затова се разбираме така добре. Познавам темперамента на нашите. Ние сме единствената раса в света, която се опита да изживее своите легенди.
— Но само тъжните, разрушителните… като „Залезът на боговете“. Най-лошото е, че съм влюбена във Вагнер.
— Мразя го — засмя се Филип. — Аз съм за Моцарт. Обичате ли музика?
— Повече симфонична, отколкото оперна, с изключение на Вагнер.
— Тогава Трябва да дойдете в Германия. Там ще чуете нашата музика така, както би трябвало да се изпълнява от германци за германци. — Той посегна през масата и за момент ръката му се спря върху нейната. Беше топла и притискането трая само секунда. — Трябва да си спомняте само хубави неща за нашия народ. Светът често ще ви напомня в какво сме сбъркали, какви беди сме причинили в миналото. Но моят отговор за тях е, че това е минало. Нашите задължения са в бъдещето и то е и ваше задължение, мисис Стенли. Германка сте и имате собственото си място сред собствената си раса. Разберете това и няма да имате повече нужда от никого като Ерик Фишер.
— Родена съм, за да се срамувам от това. Никой не ми е казвал нищо за баща ми. Името и националността ми бяха променени. Въпреки това никога не съм се чувствувала англичанка.
— Нашата кръв е силна. Не е лесно да се потисне това, което кипи в нея. Защо майка ви е постъпила така с вас?
— Заради срама си. Майка ми мразеше баща ми и всичко, което е вършил той. Сега се убеждавам, че тя е мразела и мен, разбира се, по някакъв прикрит начин, без да си го признава нито за миг, но все едно — мразела ме е.
— Животът ви не е бил щастлив. Съжалявам.
— А какво ще кажете за вашия? Какво ли е да имаш толкова пари и такова могъщество?
— Това значи голяма отговорност, превръщана нерядко в страхотно бреме, но то си има и своите компенсации. Под компенсация нямам предвид възможността да си купуваш каквото ти се прииска или да отидеш навсякъде по света. Имам предвид възможността да извършиш редица дела, да насочваш събитията по правилен път. Сигурно това ви звучи доста надуто, мисис Стенли. Навярно си мислите, глупак, обхванат от налудничава идея за съдбовна мисия…
— Никак дори. Никога не съм била по-дълбоко заинтересувана. Моля ви, продължавайте.
— Аз също съм се срамувал от това, което съм — и той запали цигара. — Нашето родово име беше очернено вследствие сътрудничеството ни с нацистите. И ние наистина бяхме свързани с тях. Майка ми се опита да се противопостави. Тя е горда и не знае какво е страх. Баща ми обаче искаше да оцелее. Цената беше колаборация с Хитлер. В нашите фабрики ползвахме работници роби, давахме огромни суми на нацистката партия. Закриляхме нашите интереси, като ставахме съучастници на техните престъпления. От гледна точка на останалия свят ние бяхме еднакво виновни, това ви е известно. Знаете какво означава името Фон Хесел за хората по света. Сега, когато брат ми е мъртъв, аз съм глава на рода и аз отговарям за неговото бъдеще. Искам да докажа, че създадената за нас представа се е променила. Искам да творя добро с нашите пари и нашата власт. Искам да очистя нашето родово име. Искам да бъда в служба на нашата страна.
— И ще го направите. Наистина вярвам, че ще го сторите. Знаете ли какво ми бе казал някой веднъж на един прием? Те не знаеха нищо за моето минало. „Ако срещнеш добър германец, убий го, преди да е станал лош.“
— Знам, но вие не бива да им обръщате внимание. Ние сме ново поколение, вие и аз. Това е важното. Ние сме различни от нашите родители. Обичам майка си и естествено тя има влияние върху мен, но моят начин на мислене се различава от нейния. Аз принадлежа към новия свят. Решен съм да отдам всичките си сили, за да застане и Германия в него. Това ще бъде единственото ни извинение, че сме така богати, мисис Стен-ли, и че притежаваме такава мощ: да ползуваме парите и силата си за добри дела. В противен случай ние ще бъдем прокълнати като род и осъдени, сигурен съм в това.
— Желая ви сполука. Ще имате нужда от нея. Вярвам, че ще имате успехи. В известен смисъл ви завиждам. Имате цел, към която да се стремите.
— Вие също бихте могли да работите за тази цел — и гой се наклони към нея. Съвсем без всякаква връзка тя си помисли, че той е най-красивият човек, когото е срещала някога, и най-малко суетният. — Трябва да се върнете в Германия и да видите със собствените си очи какво има да става там. Казах ви и преди, не бива да бъдете бежанка.
— А аз ви отговорих, че е възможно да се случи и това, но кой знае? Кой може да каже къде ще бъда
