същия начин до някакво езеро и тъжно съзерцаваше във водите пред нея.
— Провалих се, Мише! Не ме приеха — изрече през дълбока въздишка кака Мими.
Михаил можеше да си представи какво означава това за нея, по-скоро за нейните амбициозни родители. Чичо Толя щеше да крещи, леля Фанка — да й натяква, че не е свирела достатъчно, а само е зяпала през прозореца и си е губела времето да слуша тия рошльовци от лошия свят, които бяха подлудили и добрия.
— Не могат ли да разберат, че не съм родена за велика пианистка. Обичам да свиря за удоволствие, но не искам да ставам музикантка!
Съчувстваше й, но как можеше да й помогне? Самият той нямаше още ясна представа какъв точно иска да стане. Митето, например, искаше да е индианец като малкия бледолик Сат-Ок с майка полякиня, омъжила се за вожда на племето шеванези; Самуел бе убеден, че ще стане милиционер (когато порасна, той наистина стана пазител на реда — Михаил Обретенов го намери във Франкфурт, където Сами работеше като охрана на еврейския културен дом); дори Борисчо знаеше какъв иска да стане — космонавт като Гагарин, само Мишо си оставаше с голямото цигу-мигу, както му се подиграваше Марион.
— Догодина ще кандидатствам за детска учителка и няма да им позволя да ми определят живота! — сърдито заяви Мими и наклони глава. — Не, първо ще се оженя, за да си имам най-после законен мъж…
Мишо не я разбра, но усети, че тя ще заплаче, а не искаше да я гледа със сълзи на очи. Стана, отиде до нея и започна да я гали по косата, после по свободната буза. Мими извърна поглед към него и притисна ръчичката му между главата и рамото си. След това освободи ръце и силно го прегърна.
— Мише, ти си много добре дете! — шепнеше през сълзи тя. — Ако беше по-голям, щях да избягам с теб накрай света!
Стискаше я с всичката си налична сила и чувства. Не можеше да осъзнае какво изпитва към нея, толкова много я обичаше, че не му се искаше повече да я пусне. Вдишваше я цялата и скришом целуваше косите й. За миг си спомни миризмата от оная вечер. Тя не бе като тази. В уханието на кака Мими имаше мирис на мляко и плът — същата неповторима смесица от телесен аромат, който бе усещал в прегръдките на своята майка. Мишо не чувстваше, че и по неговите бузи се стичат сълзи.
— Реви, реви! — изгърмя тантурестият Толя, влязъл без да почука. — Реви ти, за да не рева аз!
После се завъртя безцелно в средата на стаята, колкото да засвидетелства злостната си избухлива природа, и изчезна.
Двамата още не се пускаха. Мишо гореше целият. За пръв път изпитваше подобно чувство на особена възбуда. Гърдите на кака Мими се притискаха в корема му и той усещаше изпъкналата твърда плът да тупти заедно с неговото сърце. В устата му стана солено, а бузите му пламтяха. Защо не бе по-голям, наистина!
Когато бе вече мъж, Михаил Обретенов щеше да открие Мими в Русе, но щеше да се потресе от състоянието й. Онова, което видя бе ужасно, но онова, което научи от чезнещата жена, бе толкова неочаквано, че той едва не припадна. Само него не бе видял в пророческите си сънища.
Същата вечер баба Милeва със задоволство щеше да съобщи на майка му, че детето на комшиите не е прието да следва.
— Никъде не излиза от срам!
Мишо осъзна защо кака Мими не се беше показвала на прозореца толкова дни. Значи ако не я беше потърсил, тя нямаше да му се обади? Не й се сърдеше, особено след изумителната солена прегръдка, която през нощта влезе и в съня му, само че сега двамата с Мими летяха накрай света и кой знае защо се целуваха уста в уста като във филмите.
Бай Пано го няма
На следващия следобед Мишо свири като никога. Докосваше струните, сякаш те бяха топлата кестенява коса на кака Мими и движеше лъка с лекота. Малкото му виолончело за пръв път издаваше такъв мек звук.
Това впечатли дори баща му, който се унасяше в съседната стая. Бе сутрешна смяна и сега си почиваше. Отначало свиренето на Мишо му пречеше, но след като той спря да реди гама след гама и тихо започна някаква нежна мелодия (бе етюд в ре-минор от Хайдн), Васил задряма и след минути вече похъркваше. И тъкмо вече заспиваше дълбоко, когато чу гласът на тъща си.
— Василе!
Раздвижи се, примляска и се провикна:
— Какво има?
— Слез, че те търси другарят Григоров!
Мишо спря да свири, остави виолончелото и отиде до прозореца, за да види какво става. В беседката седеше капитанът криминалист Гичо Гаргата и си вееше с някакъв вестник заради горещината. Застанал в профил към Мишо, той му заприлича на индианец с черната си мазна коса, заресана назад, със сбръчканото си и изгоряло от слънцето лице и най-вече с големия си месест и гърбав нос. Липсваше му превръзката и томахавката. Мишо не знаеше, че вместо нея чичо Гичо носи отзад на кръста си пистолет — едно от оръжията способствало за покоряването и асимилирането на червенокожите. Не знаеше още, че именно заради приликата му с тях и най-вече с характерните черти на физиономията си, чичо му Гичо още като дете бе опрякорен Гарга. Щеше да му стане симпатичен заради сродната им съдба.
След малко в беседката дойде и татко Васил, който седна срещу милиционера и запали цигара. Пушеше
Капитанът каза нещо на баща му, погледна го изпитателно, след което замълча в очакване. Васил направи недоумяваща физиономия, дръпна си от цигарата и заобяснява с широко отворени очи. Мишо се опитваше да чуе какво си говорят двамата мъже, но въпреки че прозорецът бе отворен и само дантеленото перде бе преграда, той нищо не можеше да разбере. Щеше да попита по-късно, а баба му от своя страна нямаше да закъснее да попита него. Милeва усещаше, че Гичо не идва случайно у тях. Въпреки, че бяха приятели със зет й и често се събираха при бръснаря, тя никога не бе виждала милиционерът да идва у тях току-така.
Двамата мъже вече излизаха от беседката — капитанът сложил ръка върху рамото на баща му. Стигнаха до портата, там поговориха още няколко минути и накрая се разделиха. Васил тръгна бавно по пътеката умислен и с наведена глава. Спря за миг и се обърна назад, към улицата и къщата на златаря.
На вечеря и Мишо, и баба му изгаряха от нетърпение да разберат за какво бе идвал капитан Гичо. Детето се колебаеше да попита, тъй като усещаше, че нещо не е наред, а Милeва за нищо на света нямаше да се унижи и да се интересува за един копой на комунистическата власт. Истината бе, че тя се страхуваше и колкото привидно да ненавиждаше зет си, Милeва се притесняваше да не би и него да го отведат завинаги като покойния й съпруг. Не й се мислеше дори за подобна възможност.
— Взе ли часовника? — наруши мълчанието майка му Елена.
Съпругът й не отговори веднага. Додъвча си залъка, преглътна и чак тогава:
— Не е готов. Бай Пано го няма.
— Как така го няма?
— Ами… От две седмици не е в града.
— Затова ли е идвал Григоров?
Васил Обретенов изгледа тъща си, която сега ровеше в чинията си със сведени очи.
— После ще ти обясня за какво — отвърна спокойно мъжът и продължи да се храни.
Нямаше да задоволява любопитството на тъща си. Знаеше, че Елена все пак ще й каже, но нямаше да е сега. Нека чака!
На другия ден, събота, още преди обед мъжете от махалата се събраха в бръснарницата на Цачи. В единадесет часа към тях се присъедини и Васил. Тук вече бяха Линдро, Цвечи и Фончо. Цачи бръснеше бащата на Самуел, стария адвокат Нисим Ниньо, който всички в Олм знаеха като бай Симо, а приятелите му като Симчо. Той бе висок и плешив човек с очила, а също и стар комунист по убеждение, но не заради
