вместо утре сутринта.
— Какво искате да кажете с това „развълнувана“? Какво се е случило?
— Той не ви ли каза? Научил е скривалището на Солницата. Ще я получим утре.
— Не, не ми е казвал нищо. Кога искате да дойдете?
— Сега е седем часът. Искам да посрещна самолета на майка си. Ако мога да дойда в хотела след около двадесет минути, ще вечеряме малко по-рано. Имате ли нещо против?.
— Не, разбира се. Ще бъда готова в 19:30. Довиждане.
Тя остана замислена Фишер я бе излъгал. Получил беше каквото искаше от майка й. Знаеше къде е съкровището, а пред нея отрече. Тя пристъпи замислено в банята и пусна топлата вода, като отвори и двата крана. Значи бяха готови да извадят на бял свят съкровището. Утре, бе й казал принц Филип. Фишер беше предупредил Фон Хеселови, а на нея не каза нищо. Внезапно й прилоша, стана й болно от неговата измама, независимо от причините. Беше му вярвала, обичаше го. По свой собствен начин той не й бе по-верен от Джеймс. Филип бе издал всичко. Фишер не бе предвидил това обстоятелство, когато й заяви, че я обича, а в същото време я измами. След малко принцът щеше да бъде долу. Не й оставаше време да се изкъпе. Пола затвори крановете и изключи контакта. Поизми се на умивалника и облече тъмна копринена рокля. На шията си постави огърлица от перли, подарена й от Джеймс. Косата й бе подредена много шик. Постави си лек грим и скъпия парфюм, подарен от Фишер. Часовникът й показваше 19:30. Излезе и се спусна с асансьора да дочака Филип фон Хесел.
Много жени бяха опитвали да завладеят Филип. Още от юношеската му възраст момичетата бяха отправяли предизвикателни погледи и многозначителни усмивки към него. Техните действия се засилваха все повече с напредване на възрастта му. Бе изживял много флиртове и любовни истории. От три години имаше любовница, която бе вече омъжена и отдавна бе изгубила всякаква надежда, че може да му стане съпруга. Никога обаче не бе се влюбвал така, та да пожелае някое момиче да му стане жена. Както в кралските фамилии, Фон Хеселовци се женеха за своите братовчедки или се сродяваха с фамилии на същата обществена висота като тяхната. Немислимо беше Филип да избира извън своя кръг или да има сериозни намерения към жена от по-нисък произход. В резултат на всичко това той се бе превърнал в закоравял ерген, очакващ да се случи невероятното — да се появи някоя жена, която и да удовлетвори семейните изисквания, и да може да се влюби в нея. Той отхвърляше всички аргументи на майка си, че можеше да се ожени и без любов. Тя бе го наричала сантименталист, но за своя изненада и неодобрение установяваше, че по този въпрос той проявява упорство, равняващо се на нейното. Той не й се противопоставяше никога с изключение на този проблем, който свързваше със съвестта си, а това винаги дразнеше и разстройваше майка му. Тя отричаше съществуването на морален кодекс — моралът трябвало да се диктува от целесъобразността на дадена обстановка.
Поначало той нямаше никакви по-далечни намерения от тези да се срещне с Пола и да опита да я постави на своя страна, за да убедят Фишер да изостави търсенето на съкровището на Пьоленберг. Поканата за вечеря беше нещо, дошло спонтанно, и по-късно той беше малко изненадан от собствената си инициатива. Не беше човек, действуващ под давление на импулси, а тази покана бе в известен смисъл импулсивна.
Пола не беше най-привлекателната или най-красивата измежду жените, с които се бе срещал досега. Любовницата му беше великолепна блондинка, провъзгласена в своя кръг от богаташи за ослепителен пример на немската женственост. Пола не можеше да съперничи по отношение на елегантност, представителност или значимост с жените, които най-често го заобикаляха — това бяха екстравагантни, разглезени жени, откъснати от действителността. Когато говореше с Пола, бе почувствувал, че е с животрептящ човек — уязвима, колеблива, изпълнена с достойнство и срамежливост.
Когато влезе във фоайето и тя се изправи да го посрещне, гой усети приятен трепет, сякаш предстоеше да се случи нещо необикновено.
— Много мило от ваша страна за съгласието ви да устроим нашата вечеря по-рано. — Той пое ръката й и я целуна.
Усмивка озари лицето му, когато погледите им се срещнаха. Стори му се, че е бледа и затворена, но в следния миг и тя се усмихна и изведнъж напрегнатостта изчезна. Непринуденото протичане на тази вечер бе осигурено, когато Филип я хвана под ръка и я отведе до чакащата кола, въпреки че той рядко си позволяваше физически контакт с непознати все още жени. Беше възпитан да не одобрява волностите, приети като навици в обществото — целуване на сравнително непознати лица, обръщане към някого с малкото му име, цялата практика на принизяващото интимничене, което оформя отношенията между двама току-що запознали се. Никога не бе хващал жена за ръка, за да я задържи под фалшив предлог. Настани се до Пола на задната седалка в лимузината и й предложи цигара.
— Благодаря — отвърна Пола. — Разкажете ми за Солницата. Къде е тя сега?
— Не зная. Майка ми предаде само, че утре се връща и че търсенето ще приключи утре. Бързаше за самолета. Не мога да си обясня защо мистър Фишер не ви е казал. Мислех, че вие сте тук заради това.
— Струва ми се, за мен е ясно. Бедата е, че му повярвах. Къде отиваме?
— В „Grand Vefour“. Там е тихо, но, надявам се, ще ви хареса.
— Убедена съм. Нека почакаме, докато стигнем там, и тогава ще поговорим по този въпрос.
— Не е необходимо да говорим, ако това ви е неприятно. Чувствувам, че ви е неприятно. Изглеждате нервна. Много искам вечерта да бъде приятна и за двама ни. След всичко не бихте приели повторна покана, ако днес не се радвате.
— Не вярвам да сте получавали чак толкова много откази. Не сте женен нали?
— Не, ерген съм за зла участ на майка ми. Тя иска внуци, а аз искам да съм щастлив, така че се намираме в задънена улица. Но ето че пристигнахме.
Това беше елегантен ресторант със спокойна атмосфера, нещо изключително и скъпо — убежище за богати лакомници, които искаха да се съсредоточат над храната, и то в своя компания, без да бъде отвличано вниманието им. Никаква музика, меню, което можеше да бъде обозначено с пет звездички, и безшумно, незабавно сервиране, надминаващо всичко останало.
Пола зае мястото си и Филип забеляза, че повечето от мъжете обърнаха глави към нея.
— Мога ли да ви поднеса един комплимент?
— Моля.
— Вие сте най-привлекателната жена в тази зала.
— Благодаря ви… Но защо се смеете?
— Защото у вас, мисис Стенли, има такава естествена непринуденост, че тя искрено ме очарова. Казах ви нещо ласкателно, а вие не застанахте в предвзета поза и дори не се опитахте да го отричате. Отговорихте просто благодаря. Откъде сте взели сините си очи? Никога не съм виждал такъв цвят.
— Наследство са от баща ми. Ще ми направите ли комплимент и по този повод?
— Не. Никак не се интересувам от него, но зная, че вие се интересувате. Ще го откриете ли скоро?
— Не. И ако това зависи от мистър Фишер, никога няма да го постигна. Той не желае да го намеря. Тъкмо заради това не ми съобщи, че е разкрил загадката на Солницата. Иска да се върна в Англия и да забравя цялата тази история.
— Защо иска това от вас? Защо се меси в живота ви?
— Влюбен е в мен.
Принцът беше поръчал чудесно шери и тя отпи от него. Поради някакви основания, които не можеше да си обясни, тя изпитваше желание да каже на този човек истината. Той имаше навика да се взира в нея напрегнато, когато тя говореше — цялото му внимание се съсредоточаваше върху нея. Тя намираше това повече за израз на близост, отколкото за намерение да я смути. Той имаше хубави очи със сериозен израз, които подканяха към откровеност. Но основно тя искаше да го шокира, а след това да се оттегли.
— А вие? Мога да разбера него, но съм сигурен, че вие не сте…
— Живеех с него — отговори бавно Пола. — Той иска да се ожени за мен.
— Та той имал отличен вкус. Изненадан съм, че е могъл да ви привлече.
— Аз също съм изненадана, но в много отношения той е истински мъж, а за мен това беше нещо съвсем ново. Много решителен… Чувствувах се напълно сигурна с него.
— А обичате ли го?
— Не зная — поклати глава Пола, а той си мислеше каква елегантна и красива шия има тя. — Така ме е
