няколко секунди натъжен, замислен. — Горкото момиченце! Не, Аршак, нашите деца май са загинали… Напразно бяха надеждите ми. Когато хората искат да се обадят къде са, те хвърлят хартии, книги, е, в краен случай някаква излишна дреха, но как ще си свалят обувките и ще ходят боси по снега?…
И Арам седна съкрушен на камъка. Сърцето му така лудо биеше, сякаш щеше да се пръсне… Не, загуби се, загина неговият хубавец, неговата надежда. Какъв ловец щеше да го направи той! Как го учеше да е безстрашен, да не се бои дори от барса, да е ловък и гъвкав като рис и като лъв великодушен… Да… Голямо бъдеще очакваше неговия умен и добър син…
— Да вървим — опомни се той и стана. — Ама не, Аршак. По-добре ти върви, вземи конете и се върни на село,
— А ти?…
— Аз ще се изкача догоре, ще си дойда по-късно.
— Няма къде да се качваш! Да вървим…
— Не, не… Ще има луна тая нощ, ще поскитам малко, ще видя какво има там, зад скалите. Пък и у дома не ме сдържа, сърцето ми се пръска. Върви, върви си.
Аршак послуша и тръгна към конете, а Арам зави надясно край подножието на скалите и пое нагоре по склоновете.
С все още тлееща надежда в сърцето той се изкачваше към върховете, които затваряха Барсовата клисура откъм изток. „Ех, къде си ти, мое щастие?… Само да се сбъднат думите на ловеца Асадур, нищо друго не ми трябва на тоя свят…“ — мислеше си Арам, докато се катереше разпъхтян по ръждивите скали.
За да дойде до мястото, откъдето според него козите слизаха до солончаците на Араратската долина, трябваше да обиколи почти половината хълм.
Това беше вече познатият ни горен край на Дяволската пътека, по която бяха тръгнали децата, след като напуснаха фермата.
Арам седна на една скала и обгърна с поглед разстланата долу Барсова клисура.
Беше последната нощ от есента. На двадесет и трети декември през нощта и северната половина на нашата планета настъпва зимата.
Луната току-що изгряваше на бледия небосвод. Бялата й светлина озаряваше западните склонове отвъд клисурата. Източните, по които бяха слезли децата, все още тънеха в мъгла. Долу мрачно зееше черната дълбока пропаст.
Арам седеше на камъка, заслушан напрегнато в гласовете на природата. Но в царящата наоколо тишина той сякаш чуваше само как пулсира кръвта в жилите му.
Но ето луната освети силно върбите и брястовете до тях.
„Какво е това? — учуди се Арам. — Нали до върбите открай време имаше брястове? Брястовете имат тъмна кора. А защо са станали бели? Кой е могъл така да съблече съвсем голи тези дървета?“
Необикновеното дърво с разперени настрани оголени бели клони смути Арам. Но той се владееше. Приличаше на човек, който е застанал на брега на тясна, но буйна рекичка и не може да реши — да прескочи ли на другия бряг, или не.
Искаше да извика, да се обади оттук, от върха на скалите — нали затова се беше изкачил и едва си поемаше дъх. Но се страхуваше. Ако му отвърне само планината с многогласото си ехо, ще рухне и последната му надежда…
Дълго седя той така, най-после се реши и си каза:
— Нека си опитам щастието!
Той се изправи и зина, за да извика силно, колкото може по-силно, но не можа. Като че ли някаква сила стисна гърлото му, сърцето му страшно заби. От този вик сякаш зависеше целият му живот — да живее или да не живее…
Арам почака, наложи си спокойствие, окашля се и като напълни дробовете си със студен, свеж планински въздух, извика с всички сили:
— Ашот, ей, Ашо-от!…
— „Ашот, ей, Ашо-от“ — отекна планината. Арам млъкна. Цял се превърна в слух, притаи дъх и се наведе над клисурата.
Минаха само няколко секунди, но те му се сториха цяла вечност.
И когато, загубил и последната капчица надежда, се канеше да извика повторно, изведнъж в мъглата блесна лудо ловджийско щастие… От отсрещните ридове изведнъж до него достигна тънко гласче:
— Хе-ей!
А след това същият глас завика тревожно:
— Ей, Ашот, Гагик! Ставайте по-скоро, викат ни!…
Нощният въздух беше толкова чист, че до острия слух на Арам долетя не само гласът, но и думите.
Като чу името на своя син, когото обичаше повече от живота си, този силен като скала човек се отпусна немощно на камъка и зарида. От очите му закапаха горещи сълзи, потекоха по опаленото му от слънцето и ветровете лице… От сърцето му се смъкваше тежкият камък, който го беше мъчил цял месец и половина.
А от отсрещните скали се чу:
— Тука сме, тука!…
— Помогнете, освободете ни!… До Арам достигна — и плач. Момичето хълцаше силно — вероятно от щастие, като него, възрастния, кален от живота човек.
Арам стана искаше да отговори, но не можа — гласът не му се подчиняваше.
Той грабна пушката и един подир друг прогърмяха в планината два изстрела: бум, бум!… Пламнаха две светлинки, изскочили от стоманените дула на ловджийската двуцевка на Арам.
— Джан! Баща ми е. Татко-о!
Ашот познаваше тези изстрели. Когато се изгубеха в планината по време на лов, баща му винаги го викаше с два изстрела. Това беше условният им сигнал.
— Чичо Арам, чичо Арам!… — прозвуча тъпичкият глас на Гагик.
— Татко, татко!… завика възбудено Ашот. Шушик хълцаше.
Нощем в планината не е нужно да се вика. Достатъчно е само да се говори ясно и разбрано и ако между говорещите се намира клисура, а от единия склон до другия е далече, въздухът, който изпълва клисурата, ще донесе всяка дума, толкова е чист и спокоен.
Арам знаеше много добре това и като се мъчеше да усмири сърцето си, да се успокои, той започна да говори с обикновен глас, почти така, както говореше в къщи.
— Ей, синко, живи ли сте?… Всички ли?
— Живи, живи!… — завика с цяло гърло Ашот поради това думите му трудно се разбираха.
— Говори тихо, като мене… Здрави ли сте? Няма ли болни?
— Здрави, чичо Арам. Нали сме на курорт! На чист прохладен въздух — бързаше да отговори Гагик вместо Ашот.
Арам се засмя радостно, звънко.
— Ей, момче! Ти все същият шегаджия ли си? Е, как сте?… Как прекарахте?
— Не те виждам, татко, иди на светло — помоли се Ашот.
Арам се качи на скалата, осветена от луната, и децата видяха ясно откроения силует на грамаден мъж с пушка в ръце.
— Ах, кога си станал такъв голям, чичо Арам? — изумено попита Гагик.
Той се шегуваше, разбира се. И орел, кацнал на планински връх, изглежда огромен на фона на небето. А какво остава за човек!
Завърза се дълъг разговор. Развълнуваните сърца полека-лека се успокояваха.
— Къде е мама? Как са сестричките ми? — попита Шушик.
— Ашхен сигурно плаче сега над обувката ти. Намерихме обувката ти в коритото на потока… Намерихме книжките ви… А твоята аба, Хасо, те чака в село… Но хайде стига! Ей сега ще сляза при вас.
— Недей, татко! Пътеката е затворена! Върни се на село, а утре заран елате да ни вземете — каза Ашот.
— Идвам, идвам при тебе, лъвче мое! Какво ще правя на село?…
