облаги. От години бе вдовец, тъй като жена му Ципора се помина от рак няколко години след като роди Самуел. Бай Симо бе добър човек и с авторитет. Хората го уважаваха, а пред кантората му винаги бе пълно с народ.
— Абе, къде е отишъл бай Пано баш сега? — попита Цачи. Въпреки че бръснарницата му бе насред махалата, той не живееше тук и научаваше всичко от своите клиенти.
— Тъ! Гина лайсе го е уморила от много ебанье! — избъзика се Линдро.
— А стига си се шашавил! — намеси се Фончо. — Гичо рече, че според жена му Пано бил заминал, ама не казал къде. Взел два куфара и фанал влака за София.
— Кога т-т-т-ова? — попита Цвечи. Той заекваше от години, а освен това вече имаше и първоначалните признаци на паркинсонова болест, затова се обаждаше много рядко, повече за да пита.
— Преди десетина дена — продължи Фончо.
— Е, значи ще се върне! — каза Линдро. — Избегал е да си отдъне малко. Може и по-бавничко, нали е сакат!
Този път мъжете не се засмяха на шегата му.
— Васо, ти като комшия кога последно го видя? — попита Цачи.
— И Гичо ме пита същото — отвърна Васил.
— Ама, он е идвал при тебе? — зачуди се Фончо.
— Що при тебе не е ли? — засмя се Линдро. — От тия мачъци не може да се размине човекът!
— Де бе, а стига си се бъзикал! — скастри го Фончо. — Затова не играем я с тебе на карти. Като на барабан палката си.
— И кво друго те пита? — настояваше Цачи.
— Ами, говорил ли съм скоро с него, с Гина…
— И ти кво?
— Е, казах му.
— Он кво пита, нали скоро играхме карти у нас на двора! А тебе, Линдро, те немаше. И млъкни! — каза му Фончо с насочен среден пръст, точно когато масивният майтапчия си бе отворил устата. Пресече го още на първия звук и едва не си вкара пръста вътре.
— Жено мининка! Виде ли като знаеш много! — изрече Цачи и избърса пяната от бръснача в парче вестник. После докато го заглаждаше на каиша, бай Симо проговори, без да вдига глава от възглавничката на стола:
— Вероятно са се скарали за нещо и Пано е отишъл при някой приятел в София.
— Бе, з-з-знаеш ли ги! — усъмни се Цвечи.
— Абе, Цвечи, а ти знаеш ли кво е простатит?
— Е, па…
— Не знаеш! Като почнеш да пикаеш като как говориш, значи имаш простатит!
Сега всички избухнаха, дори и бай Симо се разсмя на глас.
— Ей, тоя Линдро е опасен! — не сдържа възхищението си Цачи. Приятелят му и съотборник Цвечи също се смееше, не разбрал много-много майтапа.
Когато се успокоиха, Васил запали цигара. От всички само той и бай Цачи пушеха. Впрочем, докато бръснеше или подстригваше, цигарите му само си горяха на ръба на масата пред огледалото. Навсякъде по нея имаше петна от недопушени фасове
— А представяш ли си наистина да го е претрепала? — предположи на глас бръснарят.
— Ако е престанал да я покецва — със сигурност.
— Линдро, бъди сериозен! — подкани го Фончо. — Бай Пано не е в първа младост, та да й налита всеки ден. Гина си е темерут, ама да му посегне не вярвам.
— В-в-всичко е в-в-възможно!
В тоя момент в бръснарницата влезе капитан Гичо Григоров и мъжете обърнаха жадни погледи към него.
— А, наборе, тъкмо ти ни трябваш! — посрещна го Линдро. — Кажи къде е бай Пано, че Цачи и Цвечи вече го отписаха.
— Линдро — строго започна милиционерът, — С някои неща майтап не може! Сега идвам при вас като служебно лице и ще ви помоля да бъдете сериозни. Всеки да си спомни кога и къде за последен път е видял бай Пано. Фончо, ще започна от тебе — и Гичо извади тефтерче с пружинки и химикалка, и се приготви.
Импровизираният разпит не трая дълго. Оказа се, че последни са го видели Фончо и самият капитан Григоров преди две седмици в качеството си на играещи белот в двора на шофьора.
— Мама му стара! — забрави служебността си Гичо Гаргата. — Как така ще ми ходи някъде, без да се обади на никой? Значи! — усети, че е излязъл от роля той. — Василе, с тебе се разбрахме още вчера. От другите искам да давате по едно ухо какво се говори в махалата и да ми докладвате. Ясно!
Когато Гичо излезе, мъжете останаха в мълчание, твърдо убедени, че работата не е като хората. После един по един те се разотидоха, останаха само бръснарят и неговият клиент.
— Ама и Гичо е един! — рече бай Симо, докато плащаше. — Направо си ни внуши, че човекът е убит. Ще го видя какво ще говори утре, когато Пано се върне.
— Добре де, Симчо, ами ако Гина наистина му е видяла сметката? Има сериозен мотив — разлика в годините, солидно наследство…
— Без следствие, доказателства и самопризнание нищо не може да се каже.
— Дано не й ставаш адвокат!
— Ако се окаже така, както се съмняваш, и Господ не може да я спаси.
Обувките
Мишо се видя с пичовете в понеделник. В неделя свири цял предиобед, зареден с топлата прегръдка на кака Мими. Следобед строи на масата в хола поредната къщичка от пластелин. Този път тя беше копие на старият конак. Вече бе влизал вътре и бе видял разположението на стаите. Докато редеше разноцветните тухли с миризма на газ, му дойде наум да отиде пак в конака, но през деня, за да разгледа подробно и на светло зловещата сграда. Въпреки че се беше изплашил както никога, сега тя му се струваше по-обикновена и по-малко страшна. Едва ли през деня щеше да види нещо. Безглавият българин сигурно си почиваше тогава. Все пак, Мишо бе благодарен, че не го срещна, иначе кой знае — можеше да се напишка. В конака обаче имаше дух и той не бе на мъж, а на жена, при това главата й си беше на раменете и приличаше на кака Мими. Въпреки това Мишо изключваше възможността призракът да е неин. Какво ще прави тя там? Кака Мими си беше жива и нещастна и никъде не излизаше след своя провал.
Накрая, когато къщичката бе готова, Мишо се престраши и реши да отиде, и да попита съседката. Девойката пак бе на същото място и в същата поза, сякаш не се бе помръднала от петък. Сега четеше книга и не беше чак толкова посърнала, дори се усмихна леко, щом го видя.
— Здрасти, миличък!
Той й отвърна и седна на стола срещу нея. Чудеше се как да започне, но не за дълго.
— Ти ходила ли си в конака?
— В запустялата къща? Че какво да правя там?
Мишо си отдъхна. Защо изобщо се бе усъмнил!
— Е, влизала съм някога, когато една моя съученичка живееше там. Има огромна дърворезба на тавана в хола на втория етаж. Но това беше отдавна. После те се преместиха, защото щяха да събарят къщата. Да, ама виж я сега на какво прилича и още не я бутат. Дано не падне някой ден и да убие човек! Ти да не влизаш там!
— Защо?
— Опасно е!
— Аз вече влизах…
— Моля! — прекъсна го Мими. — Бе изумена не толкова заради куража му. — Повече да не си посмял!
