изтичаха до оградата и започнаха да крещят в захлас: „Марион от Безансон със уши като на слон!“ Момичето не им обърна никакво внимание, но когато Митето излезе от тях и ги видя, и направи забележка на своите приятели, и те млъкнаха, чак тогава Марион се обърна, погледна го с пъстрите си очи, засмя се и се затича надолу по улицата. Полeт каза нещо на френски, но детето не пожела да я чуе и продължи да тича. Русата й коса се развяваше от радост, че е зърнала Митето, в очакване да бъде погалена. За разлика от косите на повечето момиченца по онова време тя не бе стегната от разни панделки и кордели.
— Прави се на много важна! — каза Самуел.
Сега пичовете бяха насядали около масата под асмата, където Фончо редовно си пиеше ракията, а понякога праскаха белот с Толя, Гичо Гаргата и бай Пано. Шофьорът предпочиташе да си партнира с куция златар, тъй като той бе кротък човек и не се сърдеше за грешките. Противно на тях капитанът криминалист Гичо и лудия баща на Мими викаха като изоглавени и само дето не се ловяха гуша за гуша. Бащата на Мишо понякога присъстваше като кибик на оспорваните игри, но щом Толя повишеше децибелите, той се изнизваше и отиваше да търси по-приятно занимание. Винаги го намираше.
— Какво като баба й е французка! — добави Борисчо. — И тя е една жаба като Мишо… — изпусна се той и погледна към Митето, за да разбере дали няма да му се разсърди.
— Вярно бе! — продължи Сами. — Имаме си още една жаба в махалата — женска! Мишо Жабока и Марион Жабицата! Семейство Жабови! — смееше се той.
— Нали се разбрахме без обиди! — намеси се Митето. — Хайде да играем на нещо!
— На какво? — попита Борисчо.
— Да идем в Празното и да играем на яйца! — предложи Самуел.
Мишо мълчеше. По-добре бе да си останат тук при котките. Той още не знаеше уличните игри на пичовете. Ако отидеха в Празното място, трябваше да се прибере.
— Да играем на „Корабите атакуват“ — не се съгласи Митето. — Мишо, знаеш ли я?
Погледна го неразбиращо и Самуел се възползва:
— Трима души не е интересно. Пък и не ми се седи вече тука. С тия котки…
— Какво ти пречат?
— Нищо, ама много е… Вещерско!
— На корабите, на корабите! — намеси се Борисчо. — Мишо, много е лесно, ще се научиш бързо.
— Ти си вещер! — засегна се Митето. — Да вървим тогава в Празното!
Противно на очакванията той не се успокои бързо. Значи майка му бе вещица, щом имаше толкова много котки? Така излизаше, иначе Сами нямаше да го изрече. Да, ама евреите пият кръвта на децата, като ги слагат в бъчва с пирони и я търкалят, докато изцедят и последната капчица. Така беше чувал от мама Мара, която нямаше да си го измисля. Щеше да му го каже един ден на Самуел, за да не обижда друг път така. Вещерско било! Само прякори измисля и обижда за най-малкото.
— Да не съм те чул повече да казваш на Марион жаба! — предупреди го Митето, когато влязоха в празния двор зад конака.
— А ти как й казваш, че има уши като на слон! Спри и ти!
Митето усети, че Самуел е прав. Щеше да престане, разбира се! Отлично съзнаваше, че е глупаво да я обиждат така. Това спречкване бе отличен повод.
— Не се карайте! — изненада се, че го казва Мишо. Нямаше причина да харесва Самуел, но и той съзнаваше, че момчето е право.
— Дадено! — протегна ръка Сами.
Митето я пое и добави:
— Ама, мама Мара не е вещица!
— Че кой си го мисли? Аз само на майтап…
— Понякога шегите ти са… Ей, ами топка!
Борисчо предложи услугите си и отиде да вземе, а Михаил остана сам насред мълчанието на Митето и Самуел. Години по-късно той щеше да осъзнае, че и двамата са били орисани на вечно безмълвие, ускорено от болести и лудост.
Мирис на страх
Същата вечер, край огъня, пичовете отново си разказваха страшни истории. Сега към тях се бяха присъединили Стефчо и Кирчо Пеневи. Бе прохладна вечер, небето бе осеяно с накъсани като памук облаци, които от време-навреме скриваха ярката и пълна луна. Въпреки това наоколо бе достатъчно светло — ясно се очертаваха дървета, къщи и огради. Чуваха се щурци, а комарите не бяха толкова настървени заради лекия ветрец и дима, който се стелеше над Празното място. Този път момчетата бяха запалили огъня вътре в него, за да са на завет, но далеч от запустелия конак. Разнасяше се миризма на изгоряла суха трева и клонки от див орех. Бе вече средата на август, Преображение бе минало и вечерите ставаха по-студени и загадъчни. Пушекът подсилваше усещането за свръхестественост.
Марион гледаше скришом от високия балкон на дядовата си къща насядалите около огъня пичове и се опитваше да долови какво си говорят. Не искаше да я видят, за да не започнат пак с противното стихче. Само че Митето бе успял да я забележи и нарочно приказваше по-силно. Искаше да я впечатли, без другите да разберат, че всичко, което казваше, той го адресираше и към нея. Дори ставаше на крака, когато се наложеше да онагледи по-подробно своя разказ. Марион тайно му се възхищаваше и страшно й се искаше да слезе в Празното място, за да е по-близо до това привлекателно момче.
— А пък убитият българин по пълнолуние броди в конака и носи под мишница отрязаната си глава. Аха!
— Тука до нас? — попита Кирчо Пенев.
— Ами ти къде си мислиш?
— Не го слушай! Лъже те! — прошепна брат му Стефчо.
— Като не вярваш, що не влезеш да провериш?
— Ами какво е пълнолуние? — недоумяваше Кирчо.
— Кире, ти ме уби! Щом луната се вижда като футболна топка, значи е пълнолуние — обясни му Самуел. — Както е сега. Погледни! — И му посочи небето.
— Ами, новолуние?
— Пак е кръгла като топка, но не се вижда. Стига си питал! — скастри го брат му.
— Луната винаги е кръгла, нали е планета? — продължи Самуел.
— И е спътник на земята — допълни Митето. — Но те е бъз да влезеш в къщата. Аха!
Самуел Нисим Ниньо не отговори веднага. Знаеше, че Митето ще го предизвиква и ще му изтъква колко много го е страх, но същевременно бе наясно, че и той като него няма кураж дори да припари до конака.
— И тебе те е шубе! — отговори Сами.
Митето погледна първо към балкона, сякаш да провери какво мисли Марион, после към него и рече:
— Ще вляза, но ако и ти дойдеш с мене.
— Да, да! Да ти пазя страха?
И тогава не друг а Мишо проговори тихо:
— Аз ще вляза сам!
Всички се изумиха.
— Какво? — едновременно попитаха пичовете.
— Чухте. Ще вляза сам в конака!
Марион не можеше да разбере какво става, не издържа и се показа над перилата на балкона. Митето се провикна, за да чуе и тя:
— Мишо щял да влиза в стария конак…
„Боже!“, прошепна горе момичето. Не й се вярваше, че най-смотаният от всички момчета в махалата има толкова кураж. Нима Мишо, голямото цигу-мигу, е толкова смел! Жалко, че не можеше да го види как ще се напикае от страх в тая зловеща къща.
Михаил стана на крака, огледа опулените лица на пичовете и тръгна към конака. Сам не знаеше какво върши, но усещаше, че ако издържи, щеше да спечели много и щеше да им затвори завинаги устата, за да
