телефонистката беше научил номера на стаята, заемана от Пола, когато се обади. Наоколо нямаше никой, когато отвори вратата и влезе в мръсния коридор. Миришеше на кухня и хранителни отпадъци. Придвижваше се предпазливо, като опитваше вратите. Намери входа за служебното стълбище и тръгна нагоре по него. На първия етаж излезе на площадката и се запъти към асансьора. Той беше автоматичен и след малко спря пред него с двама души, отиващи нагоре. Дънстън влезе, докосна шапката си за поздрав към възрастната двойка и натисна бутона, означен с числото 3. На третия етаж излезе и се запъти към стая 339 — стаята на Пола. В коридора нямаше жива душа. По това време подреждането на стаите бе приключено. Изпитваше страх единствено от възможността да се появи камериерката, за да оправи и тази стая. Това беше риск, който беше длъжен да приеме. Той достигна вратата и за по-малко от минута успя да я отвори с шперц.
Стаята беше неподредена, леглото разхвърляно. Той доближи крадешком прозореца и спусна щорите, а след това запали лампата и започна да оглежда. Стаята не беше от най-луксозните. Стените — боядисани в бледо синьо, а мебелите от махагон, с едва очертана модна линия. Върху писалището стоеше голяма ваза с рози — от Фишер, предположи Дънстън. Отвори чекмеджето на масата — имаше само хотелски бланки за писма, няколко плика и опис на бельото за пране. Върху тоалетната масичка бяха наредени шишенца и различни червила като войници, много скъпа пудра в луксозна кутия — отново се учудваше дали и тук не бяха парите на Фишер. После отвори гардероба и заоглежда роклите. Тършуваше навсякъде, без да знае за какво. Намери нощницата на Пола, ползвана през нощта, и докато я въртеше из ръцете си, очите му засвяткаха похотливо.
Накрая влезе в банята. Тук бяха подредени още шишенца, четка за зъби, паста, гребени и четка за коса. Никакви лекарства, явно не е неврастеничка. Не беше възможно да инсценира нещастен случай вследствие свръхдозиране… Подът беше още мокър. Съвсем безцелно Дънстън дръпна завесата, поставена около ваната. Опръскаха го водни капки. Погледна нагоре и замръзна на мястото си. Когато влезе, не бе и помислил за това. Не беше дори допускал, че можеше да намери такова нещо — идеята беше прекалено старомодна, за да му дойде наум. Но ето че той си стоеше там — дълъг, покрит с решетка електрически нагревател, закрепен на стената високо над ваната. Протегна ръка и дръпна шнура за включването — нагревателят започна да се зачервява. Ново потегляне и червенината започна да избледнява. Дънстън си заподсвирква весело. Улови малката топчица на края на шнура и я напъха под една от пластмасовите гривни, на които се крепеше завесата, и дръпна настрана — нагревателят незабавно се включи. След като освободи края на шнура, той събу обувките си и се покачи на ръба на ваната. Така електрическият уред дойде на равнището на очите му и той го изследва внимателно. Щеше да му е необходимо време и сигурност, че никой няма да го обезпокои. Погледна часовника си — беше вече 11:45. Сега тя сигурно чака пред „Лафайет“. Трябваше да се измъкне, преди да е дошла камериерката. Влезе обратно в стаята, отвори щорите и се измъкна навън. Когато бързаше към асансьора, видя момичето, обслужващо етажа, да излиза от служебния вход, запътило се към стая 339, която той току-що бе напуснал.
След петнадесет минути беше пред магазина, задъхан от бързане и изливащ потоци извинения пред Пола.
Когато следобед Фишер телефонира, не се получи никакъв отговор от стаята на Пола. Беше обядвал в мотел на един час път от къщата на Риджуей и се питаше защо все още е в понижено състояние на духа. От края на издирването му го делеше само обратното прелитане в Париж, няколко нищожни разпореждания и уведомяването на принцеса Фон Хесел, че много скоро ще владее Солницата.
Фишер седеше в бара пред чиния сандвичи и чаша бира и му се искаше да може да види или поговори с Пола. Възнамеряваше да не изпълни своето обещание към нея. Усещаше, че натрапчивата й мисъл за генерала беше бариерата, която я възпираше да бъде изцяло негова. Тя странеше от него, за да бъде свободна, когато настъпи моментът да направи своя избор. Фишер пушеше умислен и мрачен, презиращ себе си, че се налагаше да я изиграе, и в същото време беше уверен, че за него не съществуваше друга алтернатива. Тя се нуждаеше от любов. Той би могъл да удовлетвори тази нейна нужда — беше доказал, че чувствата му са нещо повече от обикновен полов нагон. Желаеше я така, както не можеше да си представи, че някога би обичал някоя жена. В същото време тя пораждаше у него такъв ужас, че може да я загуби, та не бе в състояние да познае сам себе си. Беше станал ревнив до лудост. Беше готов да направи всичко, за да я предпази от раздялата поради някакъв побъркан довод, че задълженията към баща й стоят на първо място. Фишер бе обмислял сериозно дали да го предаде на полицията, ако генералът се появи. Това можеше да стане само когато открият съкровището, не разполагаше с друг начин да се свърже с дъщеря си, освен да чака, докато тя достигне мястото, където бе укрита Солницата. А тъкмо Пола не биваше да е там.
Фишер напусна мотела и се насочи с колата си към Лондон, но мислите му следваха същата нишка. Пола не биваше да се окаже близко до съкровището. И ако наистина мъртвецът възкръснеше, Фишер имаше възможност или да го изплаши, та да избяга, или да го предаде. В сегашното си състояние той предпочиташе втората възможност, но страхът от реакцията на Пола я правеше неосъществима. Ако генералът бъдеше заловен и предаден на съд, Пола не би му простила никога. Но ако той не се появеше, Фишер чувствуваше, че има големи шансове да бъде приет като замяна на тази липса. Що се отнася до нейните права върху съкровището, ако тя действително имаше такива, той щеше да направи така, че да я откаже от тях. Нека Фон Хеселовци си го вземат, само веднъж да се приключи с тази мръсна история и той да може да върне със сигурност любимата си там, където й беше мястото заедно с него. Можеха да се оженят и да започнат да си търсят дом. Фишер, професионален скитник, който никога не се бе интересувал от нищо повече, освен да намери мебелиран апартамент, откри у себе си копнеж за собствен дом с имущество в него и съпруга. А също така и деца — в мислите си бе отишъл толкова далеч напред.
Щом пристигна в агенцията, потърси Пола по телефона. Когато научи, че я няма, той изруга и тресна телефонната слушалка. Неприятното впечатление от тяхната раздяла щеше да си остане, докато намери възможност да поговори с нея и оправи сторените неприятности. Да, той беше объркал нещата, като си тръгна по този начин. Мъжката му гордост бе наранена и неувереността бе взела връх над здравия му разум. Беше се държал като последен глупак… Поръча друг телефонен разговор след един час и се свърза с принцеса Фон Хесел в Мюнхен. Нейните думи бяха кратки, но потиснати от прикрита възбуда — Фишер успя да долови как се менеше интонацията й, докато говореше.
— Кога ще бъде?
— Утре, ако можете да уредите всичко с хотела.
— Оставете това на мен. Аз ще прелетя тази нощ. Свършили сте всичко много добре, мистър Фишер.
— Благодаря. Връщам се в Париж утре и ще се свържа с вас. — Фишер остави слушалката на място.
Изглеждаше учудващо нереално, че изясняването на загадката беше толкова просто, а самата тя така находчиво скроена. Пресметлив беше този генерал и иронизираше съдбата. Никакви пещери в недостъпни места за неговото съкровище, никакви хладни води на швейцарските езера. Беше го скрил там, където никой не би си наумил даже да надникне и където бе така леко достъпно за всеки, който го знаеше. Много умно измислено и дори до самия край не можеше да бъде подценено. Той щеше да се появи, Фишер бе убеден в това. В даден момент той щеше да пристъпи напред от сянката, където бе потънал преди толкова години, за да заяви претенциите си към своята дъщеря и към укритата плячка. И Фишер се готвеше да направи така, че той да не може да осъществи нито едно от своите намерения.
Вторият разговор с Париж бе проведен с малко закъснение, но и той беше със същия резултат както първият — Пола все още не бе се прибрала в хотела.
След като приключиха с покупката, Дънстън покани Пола на обяд. Бяха купили елегантно палто и рокля за жена му — първите от всички занапред, напомни си той, когато бяха вече свършили. Беше решил да бъде забавен и очарователен с Пола. Имаше свой подход към жените, който се бе оказал много полезен през изтеклите години. С шеги си бе проправял пътя до много смятани за недостъпни легла за изненада на жените, които в края на краищата откриваха, че са прелъстени. Би направил истинско състезание с Фишер за Пола Стенли, ако нямаше друга цел…
