дисидент Ростропович. Съветските другари го изгониха същата година, в която бащата на Михаил Обретенов почина. А през 1956-та — две години преди още Мишо да се роди — великият музикант бе станал професор на Московската държавна консерватория, в която щеше да учи и самият Мишо. Мстислав Леополдович бе на възрастта на татко му Васил и съвсем по бащински го поздрави след премиерата във Вашингтон, в края на века, където Михаил превъзходно изсвири
Сега Мишо стоеше в захлас срещу китариста и не откъсваше очи от пръстите му. Мъжът дори топло се усмихваше на момчето в краката му, без да подозира, че ще дойде ден самият той да се гордее с него.
Оркестърът обяви пауза, а Мишо се върна на масата, щастлив като никога. Баща му го нямаше, но това не направи впечатление на детето. Сипа си лимонада, пи, а после започна да си играе със странната порцеланова запушалка с гумен пръстен, която висеше на сгъваеми като малко коляно телчета и се затваряше с придърпване надолу.
Тенекиените капачки и кока-колата още не бяха дошли в България. Тази вражеска напитка, от която американските войници във Виетнам се „напивали до смърт“, се появи в Олм още на следващата година по време на есенния панаир, когато всички в града се редяха на опашки да си купят по една „смачкана“ бутилка с кафява течност и да видят голямата атракция на века — огромния и препариран кит Голиат. Логиката на пазара бе по-силна от всякакви класово-партийни дивотии.
Татко Васил дойде откъм тъмното. Огледа се, за да разбере дали са забелязали отсъствието му и като разбра, че никой не му обръща внимание, той седна спокоен срещу своя син. Малко по-късно се върна и касиерката Ленчето, която пътьом си оправяше косата. И нея никой не погледна.
— Искаш ли да си тръгваме?
Мишо го погледна и тъкмо да му каже, че желае да останат още малко, за да слуша китариста, на масата им седна възрастен и върлинест мъж с набръчкана тъмнокафява кожа на лицето и с татуирана котва на дясната си ръка. Беше по моряшка фланелка и говореше с дълбок дрезгав и пиянски глас.
— Васо, ще черпиш ли една бира?
— Дадено бе, Теди!
Доволен от лесния успех и длъжен да се отплати за бирата, мъжът започна с приповдигнат тон:
— Казвам се Теди Браун. Роден съм на левия бряг на река Мисисипи, майка ми е индианка а баща ми ирландски моряк, в жилите ми тече…
— Стига, стига, знам! — каза баща му, при което мъжът скокна на крака и започна да се боксира с въображаем противник.
Прекъсна го сервитьорът, защото веднага след като той остави бирата на масата, мъжът с моряшката фланелка спря своя спаринг, грабна бутилката, изрече с поклон и вдигната ръка едно гърлено „Хау!“ и изчезна някъде в ресторанта.
— Вярно ли, че е индианец? — не се сдържа Мишо.
— Глупости! Чист олмчанин си е и не се казва Теди Браун, а Младен. Хайде да си вървим, че стана късно!
Навън вече се стъмваше. Настъпваше часът на комарите и докато Васил и синът му чакаха автобуса за града, насекомите потайно започваха да излитат от храстите, за да кръжат с проницателен и тънък звук край ушите на топлите хората в несекващото си желание да кръвосмучат. Откъм ресторанта се чуваше мекия глас на саксофона, който заедно с Дунава изтичаше бавно на изток.
Мишо заспа още в рейса и баща му го пренесе до тях на ръце.
Котките на мама Мара
Майката на Митето се казваше Мария. Тя беше дребна и незабележителна женица с изпъкнали зеленикави очи и чудати чувства. Обичаше котки и паяци, не ядеше пилешко и погребваше кокошките в двора, когато те умираха от старост. Някои от тях в последните си дни прокукуригваха като петли и събуждаха всеобщо изумление и страх от зла поличба. В двора си мама Мара, както я наричаха Митето и съпругът й, гледаше не по-малко от десетина котки (истинският им брой никога не се знаеше с точност), а в къщата бе пълно с паяжини. „Залудял съм с тия мачъци!“, оплакваше се мъжът й Фончо в бръснарницата на Цачи, риташе умилкващите се изчадия адови и скришом убиваше многобройните рожби на Арахна, които предяха своите фини мрежи дори и под езика му. Митето бе израснал с особените любови на мама Мара и бе свикнал с котки, паяци и кукуригащи кокошки, но всеки път трябваше да предупреждава пичовете, когато идваха при него за непредвидените изненади.
Къщата им бе в горния край на „Аница“, над Празното място и срещу внушителния дом на Алексо Поптодоров — дядото на Марион, така че когато след седмица време в късния следобед Мишо се престраши да отиде на гости у своя най-уважаван приятел, той трябваше да каже на баба си Милeва къде ще бъде.
— Да не се цапаш и да не влизаш в къщата, за да не те ухапе паяк! — предупреди го тя, след като дълго не искаше да го пуска, но най-накрая Мишо се позова на думите на майка си и бабата отстъпи.
Котките на мама Мара го посрещнаха още пред външната врата, около която цъфтяха кученца и калдаръмчета. После чак излезе Митето и двамата се отправиха към работилницата на баща му. Тук момчето поправяше пушката на Борисчо, който седеше заедно със Самуел на земята и галеше една от котките.
— О, Жаба! — подигравателно започна Сами, но Митето бързо го сряза:
— Айде сега, да не се обиждаме!
Самуел само се захили и продължи да плюе дълго провисващата си слюнка, която движеше нагоре- надолу като ластик. Между краката му се бе образувала малка локвичка.
Мишо си отдъхна, кимна за здрасти на Борисчо и се подпря с ръце на основната греда, която държеше покрива на пристройката. Не трябваше да се цапа. Загледа се в сръчните ръце на Митето, които стържеха с пила някаква метална скоба, която бе затегнал в менгемето. С нея щеше по-здраво да прикрепи цевта. Старата ламаринена скоба се бе скъсала и внукът на Семьон Данилов не знаеше откъде да си намери.
— Ще стане като нова и няма да се изхлузва, докато тичаш. Аха!
— Той и без това стреля като разноглед, когато бяга! — намеси се Сами. Бе прибрал с шумно засмукване пружиниращата си лига.
Никой не се обади. Митето продължи да стърже и когато след малко каза „Готово!“, лицето на Борисчо засия. Той бръкна в джоба на късите си панталони, извади от там увита в станиол шоколадова бутилчица
— Ега си как се подмазваш! — нахили се Самуел, но Борисчо се защити:
— Не се подмазвам, а му благодаря! Имам още една, но нея ще я дам на Мишо.
— Мерси, скоро ядох такава, дай я на Сами.
Борисчо се поколеба как да постъпи, но Митето му подсказа:
— Гледайте как ще стане! Аз ще дам малко на Сами, а ти — на Мишо. Аха?
Тримата се съгласиха и след малко от бутилчиците остана само златцето, което Митето отиде да прибере вътре. По-късно внимателно щеше да го изглади с нокът и да го запази за върхове на фунийките.
Докато той се бавеше в къщата, на улицата се показа Марион, а след нея баба й Полeт. Французойката бе облечена с бяла пола от шантунг и елегантна копринена и жълто-черна блуза. Крачеше бавно с разкривените си от ревматизма крака, а до нея момиченцето скришом поглеждаше към трите момчета. Тя търсеше с поглед Митето, но него, за жалост, го нямаше.
Марион бе на дванадесет години и не подозираше, че именно момчето, на което се възхищаваше най- много, е измислило обидното стихче за ушите й: „Марион от Безансон със уши като на слон.“ Вярно, те не бяха малки, но не бяха клепнали като на Самуел, пък на него никой нищо не му викаше! Истинската причина за прякора бе, че Митето тайно харесваше това момиче с френска баба и съразмерно тяло. Макар и малка у Марион вече личаха бъдещите черти на красивата госпожица. Тя носеше съзнание още от сега за своето превъзходство и не се впечатляваше от подвикванията на пичовете. Те обаче не биваха да разберат истинските чувства на своя водач и за да се скрие, Митето прибягна до мнима агресия.
Когато видяха французойката и внучето й да слизат надолу по „Аница“, Самуел и Борисчо бързо
