— С удоволствие — отвърна Пола.
— Колко време смяташ да останеш тук? — запита Фишер.
Никак не му се искаше да пусне Пола по пазар с Дънстън. Не желаеше тя да ходи където и да било и с когото и да било. С изненада откри това. Докато работата му ги разделяше, той беше мрачен и недоверчив, а сега потисканата му ревност бе излязла на повърхността. Фактът, че се бяха превърнали в любовници, не подобри много самочувствието на Фишер. Несигурността му относно намеренията й бе станала за него идея фикс. Колкото повече се отдаваше на любовта си и тя му отговаряше, толкова по-силно желаеше да изостави търсенето на баща й и толкова повече негодуваше, когато тя не се съгласяваше с него. Той трябваше да запълни вакуума в нейния живот. Не можеше да приеме, че заслужава внимание такова нещо, което бе само фантазиране на отхвърлено дете, ако тя наистина го обичаше, а не само се чувствуваше щастлива от физическото усещане. Погледна я как разговаряше с Дънстън, когото той очакваше тя да намери за отвратителен, и се пръскаше от яд, че тя му се усмихваше, и по всичко личеше, че той й е приятен. Защо, по дяволите, той ще иска от нея тя да избира подарък за милата му съпруга?
— Та колко дълго ще останеш тук? — повтори той въпроса.
— Не знам. Зависи колко дълго ще ми се наложи да дебна. Все пак не бързам много да се прибирам. Тук е така приятно. Вие, мисис Стенли, ще стоите тук до приключване на работата, нали?
— Да — и тя отбягна погледа на Фишер. — Оставам тук.
— Вярна до смърт! — разсмя се Дънстън и се извъртя леко към партньора си. — Тъй като всичко е в приятелски кръг, колко си се доближил вече до целта?
— Ще прескоча до Англия — отвърна Фишер и като посегна през масата, улови ръката на Пола, без да се интересува какво ще помисли Дънстън. — Нужно ми е да се срещна с майката на Пола още веднъж, а след това започваме да ровим.
— В буквален смисъл ли?
— В преносен, струва ми се.
Фишер усети ръката на Пола вцепенена и безответна на неговото стискане. Преди това не беше споменавал пътуването до Англия. Сега му се струваше трудно да разисква с нея напредъка в разследванията си. Всяка стъпка го водеше все по-близо до генерала и колкото и твърдо да се държеше като любовник, не беше сигурен, че жената, която обичаше, би избрала него, а не баща си. В това си мрачно настроение бе готов да се обзаложи, че изборът щеше да бъде в полза на генерала.
— Искаш да кажеш, че си разрешил загадката с леличка Амброзин?
— Това е било кодово име на съпротивителната организация — обясни Фишер. Толкова бе известно и на Пола. — Жако е псевдонимът на куриер от същата организация. Успях да се добера до достатъчно информация, за да стигна до известни заключения. Може би майка ти ще бъде в състояние да попълни последните оставащи празноти. — Той се обърна към Пола, като стисна ръката й с цел да поиска извинение. Тя му го даде и за момента Фишер се успокои.
Дънстън поръча отново напитки и разговорът се премести върху неговата работа в Париж, а Пола се самоизключи от темата. Тя седеше, хванала ръката на Фишер, наблюдаваше двамата и се учудваше какво общо са могли някога да имат тези мъже. Мрачният, владеещ я нежен човек, седнал до нея, беше от съвсем друга порода мислещи същества. Другият беше весел, самоуверен, изплъзващ се — и това беше подходящо описание. Нищо не можеше да разтревожи Дънстън, докато колкото повече опознаваше Фишер, толкова по-сложен, откриваше тя, че е. Фактът, че се бе предала сексуално, не го задоволяваше. В леглото той водеше нещо, което можеше да бъде определено като война, истинска кампания от пресметнати изкушения, насочени единствено да я завладее напълно. И трагичната истина, която тя никога не би му позволила да види, беше, че успехът в едното му осигуряваше пропадането в другото.
Пола не можеше да бъде завладяна чувствено. Тялото и емоциите й бяха взаимно зависими, а тя не беше още готова да предаде и двете на Фишер, при все че го обичаше. Наистина го обичаше и държеше на това. Необходимо й бе да го обича, за да опровергае постоянните му твърдения, че не е убеден в това. Когато през нощта я напускаше, тя често плачеше. Биха могли да имат щастливи, пълноценни отношения, така различни от повърхностните по времето на брачния й живот, но неговият стремеж да доминира ги рушеше. Би трябвало да го предупреди за последиците, но не смееше. За нея той бе много силен човек, но същевременно и много лесно уязвим. Чувствуваше се нещастна и объркана. Фишер не й беше достатъчен, за да запълни загубените години. Той не можеше да отговори на въпроса, чийто отговор тя трябваше да има, за да може някога да узнае какво е покой и независимост на духа.
Що за човек е бил баща й, генералът? Безчовечният убиец от страховития разказ на старата мадам Бреве или нежният баща на малко момиченце? Фишер не можеше да й прости този стремеж да узнае. Схващаше го като лична обида, като доказателство, че тя все още е свободна да предпочете друг, а не него. И тя беше свободна — с ръката си, обхваната от неговата, Пола изпитваше отчаяно нуждата от тази свобода на избора, от свободата да преразгледа целия си живот, преди да го е поставила под диктата на някой друг. Твърде дълго бе самотна и независимостта й беше наложена отвън. И изведнъж в живота й се появи мъж, който настоява да предаде изцяло и тялото, и душата си на неговите страстни грижи. Тя не би могла да стори това. Отдръпна внимателно ръката си под претекст да запали цигара. Той искаше от нея твърде много и твърде бързо.
Дънстън се обърна отново към нея:
— Мисис Стенли, и вие ли ще отидете в Англия да се срещнете с майка си?
— Не. Аз оставам тук.
— А ти кога заминаваш? — отправи той въпрос към Фишер.
— Във вторник. Ще отсъствувам само за една нощ.
— О, чудесно! — Усмивката на Дънстън озари и двамата. — В такъв случай, мисис Стенли, можете да ме придружите при покупките ми. Ще ми направите голяма услуга. Имаш ли нещо против, Ерик?
— Защо не, ако Пола е съгласна…
— И не се тревожи — прекъсна го щастлив Дънстън. — Ще положа специални грижи за нея, докато те няма. Сега да вървим да вечеряме. Умирам от глад.
Пола седеше във фоайето на хотела. Беше избрала кресло срещу входа. Когато на вратата се появи висок, рус човек и застана за момент, оглеждайки се наоколо, тя разбра, че това трябва да е Филип фон Хесел. Имаше възможност да го огледа, докато той обхождаше с поглед помещението. Беше един от най- хубавите мъже, които бе срещала през живота си. Стоеше гордо изправен, с известна нахална грациозност, в която нямаше самодоволство. Така изглеждаше човек със стотици милиони и стара родова титла зад гърба си. Към това можеха да се добавят предимствата на младостта и този вагнеровски израз на лицето му. Той улови погледа на Пола и се насочи към нея. Тя стана, за да го посрещне с протегната ръка.
— Принц Фон Хесел?
— Да. Мисис Стенли…
Той улови ръката й и я целуна с лек поклон.
Обаждането му по телефона беше истинска изненада за нея и когато поиска да се срещне с нея в отсъствието на Фишер, тя не успя в момента да измисли никакво извинение за отказ. По телефона той създаде у нея впечатление за по-стар, изключително прецизен и важен, като повечето от чужденците, които говорят добър английски, но им липсва практика.
Реалността беше съвсем различна. Той седна до нея, предложи й цигара и попита може ли да поръча нещо за пиене. Усмихна й се и Пола почувствува да я залива вълна от очарование. Внезапно я осени мисълта, че с изключение на майка й той беше първият от нейните съотечественици, с когото се среща. Бе забравила Шварц с ясните очи, които я изгаряха, седящ напрегнато в кабинета й. Той също беше германец като този красив мъж, седнал до нея.
— Надявам се, ще ме извините, задето ви се натрапвам. Възнамерявах да говоря с мистър Фишер, но имах голямо желание да се срещна и с вас. Когато телефонистката ми каза, че сте тук, това ми се стори хубава възможност, която не бива да се изпуска.
Пола забеляза, че е облечен официално, в черно.
— Много съм радостна да ви видя, но мога ли да изразя скръбта си за това, което се случи с брат ви?
