Ала днес малката красавица Марион беше решила да отиде в прокълнатата къща на всяка цена. Подтикнаха я две неща: първо, толкова много бе свикнала с нея — винаги, когато погледнеше от балкона, виждаше именно стария конак; и второ — Мишо Голямото-цигу-мигу влезе вътре по тъмно, та тя да не го стори и то по светло. Нима е по-малко смела от него!
Изчака дядо Алекс да излезе. (Всеки делник в пет часа следобед той отиваше на разходка до Дунава с неизменното цвете на ревера и с леко поскърцващите си обувки.) После Марион тихо излезе от хола, където бе свирила на пианото близо час. (Малко бяха децата в махалата, пощадени от родителската амбиция да се свири на някакъв музикален инструмент, пък бил той и акордеон, особено акордеон!) Мина незабелязано покрай „мемe Полe“ (така тя винаги се обръщаше към баба си) и се озова в антрето. Старата французойка обаче я чу да отваря външната врата и извика на внучка си да се върне. Марион го стори с неохота, но бързо намери оправдание, за да излезе навън:
— Мемe Полe, свирих цял час и сега искам да си поиграя долу на двора. Ще посрещна дядо — каза на френски момиченцето.
Бабата се съгласи, но я предупреди да не излиза на улицата. Полeт Телиe бе изключително добра и търпелива жена. До смъртта на Алекс тя щеше да си остане в Олм, а след това да се премести при дъщеря с в София, която вече се бе разделила със Сабо Ищван. Така Марион израсна и стана жена с дядо вместо с баща. Потърси го по-късно, в края на деветдесетте, колкото да задоволи любопитството си. Тих, разочарован и уморен, Ищван вече се бе върнал в Будапеща, но бе сам и доста отчужден, за да я прегърне топло и приеме като същински татко. От съименник на великия режисьор той се бе превърнал в един от кино-героите му — опустошен от живота, чезнещ човек.
Марион излъга баба си. Постоя минута-две в задния двор, колкото жената да я види, че не е навън, а после скришом се изниза и отиде в Празното място. Влезе в запустялата къща, но освен неприятното чувство от прахта и паяжините, тя не изпита нищо особено. Слезе и в мазето, видя и обувките, които изобщо не я впечатлиха, и тъкмо да се прибере у тях, недоволна от видяното, Марион чу Митето и Мишо да говорят. Скри се в малката стая с дървеното легло и затаи дъх. А когато двете момчета се отправиха към мазето, тя ги последва и се мушна под стълбите, за да ги подслушва. Разбра всичко, но запази самообладание. Каква била работата! Марион знаеше, че бай Пано е изчезнал — цялата махала говореше вече за това, но думите на Митето за милицията я изумиха. Взе бързо решение да ги проследи, за да разбере какво още са наумили.
— Какво ще кажем на леля Гина, като отидем у тях? — попита Мишо, докато двамата с Митето крачеха надолу по „Аница“.
— Ще я излъжа, че баща ми вика бай Пано да играят на карти. Аха!
Мишо оцени находчивостта на своя приятел. По-приемлива версия от тази едва ли можеше да се измисли.
— А за какво ще ходим у тях?
Митето не успя да отговори, тъй като в тоя момент някъде над тях се чу гласът на старата Полeт:
— Марион, Марион… — викаше жената и говореше нещо на френски.
Двете момчета се обърнаха и видяха красивото момиченце да стои на десетина метра от тях и да ги гледа под очи. Митето се смути, а Мишо си помисли, че всичко ще се провали и няма да могат да разберат истината за куция златар. Бяха стигнали къщата на бай Пано, а това означаваше, че бяха срещу техния двор, което веднага водеше до опасението, че ей сега ще се появи и баба му Милeва. Невъзможно бе да не е чула тревожния глас на Мемe Полe.
Марион се обърна и вдигна глава към балкона. После отговори на френски, махна с ръка и дойде при тях.
— Кажи, че съм с вас! — изрече тихо но заповедно тя, ала Мишо не осъзна, че говори на него. — Чуваш ли бе, цигу-мигу! Кажи й, че отиваме при мадам Хачуян.
— Тя е с нас! — провикна се вместо него Митето. — Ще ме разбере ли? — Не беше чувал старата французойка да говори на български.
— Да — отвърна му Марион, след което отново се провикна към баба си на френски. Жената издърдори още нещо и се прибра. — Ти си бил голям заплес, бе! — укори го момичето, но Мишо и сега не реагира. Не желаеше тя да застава между него и Митето.
— За какво идваш при нас? — попита я след малко той.
— Да не мислиш, че не ви чух какво си говорехте в мазето? — сряза го Марион.
Момчетата се спогледаха, а тя продължи с осъзната прямота:
— Искам заедно да разберем къде е бай Пано!
Никой от двамата не бе очаквал подобен развой. Митето за пръв път я погледна право в очите и целият се изпълни с одобрение, даже с щастие, че най-после има съществена причина да бъдат заедно. Мишо разбра, че ще трябва да я изтърпи, без да е злонамерен към това красиво момиче с френска баба и унгарски татко. Оценяваше хубостта й, като и през ум не му минаваше да я сравнява с кака Мими.
— Става! — изрече Митето. — Ама да не ни изпортиш? Аха! — застрахова се за всеки случай той.
— Аз да не съм… — не довърши Марион. Щеше да каже Мишо, но се въздържа. — Какво ще правим сега?
— Ще видиш! — важно отсече Митето и влезе в двора на куция златар.
Слава Богу, баба Милeва не се появи!
Когато застанаха пред вратата на къщата, Митето почука и трите деца се ослушаха. Никой не се обади, нито се чу някакъв шум. Марион също почука — отново никакъв признак за друго присъствие. Тогава тя натисна бравата и вратата се открехна. Двете момчета я изгледаха, възхитени от куража й.
— Явно няма никой — прошепна тя и бавно разтвори вратата докрай.
Лъхна ги мирис на спарен въздух, домашен сапун и нафталин. Тримата влязоха в малък коридор. Марион водеше, Мишо беше последен.
— Не затваряй вратата! — нареди му Митето.
Коридорчето ги отведе в средно-голям вестибюл, от който се отиваше в другите стаи. Те бяха само две — голяма кухня, която гледаше към „Аница“, и спалня с прозорци към конака.
Децата спряха и се огледаха. Подредбата бе скромна в сравнение с тази у техните домове. Вътре обаче бе чисто и уютно, а не мрачно, ако се съди по представата на Мишо за леля Гина. Като се изключи силната и позната миризма на нафталин, всичко си беше в реда на нещата. Мебелите в своеобразния хол бяха малко и стари: голяма разтегателна маса с масивни резбовани крака и шест виенски стола около нея, скрин с месингови дръжки и бюфет от орехово дърво, зад чиито стъклени витрини се виждаха чаши. Нищо особено!
— Търсим ли нещо? — прошепна Марион.
Отговор не последва. Митето и Мишо бяха затаили дъх и се оглеждаха, сякаш очакваха всеки миг отнякъде да се покаже куцият златар. Очите им бяха разширени от подтиснат страх, който щеше да избухне при най-малкия рязък звук. Мишо вече съжаляваше, че е влязъл. Ами, ако сега леля Гина ги сгащеше! За другите не знаеше, но от него със сигурност щеше да си отреже парче месо за лелеяните й сочни кюфтета. Потрепери при мисълта за подобна възможност.
— Да си вървим! — подкани Мишо, изплашен десетократно повече и от вечерта, когато влезе в запустелия конак.
— Какво е това? — попита Митето и посочи към скрина.
Отгоре, върху дантелената покривка, плетена на една кука, се виждаше нещо като кутия, увита във вестник. Синът на Фончо го разгъна и отдолу се показа…
— А! — възкликна Мишо. — Нашият часовник. Преди две седмици го занесохме на бай Пано… Но защо е тук?
Митето зави дървената кутия, като се постара да не личи, че е пипано. После тръгна към кухнята, но в коридорчето се чуха стъпки и когато се обърнаха, за да разберат какво става, децата видяха пред себе си леля Гина, която вече ги гледаше с пронизващи пъстри очи. И трите деца замръзнаха по местата си.
Мълчанието проряза спарения дъх на нафталин и проправи път за познатата миризма, която Мишо вече бе усетил в запустелия конак. В стаята се посипа сладникавата пудра на леля Гина.
