— Браво! — седна до него Митето. — Ти си истински пич! Ела!
Двамата отидоха до някаква огромна ламаринена кутия с решетка — съоръжение за вентилация, под която имаше дълбок улей за оттичане на водата. Седнаха в него, с гръб към кутията, която ги скриваше изцяло. Митето пъхна ръка под долния й край и извади оттам топка от вестник. Разгъна я и Мишо видя малка кутийка с надпис
— Искаш ли? — подкани го Митето.
Мишо кимна в отрицание и загледа със страхопочитание мускулестото момче, което вече пушеше като баща му.
— Какво имаше да ми казваш?
— Ами… Пак влизах в запустялата къща…
— А стига, бе! И за какво?
— Оная вечер не ви казах, още ме беше страх, но го видях… призрака, де.
Митето го изгледа с широко-отворени очи, после смукна съсредоточено.
— Сигурен ли си?
— За кое?
— Че си го видял.
— Да, но не беше на мъж, а на жена — не му каза, че прилича на кака Мими, нито че е усетил миризмата на леля Гина. — Днес в мазето видях и две обувки…
— Какви обувки?
— Мъжки. Мисля, че са на бай Пано.
— Хм! — зачуди се Митето. — Значи, ще излезе истина… Аха!
— За какво говориш?
Момчето не отговори веднага. Мислеше си нещо свое, премрежил очи заради цигарения дим, сякаш бе възрастен мъж, който се готви да вземе решение.
— А изкуствен крак видя ли?
— Не разбирам…
— Бай Пано е куц, не знаеш ли? Левият му крак е отрязан до коляното и носи протеза.
Сега Мишо едва не извика от изненада. Затова значи имаше нещо в лявата обувка, каза си той. Митето продължи:
— Друг знае ли за обувките?
— Не.
— Трябва да съобщим в милицията. Аха! Татко каза, че бай Пано го няма от десетина дни и капитан Григоров го търси.
— Чичо Гичо идва и у нас.
— За това е. Да вървим да му кажем!
— Почакай! Не съм напълно сигурен. Ами, ако ми се е сторило?
— Значи се колебаеш. Аха!
— Не е ли по-добре да отидем двамата в конака и да проверим?
— Днеска ли?
— Ами…
Цигарата догаряше, а течението носеше дима право в лицето на Мишо. Той бе свикнал с него покрай баща си, който пушеше само в беседката. Баба Милeва не даваше да се влиза в къщата с обувки, камо ли да позволи на зет си да пуши вътре. Когато по-късно, след смъртта на баща си, Михаил Обретенов пропуши, той димеше навсякъде в домовете си в памет и като компенсация за своя родител.
— Прав си. След малко ще отидем да проверим — каза Митето.
Слизането се оказа далеч по-трудно и страшно от изкачването. Сега трябваше да се гледа надолу, за да се следи къде стъпват краката, а това бе много неприятно. Митето пак беше под него. Той слизаше с лекота. Въпреки това не бързаше, за да изчаква своя по-малък приятел. Така той му помагаше, тъй като отклоняваше вниманието му и Мишо по-рядко гледаше към далечната земя.
Всичко завърши благополучно. От тоя ден нататък двамата вече редовно щяха да се изкачват върху спортната зала. Към тях по-късно се присъедини Самуел, който също пушеше и който дори се оказа свестен пич, въпреки че му бе измислил прякора Жаба. От тоя покрив те щяха да слушат режещия глас на съдията, който се носеше над главите на замрялото гражданство, струпало се около радио-уредбите на площада, за да слуша пряко най-зловещия процес в историята на Олм.
В мазето на конака бе все така хладно и влажно. Мишо не можеше да повярва, че Митето ще се поколебае, преди да влезе с него.
— Сигурен ли си, че си видял обувките на бай Пано? — още веднъж попита той, когато се канеха да прескочат през прозореца.
Мишо не бе категоричен, но влизането му бе достатъчно показателно. Нямаше как — Митето трябваше да го последва. Сега вече Мишо изобщо не изпитваше страх и бе горд, че предвожда не кой да е.
— Ето ги! — посочи той към захвърлените обувки.
Синът на Фончо издиша дълбоко, за да се отърси от страха и последва своя другар до мястото под прозорчето. Сега не бе толкова светло, но лявата обувка с дървения калъп в нея се виждаше ясно.
— Сто на сто е на бай Пано. Аха! — задъхано изрече Митето. — Няма какво повече да стоим тука, ами да вървим в милицията.
И докато Мишо се канеше да му каже, че трябва да потърсят дървения крак, Митето бе изчезнал. Намери го в Празното място. Стоеше, подпрян на зида, и съсредоточено гледаше в земята.
— Е, видя ли?
— Аха… — не помръдваше очи Митето. След малко рязко се оттласка от камъните зад него и изрече:
— Искаш ли да отидем първо в дома на бай Пано?
— Защо?
— Да проверя едно нещо.
— Ами, леля Гина?
— Още по-хубаво, ако си е у дома.
— Как така?
— Ще разбереш. Да вървим!
Препятствия по пътя
Ако майката на Марион бе наполовина французойка, то баща й бе цял унгарец. Казваше се Ищван Сабо — пълен съименник на прочулия се по-късно в цял свят режисьор. През шейсетте години на двадесети век в Олм никой още не бе чувал за него, а когато първите му филми вече се прожектираха в новото и голямо кино „Георги Димитров“, построено на мястото на старото и малко „Косидис“, тогава пък никой не си спомняше за бащата на Марион. В действителност, той не бе живял в града и идваше в него само веднъж в годината, колкото да се увери, че все пак има дъщеря.
Сабо Ищван, както го водеха в списъците на унгарската държавна сигурност, бе успял да избяга във Франция непосредствено след народното въстание от 1956 година. В Париж той срещна майката на Марион, влюби се, пося семената на любовта, но за да се ожени за нея, той плати скъпо — от дисидент се превърна в тих информатор, за което получи пари и правото да ходи на море в родината на съпругата си. Детето съответно бе поверено на грижите на своите баба и дядо. Кой в Олм можеше да подозира, че неговият татко в действителност тайно работи за тържеството на социализма? Студената война даваше и мило, и драго за своите разузнавачи от всякакъв характер. По-циничните и хитри хора с горещ ум и хладно сърце от двете страни на Желязната завеса се възползваха.
В действителност Марион Сабо израсна без баща. Все пак, дядо Алекс можа да запълни донякъде липсата на истински татко. Така, освен красиво и умно, детето израсна достатъчно находчиво и самостоятелно. От дете знаеше еднакво и български, и френски, а този факт по-късно щеше да я превърне в ценен кадър, когато щеше да прибави още два европейски езика — унгарски и английски.
След години Михаил Обретенов я срещна в Лондон. Тогава тя сътрудничеше на
