— Пътеката е заледена, не ходи там! — завика изплашено Ашот. — Върни се у дома, успокой мама, всички успокой…
— Да, да, синко! Човек не трябва да се радва сам! Чакайте, скоро ще дойдем да ви вземем.
И Арам закрачи с такава лекота, сякаш не стъпваше по земята, а се носеше на облак.
Луната озаряваше с млечнобяла светлина долината на Арарат, снежните беловласи глави на Арарат и близките хребети. Беше така тихо, така величествено, сякаш и вселената беше изпълнена с някаква радостна тайна. Или то беше далечният полъх на пролетта?… А може би просто в сърцето на щастливия баща бликаха и се лееха радостни звуци, сияеха пролетни багри?
Арам вървеше леко. Понякога се спираше и хвърляше поглед към онзи свят, който се стелеше долу. Чувствуваше се горд и силен, струваше му се, че никаква сила на света не може да го победи.
На хълма, който се извисяваше гордо над селото, Арам се спря. Планинските склонове свършваха дотук и от подножието на хълма започваше равнината.
До хълма свършваше и долът, който излизаше от планината. В долния му край беше разположено селото. По това време то спеше дълбоко. Под бялата снежна покривка спяха и градините около Айкецор. Само нанизите от светлините на електрическите фенери по уличките говореха, че животът не е спрял.
Арам поседна за малко на края на пътя, погледна родното си село, после стана и с глас, в който звучеше неудържима радост, извика колкото сили имаше:
— Ей, селяни! Ставайте! Ставайте, намерих децата!…
После вдигна пушката към небето и от двете цеви изскочи пламък и гръм, които известяваха радостната вест.
— Ей, хора! Намерих децата, намерих ги, ставайте!…
Разбудени от изстрелите, айкецорци наскачаха, по домовете светнаха лампи, заскърцаха врати, полуоблечени хора наизлизаха на улицата.
— Арам! Това е Арам! Децата се намерили! Ставайте! — носеше се по цялото село.
Не беше се още развиделило, когато природните стени около Барсовата клисура се изпълниха с народ. Всички държаха факли в ръце и осветени от тях, силуетите и движенията на хората придобиваха фантастичен характер. Сенките се уголемяваха, умножаваха и така чудновато се движеха по скалите, че на децата които ги гледаха отдолу, се струваше, че там, в скалите се води лют бой с врагове, нападнали някаква средновековна крепост.
На дяволската пътека работеха колхозниците освобождаваха я от леда и снега. Горе, на скалите, се тълпяха стотици хора, горяха ярко огромни факли През шума, който се вдигаше на хълма, до децата не прекъснато достигаха вълнуващи викове. — Децата, нашите деца се намериха! Милите!…
ЕПИЛОГ
Горещо е в Араратската долина, толкова горещо, че около пладне въздухът става тежък и гъст като мъгла. Суха мараня тегне над земята. Всичко живо се крие от палещото слънце. Птиците отлитат в далечни прохладни места, а безкрилите се крият в гънките на земята. И змиите дори изпълзяват в планината — „на курорт“.
И ето в този ужасен пек, когато на небето не се вижда нито едно облаче, от ръждивите скали, надвиснали отляво над равнината, изведнъж се спуща буен мътен поток. Той се носи с бучене и грохот надолу към Аракс, влива се в реката, размътва прозрачните и води и изчезва. Сякаш нищо не е било!…
Какъв е този поток? Къде извира? Откъде тече? Векове наред хората се бяха мъчили над тази загадка и тя сигурно така и щеше да си остане неизяснена, ако през един прекрасен есенен ден група пионери от Айкецор не бяха отишли във фермата сред планината да навестят подшефните си телета. На връщане те попаднаха в Барсовата клисура и месец и половина бяха нейни пленници.
Децата излязоха оттам отслабнали, обгорели от слънцето и вятъра, но животът в клисурата беше закалил телата и душите им.
Страшните стихии на планинската зима изпращаха на децата студ и бури, принуждаваха ги да гладуват, да изпитват тежки лишения, заплашваха да ги погубят… Но пионерите не загинаха, не паднаха духом. Напротив, те излязоха победители в тежката борба.
Изтекоха, отминаха онези трудни дни, студове, бури, глад…
Пак е пролет в Араратската долина, пак при дойдоха и помътняха водите на Аракс.
Надолу от Барсовата клисура, по необработваните участъци на Араратската долина, боботят и димят трактори, настъпват към целинните земи. Те разорават девствената земя и браздят жълтата глинеста почва.
Овощарят Аршак вади от кошницата връзки калеми от подивялата лоза и ги подава на заобиколилите го ученици.
— Хайде, мили мои, садете ги, само, че по-внимателно, та всички да се прихванат! — напътва той младите си помощници.
И калемите от лозата, отгледана някога в Барсовата клисура, биват поставени внимателно в дълги ровове.
Председателят Харут вече не е в колхоза. Сега други хора управляват колективното стопанство в Айкецор и под тяхното ръководство се създава това лозе — единственото в Араратската долина, което не ще има нужда да се заравя за зимата и да се отравя през пролетта. Ще се осъществи мечтата на Артем Сароянц, завещал на хората плодовете на дълголетния си живот.
По шосето откъм Ереван пристигна лека кола и зави надясно, към сухото корито на тайнствения поток. От нея слязоха хора с чанти в ръце.
— Има ли тук някой от „пленниците на Барсовата клисура“? — попита един от пристигналите. — Ще ни покажете ли къде е било лозето?
Това бяха работници от Академията на науките. Бяха дошли да вземат калеми за опитната станция.
От Ереван пристигнаха в Айкецор и геолози в брезентово облекло. Те обследваха пещерата и разгадаха тайната на потока.
Геолозите взривиха скалите и откриха подземен басейн с тъмна, студена вода. Устието на това водохранилище се затваряло от подвижен камък. Когато басейнът се напълвал с вода, под напора и камъкът се отмествал и потокът избликвал навън. Щом спаднела водата, камъкът отново се връщал на мястото си.
Ето колко прост бил произходът на този тайнствен поток.
Колхозът обузда подземните води. От есента до края на пролетта те се събират в басейна, но не изтичат вече, когато им скимне. Не. Щом младите насаждения имат нужда от влага, ловецът Арам слиза по Дяволската пътека в Барсовата клисура и отваря направения тука шлюз.
Веднаж Арам забеляза на планинския връх самотен овен, който наблюдаваше учуден спокойно течащата вода. Това беше синът на Чернушка. Майка му отдавна вече живееше във фермата, а той все още водеше див живот и нито примамките на Хасо, нито опитите на Арам можеха да му подействуват. Роден сред свободната природа, израсъл на воля, той не пожела да се раздели с любимата си планина…
Днес е петък. След два дни Шушик ще дойде във фермата, а Хасо още не е приготвил всичките си уроци. Нищо. Ще успее. Досега не се беше засрамвал пред малката си учителка.
Хасо изважда с умиление от пояса си любимата свирка.
„Ло-ло-ло-ло“ — разнасят се над пасищата сребристите и трели.
Хасо взима камъче и го хвърля по разлудувалата се коза, после сваля плъстения си калпак, омотан с копринен шал, слага дясната си ръка до ухото и започва да пее. Нежна кюрдска мелодия оглася планината:
