— Виждаш ли, Мише, колко е силна жабата! Чак Богородица наказала. Остави ги да ти викат каквото си искат. По-добре, че не си я убил!
Колкото и да се опитваше да я разбере, Мишо знаеше, че никога няма да свикне с този прякор. Кака Мими го утешаваше, защото го обичаше, но на Борисчо, Самуел и другите, например, изобщо не им пукаше. Сега към тях щеше да се присъедини и Марион. Добре че поне Митето не му викаше жаба.
— Ти убивала ли си?
— Да, много пъти. Като деца ги надувахме със сламки, тъпчехме ги с крака, за да пукат. Знаеш ли колко смешно пукат? Все едно пръцкаш! Е, беше отдавна…
— А не те ли е страх от тях? — бързо я прекъсна Мишо, като чу как са пукали.
— Гнус ме е по-скоро. Ти бъди спокоен и не им обръщай внимание на другите. Ако са ти истински приятели, няма да те обиждат.
Тогава Митето му бе истински приятел. Кирчо също не му казваше жаба, значи и той; брат му — понякога. Най-много му викаше Борисчо, дори повече и от Самуел, който му измисли прякора. Пък баба му само Борисчо пускаше у тях. Нали бе внук на белогвардеец! Ще й каже повече да не го пуска.
— Разбра ли за бай Пано?
— Какво за него? — попита Мими.
— Ами, изчезнал… Милицията го търси…
— Ще се върне. Ти не бери грижа!
— А ако е убит?
Кака Мими замълча. Красивото й ведро лице се помрачи. После девойката стана сериозна, сякаш обмисляше нещо.
— Че кой ще го убие? Той е толкова добър! — изрече бавно и с болка тя.
Мишо усети, че не й е приятно да я пита повече за златаря и смени темата:
— Ти откъде знаеш за жабата и Богородица?
— А, от някакъв сборник с приказки. — Настроението й се възвърна. — Ела да те погушкам и не мисли повече за прякора!
Момчето влезе в топлите й обятия и за пореден път съжали, че расте толкова бавно.
В милицията
Баща му пушеше в беседката, когато Мишо се прибра. Здрачаваше се и огънчето вече се виждаше по- ярко, особено когато мъжът дръпваше силно от цигарата.
— Ела при мен! — повика го татко му.
Мишо влезе при него и седна на малкото столче срещу пейката.
— Леля Гина ми даде обувките на бай Пано да им сложиш налчета — каза той.
— Разбрах. А вие какво сте търсели в дома им?
— Ами… Той, Митето…
Баща му мълчеше, гледаше го как се усуква и не казва истината. Мишо не се страхуваше от него, а изпитваше по-скоро неудобство. Как да му сподели детските си съмнения? От друга страна — ако наистина бе извършено убийство! Той трябваше да помогне. Мистериозните обувки можеха да се окажат ключовата улика за разкриването на престъплението. Тогава? По-добре бе да не си мълчи.
— Тати, според тебе бай Пано убит ли е?
Васил Обретенов тъкмо си дръпваше от цигарата и едва не се задави с дима, като чу въпроса на сина си. Нима вече и децата предполагаха същото?
— Кой ти каза това?
— Никой, но обувките… Първо аз ги видях…
И Мишо му разказа всичко от край до край. Дори му зададе и въпроса на Митето за трупа, а после го попита дали е редно да съобщят в милицията какво са видели.
— Би трябвало — отвърна татко му. — Но вие сигурни ли сте, че обувките са същите?
— Митето се колебае, но аз… Не може да са други! Защо, когато отидохме в къщата на бай Пано, те изчезнаха?
Детето имаше право. Васил се замисли. Колебаеше се дали утре да не ги хване за ръчичка със сина на Фончо и да ги заведе при Гичо в управлението. Нямаше ли приятелят му да го приеме за несериозно? Не, щеше да отиде първо при него, да му разкаже какво е видял Мишо, пък той да преценява дали да му доведе момчетата. Колко умно разсъждават само! Наистина, къде е трупът на горкия златар, ако в действителност той е убит? Изминаха повече от две седмици. И защо е занесъл часовника в дома си? Каза му, че е скъпа вещ. Дали не е искал да го вземе със себе си, но някой просто му е попречил. Гергина! Мама му стара, нима е възможно! Колкото повече мислеше за нея, толкова повече Васил Обретенов не допускаше друго.
— Сигурно ни е видяла да влизаме в конака и се е досетила, че ще видим обувките, които тя е хвърлила там — прекъсна разсъжденията синът му. — Бяха паднали под малкото прозорче над улицата срещу тяхната къща.
Да, трябваше да разкаже това на Григоров. Нали самият той ги предупреди да внимават и да му докладват за всичко, което чуят видят или разберат по случая с изчезналия Панайот Симов Василев.
— Хайде сега се прибирай, пък утре, ако трябва ще отидем и до милицията — подкани го баща му. — Не казвай на майка си какво сме си говорили.
Влезе в къщата горд. Имаха си тайна с татко му!
Вечеряха при абсолютно мълчание. Баща му не обичаше да се говори, докато се хранят. По принцип Васил бе пестелив на приказките. За разлика от повечето мъже, които умираха да си разказват любовните преживявания, той никога не говореше за подобни неща. Правеше го често и нямаше нужда да се хвали. Михаил наследи тази негова черта. Стана общителен и сърдечен мъж, но не харесваше ненужното дърдорене. Всичко, което го вълнуваше, той излагаше в своя дневник.
Михаил Обретенов така и не успя да поговори с татко си като мъж с мъж. Нямаше още осемнадесет години, когато баща му почина от рак на белия дроб. Преживя го ужасно, но запази в ума и душата си най- светлия образ на същество, към което винаги щеше да се обръща като към бог. В първите години след смъртта му Мишо не виждаше никакъв смисъл да се живее, бе на път да завиди дори и на юношата Иисус, който все пак си имаше Йосиф. Спаси го виолончелото. До първите признаци на старостта говоренето остана на заден план. Тогава обаче той спря да води своя дневник. Започна грижливо да следи и напразно да се опитва да възпира деградиращите си клетки. Бе станал вече Маестро.
— Утре ще ви заведа с Митето при чичо ви Гичо — каза баща му преди да си легнат. — Искаш ли?
— Аха! — отвърна му Мишо съвсем като своя приятел, дори спази същата напевност в изговарянето на второто „а“.
— Ще му разкажете всичко, което сте видели, нали?
Мишо кимна и влезе в стаята си, където за пръв път изпита смътното чувство на гордост, че ще помогне с нещо на възрастните. А когато майка му Елена дойде да го целуне за лека нощ, той не я прегърна както винаги, а само я погали по косата като истински мъж. Жената не знаеше на какво се дължи това, но й стана приятно. После тя се отдаде на своя съпруг, а Мишо — на поредния си пророчески сън.
Леля Гергина отново и зловещо се смее в лицето му с неизменните си думи, че ще си отреже от неговите гърдички, за да си направи кюфтенца. В ръката си тя държи остър сатър и тъкмо когато замахва да го съсече, Мишо вече е в хола на нейната къща, където вижда бай Пано да лежи гол върху масата с резбованите крака. Главата му я няма, а от прерязания врат капе кръв върху пода, покрит целия с вестници. До мъртвия златар стои жена му, облечена в бяла готварска престилка и с шапка на главата. Сега тя отсича и десния му крак, а после го поставя в куфар. Мишо извръща поглед настрани и вижда върху скрина голяма топка от вестник. Започва бавно да развива хартията и отвътре се показва главата на бай Пано, която му прошепва и пита: „Убит ли съм?“
На другия ден следобед в районното управление на милицията Мишо неволно си спомни за съня. Случи се, докато вървяха с Митето в студения коридор на втория етаж, крачейки от двете страни на баща му. Вътре бе мрачно и миришеше на вакса за обувки. Бе тихо и хладно и още при първото рязко отваряне на някаква канцеларска врата Мишо притрепери, а в съзнанието му нахлу отсечената и питаща глава на бай Пано. Години по-късно, след концерт в Атина, когато Михаил Обретенов пак щеше да сънува този сън, той
