Проклятието на Жабата

задължително и дори болезнено щеше да му го напомня. Затова бе измислил специален афоризъм: „Светът е един малък Олм.“ Понякога се оказваше прав.

— По-тихо! — предупреди шумните си приятели Стефчо, когато те вече се изкачваха по стълбището.

Другарят Пенев живееше на втория етаж и почти целият апартамент бе с изглед към улицата. Той бе голям, с три спални и просторен хол с трапезария, през който децата минаха, за да излязат на почти десетметровата тераса. В единия й край на шезлонг седеше възрастен човек и четеше вестник. Това бе дядото на Стефчо и Кирчо — приятелят на покойния съпруг на Милeва, който, според нея, се бе възползвал максимално от новата власт. Евтим Здравков бе умен човек и като всеки нормален такъв мислеше трезво за бъдещето на децата си. Знаеше, че ще го убият и пак ще му вземат земята. Той си остана скрит земеделец, от забранения съюз на Никола Петков, и бе твърдо убеден, че властта на зет му един ден ще си отиде, но така и не успя да доживее тоя ден. Умря година преди падането на Берлинската стена, чийто нежен грохот отнесе и българските партийни другари. Иначе бай Евтим бе много добър и достоен мъж, който до последно си остана в Олм, за да умре сам на лозето си — едничкото парче земя, което му беше останало.

— Здрасти дядо! — бодро каза Кирчо.

Пичовете също поздравиха и се надвесиха на парапета. Старият човек прецени, че не му е мястото тук и се прибра в апартамента.

— Какво ще кажеш? — обърна се Борисчо към Мишо.

Гледката наистина бе чудесна, по-скоро — удобна да наблюдаваш целия поток, който минаваше по главната улица. От терасата до тротоара долу височината не бе повече от седем метра, а това бе идеално разстояние за пръскане по минаващите момичета или за целене с тръбичка от перомолив и оризови зърна. Можеше да стреляш и бързо да се скриеш зад преградата на балкона и там да се кефиш на писъците на изненаданите женки.

Мишо не бе участвал досега в подобен отсртел, но усещаше, че не му се нрави. Представяше си самият той да е на прицел. Все пак, съгласи се да вземе един воден пистолет, който Стефчо му подаде. Момчето донесе и емайлирана кофа, пълна с вода, както и няколко спринцовки. През шейсетте години в Олм спринцовките бяха стъклени и се изваряваха. Беше много трудно да се намери — водеха се на отчет, но пичовете успяваха да се снабдяват — най-вероятно от добри майки и бащи лекари и медицински сестри. Като новак за Мишо нямаше спринцовка, но той не се разсърди. И без това нямаше да пръска, а щеше само да гледа.

Първите жертви бяха две момиченца на тяхната възраст. Изпръска ги Стефчо с точен откос, а Митето и Самуел ги довършиха в гръб, докато те бягаха и цвърчаха в яд и смях. Борисчо прониза девойка на осемнайсет, която успя да ги види и да се закани: „Ако се кача горе, ще ви смажа!“ Не го направи и след кратък смях стрелбите бяха възстановени.

— Хайде с ориз! — предложи след малко Борисчо. Не му обърнаха внимание, тъй като бяха заети да дебнат новите мишени.

Бедата дойде с Марион, по-скоро с дядо й. Видяха я да се задава с баба й Полeт и съпругът й Алексо, който минаваше за стар бонвиван и консервиран коцкар. Имаше тънки мустачки и щръкнали вежди и носеше изискани френски костюми с неизменно цвете в ревера си. Бе симпатичен, а на младини — дори красив. Поздравяваше жените в махалата и се обръщаше към тях с „госпожа“, а не с „другарко“. Баба Милeва боготвореше Алекс (винаги пропускаше просташкото „о“) и силно завиждаше на състаряващата се вече французойка. Полeт Телиe бе нормандка от Фекан, но срещна олмския „боржуй“ в Безансон, където бе прислужница в богато семейство с немски корени. Именно тук бе на квартира и Алексо Поптодоров, който в средата на двадесетте бе изпратен във Франция да учи ветеринарна медицина. Любовта пламна, а бременността дойде бързо и спасително за двамата — Полeт щеше да се отърве от беднотия и слугинаж, а Алексо да оправдае връщането си в Олм. Не му се учеше много-много. Все пак, стана ветеринарен техник и се приспособи към новата власт, така както предците му чорбаджии се бяха приспособявали към падишаси, регенти, княз и цар.

Именно този изискан мосю стана жертва на силната струя, която точният уж Борисчо поръси с откос — от ревера с розово карамфилче до каносаните коцкарски мустаци. Положението стана страшно. Пичовете се скриха и затаиха дъх, едва сдържайки смеха си. Дори и Мишо бе готов да избухне. Фукльото изруга, а Марион се изхили без да иска. Това ядоса дядо й и той й се скара на френски. После се самопопита на български:

— Това не бяха ли внуците на Евтим Здравков?

Не очакваше отговор, тъй като бе убеден. Ами, сега! Задаваше се пердах. Кирчо пръв се изниза в хола, а след него и останалите. Брат му бързо върна кофата в банята и скри „оръжията“. Насядаха гузно в трапезарията и зачакаха, като се поглеждаха кой пръв ще се засмее. Тон даде Митето, който прихна с неизменното „Ега ти!“ Настана такъв смях, че на Самуел чак му потекоха сълзи. И точно в разгара на жизнерадостния детски кикот вратата на хола се отвори и в рамката й застана дядо Евтим:

— Момчета, прекалявате! Прибирайте се, щом не можете да си играете като хората!

Пичовете се разотидоха гузни. Все пак, дядото на Марион не го бе домързяло да се качи до втория етаж и да се оплаче на своя връстник. Евтим се опита да ги оправдае — детска работа, ще им се скарам — и изпрати набора си чак до долу. Алексо не спираше да се възмущава и да настоява момчетата да бъдат напердашени за урок. Евтим му обеща, но на връщане се смя от сърце на измокрения мустакат паун. Разбира се, пешкира опраха братя Пеневи, а когато Полeт се оплака на баба му за случилото се с мъжа й, Милeва отсече: „Какво можеш да очакваш от комунисти!“

Споделени колебания

Останал насаме с Митето, Мишо прошепна:

— Искам да ти кажа нещо важно!

Момчето на Фончо разбра сериозността и предложи да го заведе на тайно място.

— Страх ли те е от високо?

Мишо не знаеше какво да отговори. По принцип не беше го страх — десетки пъти се беше качвал в черешата, но откакто падна, вече не бе сигурен.

— Абе, ти си пич, щом влезе по тъмно в конака! — възхити се Митето и го потупа по рамото. — Качвал ли си се на спортната зала? Не си! Ще те водя.

Мишо не предполагаше какво изпитание го очаква, но бе убеден, че щом е с Митето, който вече го брои едва ли не за равен (нарече го „пич“), нямаше да има проблем. Бе към пет часа — имаше време. Не бе горещо, духаше лек вятър и бе приятно за всичко.

Спортната зала Балканиада бе построена за някакво балканско (оттам и името й) първенство по бокс и бе предназначена за подобни полуостровни спортни мероприятия. Тя приличаше на софийската Универсиада и спомагаше за сериозното развитие на физическата култура в града. Наследството на великия швейцарец Луи Айер, основал първото гимнастическо дружество в града, се умножаваше подобаващо.

От дясната страна на залата, която гледаше към огромен гол терен (тук опъваха своите шапита всички циркове, които идваха в града) имаше добре обезопасена желязна стълба, по която лесно можеше да се качиш на покрива. За Митето нямаше проблем да стигне стълбата с лек подскок, но на Мишо му се опря и той трябваше да бъде повдигнат. Приятелят му го изтласка нагоре и Мишо започна да се прихваща по железните пръчки.

— Не гледай надолу! — предупреди го Митето. Чуваха се металните отеквания от ръцете и краката му.

Разстоянието не бе малко, а на Мишо му се стори три пъти по-дълго. Стискаше здраво всяка стъпенка и с мъка регулираше дишането си. Трябваше да успее и не биваше да се изложи. Стори го оная вечер, защо не и сега?

— Ако те е страх да се връщаме?

— Давай! — само това успя да каже Мишо и продължи нагоре.

Когато стигна покрива и се претърколи върху него, той бе най-щастливият човек на света. Чак сега погледна надолу и се разтрепери. Не вярваше на очите си, че се е покачил толкова нависоко.