Шъруд Андерсън
Тъжните свирачи
За семейството на Уил това беше бедствена година. Апълтънови живееха на една от крайните улички в Бидуел и бащата на Уил беше бояджия. В началото на февруари, когато дебел сняг покриваше земята, а покрай къщите виеше остър студен вятър, майката на Уил внезапно умря. Тогава той беше на седемнадесет години и беше доста едър за възрастта си.
Майката умря ненадейно, без предупреждение, както сънен човек убива муха в душната стая през лятото. Един февруарски ден, след като бе простряла прането в задния двор, тя влезе през кухненската врата на къщата на Апълтънови, започна да топли дългите си, покрити със сини вени ръце над кухненската печка, като гледаше децата с полускритата си срамежлива усмивка — беше такава, каквато трите деца я знаеха, — а само седмица по-късно, вкочанена от смъртта, лежеше в ковчега си там, където според мъглявото определение на семейството й беше „другата стая“.
След това, когато дойде лятото и семейството с мъка се опитваше да се приспособи към новите условия, ги сполетя нова беда. До този момент по всичко личеше, че на Том Апълтън, бояджията, му предстоеше успешен сезон. Двете момчета Фред и Уил щяха да бъдат негови помощници тази година.
Трябва да ви кажа, че Фред беше само на петнадесет години, но с бърза и пъргава ръка помагаше почти във всяка работа. Например, когато трябваше да се слагат тапети, той беше този, който нанасяше лепилото, напътстван от някоя тросната дума на баща си.
Том Апълтън скачаше от стълбата и изтичваше до дългата дъсчена маса, където бяха проснати тапетите. Харесваше му да има двама помощници около себе си. Навярно тогава човек има чувството, че е начело на нещо, че ръководи работата. Грабваше четката с лепило от ръката на Фред.
— Недей да пестиш лепилото! — викаше той. — Плесни го така. Размажи го — ето. Трябва да си сигурен, че ще отиде до всички краища.
Беше толкова топло, уютно и приятно да лепиш тапети в къщите през март и април. Когато навън беше студено или дъждовно, в новопостроените къщи палеха печки, а в онези, които бяха вече обитаеми, хората опразваха стаите, които трябваше да се тапицират, разстилаха вестници върху килимите и покриваха останалите мебели с чаршафи. Навън можеше да вали дъжд или сняг, но вътре беше топло и уютно.
По онова време на Апълтънови им се струваше, че сякаш смъртта на майката ги бе сближила повече. И Фред, и Уил чувстваха това, но като че ли Уил го осъзнаваше по-добре. Семейството беше в доста тежко финансово положение — погребението на майката им бе струвало много пари, затова разрешиха на Фред да отсъства от училище. Той беше доволен. Когато работеха в някоя къща, понякога там имаше други деца, които се връщаха от училище късно следобед и през вратата наблюдаваха как Фред размазва лепилото върху разкроените тапети. Четката му шляпаше, но той не ги поглеждаше. „Махайте се, хлапета такива!“, мислеше си той. Това беше мъжка работа и той бе годен за нея. Уил и баща му стояха на стълбите и внимателно слепяха отделните парчета по таваните и стените.
— Пасва ли там долу? — питаше с рязък глас бащата.
— Добре е, продължавай — отговаряше Уил.
След като парчето тапет беше вече на мястото си, Фред изтичваше и с малък дървен валяк оправяше гънките. Колко му завиждаха децата от къщата! Щеше да мине много време преди някое от тях да напусне училището и да върши мъжка работа като Фред.
А след това, вечерта, връщането у дома беше също приятно. Уил и Фред си имаха бели комбинезони, които бяха вече покрити със засъхнало лепило и с петна от боя и видът им бе съвсем професионален. Те не ги сваляха от себе си, а навличаха отгоре палтата си. Ръцете им също бяха спечени от лепилото. Лампите на главната улица бяха запалени и минаващите мъже заговаряха Том Апълтън. В града го наричаха Тони.
— Здравей, Тони! — извикваше някой търговец.
Лошото беше, мислеше си Уил, че баща му не се държи малко по-достойно. Видът му беше доста момчешки. Юношите, които растат и стават мъже, не обичат бащите им да имат момчешки вид. Том Апълтън свиреше на корнет в бидуелския оркестър, но не вършеше тази работа много добре — по-скоро оплескваше нещата, когато трябваше да изпълни кратко соло — но останалите оркестранти го обичаха толкова много, че никой не казваше лоша дума. Освен това той говореше за музиката и за устните на корнетиста така авторитетно, та всеки мислеше, че го бива много.
— Образован е. Ако искате да знаете, Том Апълтън знае много. Много е симпатичен — говореха винаги помежду си останалите членове на оркестъра.
По дяволите! Все някога човек трябва да стане мъж. Когато нечия жена е умряла съвсем наскоро, добре ще е той да върви по главната улица с повече достойнство, поне за момента.
Том Апълтън посвоему кимаше на хората, които срещаше по улицата, сякаш казваше: „Сега хлапетата са с мен и няма да си кажем нищо, но нали прекарахме дяволски хубаво вечерта миналата сряда, а? Мълчи, стари приятелю! Не казвай нищо. Чакат ни още много веселби. Бъди сигурен, че следващия път, когато бъдем заедно, пак ще се разпуснем.“
Уил започваше да се дразни от нещо, без да знае точно от какво. Баща му спираше пред месарницата на Джейк Ман.
— Момчета, вие се прибирайте! Кажете на Кейт, че нося месо. Идвам веднага — казваше той.
Купуваше месото, а после се отбиваше в кръчмата на Алф Гейджър да пийне едно хубаво силно уиски. Вече нямаше от кого да се страхува, че дъхът ще го издаде, когато по-късно се прибере у дома. Не че жена му някога му бе казвала нещо, когато искаше да пийне — но всеки знае как се чувства един мъж, когато вкъщи го чака жена.
— Ей, здрасти, Билдъд Смит, как е куцият ти крак? Ела да обърнеш едно с мен. Беше ли на последното ни свирене по главната улица и чу ли ни как свирехме новия галоп? Чудесно парче е! Търки Уайт изпълни солото на тромбон просто великолепно.
Уил и Фред бяха вече отминали главната улица и Уил извади от джоба на комбинезона си малка извита лула и я запали.
— Басирам се, че ако ми се отдаде случай, мога да облепя таван без помощта на баща ми — каза той.
Сега, когато баща му вече го нямаше, за да го притеснява с липсата си на достойнство, той се чувстваше облекчен и щастлив. Все пак друго си беше да можеш да изпушиш една лула без смущение. Когато майката беше жива, винаги ги целуваше, когато вечер се прибираха вкъщи и трябваше много да се внимава с пушенето. Сега беше друго. Да станеш мъж, значи да приемеш зрелостта с нейните задължения.
— Не ти ли става лошо? — попита Фред.
— Не-е — презрително отвърна Уил.
Новата беда сполетя семейството към края на август, точно когато предстоеше есенната работа и перспективите бяха също добри. А.П. Ригли, бижутерът, бе току-що построил голяма нова къща и обор във фермата, която беше купил предишната година. Намираше се на миля извън града, на Търнър Пайк.
Това обезпечаваше работа на Апълтънови за зимата. Къщата трябваше да се боядисва три пъти отвън, да се свърши цялата работа вътре и да се сложат две бои на обора — още повече, че двете момчета щяха да работят заедно с бащата и щяха да получават редовни надници.
Само мисълта за работата, която предстоеше вътре в къщата, пълнеше устата на Том Апълтън със слюнка. През цялото време говореше за това, вечер обичаше да сяда отпред в двора, да повика някой съсед и да подхване разговор за това. Как леко боравеше само с бояджийския език! Вратите и шкафовете трябваше да имитират потъмнял дъб, предната врата щеше да бъде вълнист клен, а щеше да има и черен орех. Нямаше друг бояджия в града, който като Том да може да имитира различните видове дървета. Достатъчно беше само да му покажеш дървото или просто да му обясниш — дори нямаше смисъл да му го показваш. Достатъчно беше да му кажеш какво искаш. Разбира се, нужни бяха и съответните инструменти, но дадеш ли му ги, не ти остава нищо друго, освен да си тръгнеш и да оставиш всичко на него. Страшен беше! Когато А.П. Ригли му предостави новата си къща, с това показа, че е човек, който си знае работата.
А що се отнасяше до практическата страна на въпроса, всеки в семейството знаеше, че работата при Ригли означаваше осигурена зима. Това не бяха само предположения, както когато се работеше по
