Проклятието на Жабата

безпартийни от обслужващия персонал, които бяха с правилен мироглед и не са имали взимане-даване с предишния режим. Дошла в Олм от Чипровска Железна в първите години след окончателната колективизация на земята, Гина успя да стане готвачка благодарение на своята сръчност и мълчаливост, но най-вече на изключителната си селска красота, която тя знаеше как да цени и продава. Имаше руси коси, стъклено-сини и големи очи, бе едро-гърда и примамлива със стройното си тяло и добре очертан задник. Иначе бе послушна и изпълнителна. Никога не говореше, без да я питат нещо, а тя самата нямаше много- много желание да казва каквото и да било. Това по-скоро респектираше мъжете и въпреки своите качества Гергина дълго не можа да се ожени. Чак на двадесет и седем години тя срещна героя от Отечествената война Панайот Симов, оставил своя ляв крак в унгарската Пуста, който я привлече с две неща — с улегналия си характер и с доходния си занаят. Бай Пано бе с цели двадесет години по-възрастен от нея и почти всички, които ги познаваха и бяха на скромната им сватба, бяха убедени, че това е брак по сметка. „Имаш ли парички, обичат те всички!“, възкликна с неизменно сияещото си лице Линдро. Бай Пано бе златар и се предполагаше, че като такъв не може да няма много пари.

— Не го щипи така! — прошепна Васил, без да я гледа. — Плаши се.

Не веднъж съседът й я бе предупреждавал да не „къса“ парченца от плътта на сина му, но Гина така и не си направи труда да го послуша и чак до окончателното си изчезване тя не спря. Ако беше получила онова, което искаше от Васил, тя щеше непременно да престане.

— Бях при мъжа ти — продължи той. — Оставих му един часовник…

Искаше да й подскаже, че трябва да върви, но жената пред него не сваляше очи от лицето му и го задържаше с излъчващото се от безумните й очи желание. Васил също копнееше за нея, но уважението, което хранеше към бай Пано, все още го възпираше. Щеше ли дълго да устои, питаше се той, като предпочиташе да избягва Гергина.

Къщата, в която живееха с бай Пано бе срещу тях, от другата страна на улицата, и в празничните топли дни, когато Васил работеше по двора, Гина често го гледаше скришом през прозореца, за да му се наслаждава. Бе готова да направи всичко за него, само и само той да я пожелаеше. Съзнаваше, че не му е безразлична и вярваше, че един ден ще успее.

— Хайде, че детето ме чака! — каза мъжът и преди да тръгне най-после я погледна в очите. Тогава разбра, че ако не бе със сина си, щеше да я последва където и да го заведеше, даже и в запустелия конак щеше да отиде.

Разделиха се с явна неохота.

В това време Мишо гледаше не в тетрадките, а в стъклото на витрината, където се виждаше собственото му отражение. Какво намираше в тялото му тази зловеща жена? Защо винаги искаше да прави кюфтенца от него? Дали нямаше един ден да го открадне и да го заведе в стола, където работеше, и да го смели на кайма? Но преди да потрепери и съвсем да се уплаши, Мишо чу гласа на татко си, който го подкани да вървят. Радостен, той изтича при него и бързо го хвана за ръка. Отново тръгнаха.

Още същата вечер Михаил Обретенов щеше да сънува как го разкъсват на парчета. Години наред той нямаше да си спомня, че това е бил първият му пророчески сън.

Голямата риба

Тя лежеше по гръб с изцъклени очи, разпорен корем и зейнала уста. Над нея се бяха надвесили двама мъже и вършеха нещо, което в началото Мишо не можеше да разбере.

Бяха стигнали вече под средата на Боруна — квартал на рибари, докери и коняри — и сега двамата с баща му вървяха до самия Дунав. Татко му дори му бе позволил да си събуе сандалите и да шляпа бос във водата, без да го пуска от ръка, разбира се, и само до глезени. Мишо се радваше и внимаваше да не настъпи някой остър камък или стъкло.

Когато в началото видя рибата, той не можа да повярва на очите си. Бе по-голяма от него и бяха я проснали върху твърдия бряг, където обикновено жените перяха черги, а рибарите спираха лодките си преди залез слънце. То и сега вече се криеше зад тополите на румънския бряг отсреща и бе обагрило всичко наоколо в жълто-оранжево и червено.

Щом наближиха двамата мъже, те се спряха до тях и Васил възкликна:

— Браво бе, Шане! А здравейте! — И клекна до тях, за да гледа какво правят.

Мъжете поздравиха усмихнати и горди. Мишо последва баща си и вече видя какво правят двамата мъже, които се оказаха братя. Те гребяха с канчета от огромния зейнал корем на рибата някаква рядка и слузеста черна смес и я изсипваха в кофи. Рибата бе стокилограмова моруна, а сместа — скъпоценен хайвер.

— Искаш ли да опиташ? — попита мъжът, към който баща му се обърна, и докато Мишо осъзнае какво, той извади от дочената си дреха алуминиева лъжица, заби я във вътрешността на моруната, а после я поднесе пред устата на момчето. Детето се намръщи при вида на черните топчета, които лъщяха в лепкавата течност. Мишо можеше да види десетките залязващи слънца, които се отразяваха във всяко зрънце. Извърна глава, но чу гласа на баща си:

— Пробвай, ще ти хареса!

Нямаше как! Днес бе задължен толкова много на своя татко, че би изял и цяла чиния от гадните печени чушки с доматен сос на баба си Милeва. Отвори уста и пое хайвера с неохота. След това се опита да сдъвче някое от топчетата, но те се хлъзваха между зъбите и се смесваха със слюнката му. Бързо преглътна, за да не повърне. Очите му се насълзяваха от неприятния и блудкав вкус, а мъжете край него се смееха.

— А така! Да станеш мъж и яко да хвърляш семе! — пожелаваше безименния брат, сякаш Мишо можеше да оцени просташкия му намек за своята бъдеща семенна течност.

Погледна баща си недоумяващо. Защо и той се усмихваше? Не успя да се замисли, тъй като мъжът с лъжицата каза:

— Васо, прати момчето до Чайка да иска един буркан от бай Денко.

— За какво? — излишно попита баща му, защото се досети, че рибарите искат да му го напълнят с хайвер.

— Как за какво? Да си вземеш за у вас.

Васил Обретенов знаеше, че е излишно да отказва повече. Големият брат, Шанко, му бе приятел и нямаше да го пусне с празни ръце.

— Ще отидем двамата, че той няма да се оправи сам.

Тръгнаха отново към ресторанта и след пет-шест минути Мишо вече седеше отвън с лице към Дунава и с жълта лимонада върху бялата колосана покривка на масата. До него се издигаше една гигантска топола, чийто край той не можеше да види, тъй като клоните на дървото докосваха с върховете си кървавочервеното небе. А когато след малко татко му се върна с увития във вестник буркан, Мишо бе забравил гнусния вкус на суровия черен хайвер. Докрая на живота си и особено когато ядеше този деликатес, той щеше да си спомня мъртвата моруна върху дунавския бряг и двамата мъже, клекнали край нея като шамани.

След малко започна да се здрачава, оркестърът засвири и ресторантът се оживи от деца и хора, дошли да се почерпят с кебапчета и бира в края на поредния горещ и социалистически делник. За Мишо също донесоха кебапчета, а Васил си поръча парче от любимия му и евтин тогава як- балък (бяла риба), полято обилно с майсторския чеснов сос на готвача бай Денко.

Докрая на вечерта в ресторант Чайка Мишо не откъсваше поглед от музикантите и особено от китариста с големите черни мустаци. Искаше му се и той да стане като него и да свири на такъв лъскав инструмент, в който влиза ток, а звукът му се чува силно и звънливо чак в Румъния.

Изяде си кебапчетата и отиде съвсем близо до оркестъра, за да види по-добре електрическата китара, която донякъде наподобяваше формата на неговото виолончело и имаше същите „ефове“. Можеше ясно да различи партията й от пианото, саксофона и барабаните, дори усещаше кога мъжът с мустаците трябва да смени поредния акорд в съзвучие със солото на саксофона. Свиреха джаз — блус от капиталистическа Америка, който не бе така упадъчен като модерния по това време рокендрол, пък и бе музиката на угнетените цветнокожи, които се бореха за равноправие срещу класовия враг.

Всичко това Мишо щеше да разбере по-късно, когато вече щеше да знае за гениалния челист и