щеше да усети същата зловеща хладина, сякаш отново бе в коридора на милицията.
Чичо Гичо ги посрещна усмихнат. Кабинетът му гледаше към вътрешния двор, където имаше тенис-маса. Тук капитан Григоров заедно с колегата си по стая старши-лейтенант Любен Стойков играеха до късно и всеки ден след работа. Понякога към тях се присъединяваше и Линдро, по-скоро за да ги бъзика. Линдро бе отличен тенисист, биеше ги и двамата и от сърце се смееше, като гледаше как се ядосват особено съученикът му. Той хвърляше хилката и псуваше, само дето не грачеше от злоба.
— От кой отбор сте? — започна спокойният сега милиционер, като ги покани да седнат срещу него на стария диван.
Въпросът бе предразполагащ. Гичо изобщо не се интересуваше кого подкрепят и дали изобщо подкрепят някой. Можеше бързо и сам да стигне до отговора, след като знаеше, че Фончо е запален левскар, а Васо няма любим отбор.
Митето потвърди, че е от сините, Гичо не се зарадва много, а докато Мишо се чудеше какво да каже, баща му отговори вместо него:
— Ние сме от националния, нали така? — и го прегърна.
— Да, да — съгласи се синът му, но капитанът не закъсня:
— Я да те направим един цеденевист! Искаш ли?
Мишо не отговори. Точно сега не му се мислеше за футбол. На излизане Митето щеше да му прошепне: „Да не си луд да ставаш чорбар!“ Нямаше! Докрая на живота си Михаил Обретенов наистина щеше да си остане само от националния.
— Разкажете сега какво видяхте! — бързо завърши своя преамбюл капитан Григоров.
Синът на Фончо се опита да започне пръв, но спря веднага, след като милиционерът му даде да се разбере, че очаква Мишо да му отговори на въпроса. Митето знаеше колко е строг приятелят на баща му. Детето бе чуло от татко си и за суровата метода на разпит, която капитанът прилагаше. Всеки от криминалния контингент на Олм я бе изпитал. Който не искаше да си признае какво е откраднал и къде го е скрил, оставаше с белезниците, за които Гичо Гаргата връзваше двете жици на парче кабел. На другия край на кабела имаше щепсел. Вързаният с ужас разбираше какво се кани да извърши милиционерът. През това време Гичо най-спокойно си разпитваше, но бавно вървеше към контакта с щепсела в ръка. Никой не успяваше да издържи на напрежението.
Мишо започна трудно своя разказ. Атмосферата в стаята не го предразполагаше. Портретите по стената — на другарите Димитров и Дзерджински — го разсейваха, а килимчето зад гърба на чичо Гичо го озадачаваше. За пръв път виждаше килим, който да не е на пода.
Когато отиде да следва в Московската музикална академия, Михаил Обретенов щеше да установи, че това е част от руското вътрешно обзавеждане, но така и не свикна с килимчетата по стените. Той никога не свикна както с привнесения, така и с родния социалистически интериор. Грозният, предимно пропаганден, облик на обществените сгради будеше насмешка, но и тъга. Все пак самият той живееше в тази обстановка. Дори и в музиката се усещаше дълбоката пролетарска простотия, наложена от посредствени хора за норма. Всеки интелигентен човек се спасяваше както намери за добре. Трябваше да се оцелява и то с достойнство. Не беше лесно.
— И когато последно отидохме в запустялата къща, обувките вече ги нямаше. А само преди петнайсетина минути бяха там! — завърши разказа си Мишо.
— Ти какво имаш да допълниш? — обърна се вече и към Митето капитанът.
— Ами, според мене, обувките които видяхме не са били на бай Пано.
— Но защо ще изчезнат толкова бързо? — не се сдържа Михаил. — Някой ни е проследил. Леля Гина, например… Марион обаче каза, че не е видяла никой?
— Ама и трети човек ли е имало с вас? — попита милиционерът. Гледаше двете момчета с лека насмешка — застраховаше се, за да не стане за смях, но все пак не изключваше показанията на децата.
— Тя ни проследи в конака и после дойде с нас у леля Гина. Аха!
— И там жената ви даде обувките?
— Да де, но докато разглеждахме къщата нея я нямаше вътре. Дойде отвън, а и в двора не я видяхме, когато влязохме.
— И колко време разглеждахте къщата?
— Ами, десетина минути — каза Митето.
— Забелязахте ли нещо особено?
— Не, само нашия часовник… Дето го занесохме с тебе преди седмици в ателието на бай Пано, нали татко?
Васил кимна с глава.
— И Гергина ви завари вътре?
— Аха!
— Мишо, ти предполагаш, че Гергина ви е видяла и скришом е отишла в конака да вземе обувките, докато сте били в къщата й?
Детето завъртя глава в съгласие, после потърси погледа на баща си за одобрение.
— А ти, Митко?
— Не е изключено, но ако е така, това означава, че тя го е убила. Аха!
— Абе, кой ви каза на вас, че бай Пано е убит! — уж шеговито попита капитан Григоров. — От кого чухте тая глупост?
Васил се засмя заедно с Гичо. Двамата мъже негласно искаха да разсеят съмненията на децата за най- тежкото престъпление.
— От никой… Но къде иначе ще изчезне бай Пано?
— Добре! — сложи край на разговора Григоров. — А сега идете на двора и изчакайте там. Искате ли да поиграете тенис през това време?
Не ги попита втори път, а направо бръкна в бюрото си и извади оттам две хилки и пинг-понг. Митето ги взе и след малко двете момчета вече си прехвърляха топчето през мрежата. Останали сами мъжете започнаха различен разговор.
— Вече окончателно е изключена версията за бягство от страната. Бай Пано със сигурност е убит, но трупът още никъде не е намерен. Проверихме къде ли не! Сега ще изпратим служебното куче и в конака, дано там надуши нещо.
— Не ми се вярва бе, Гичо. Кой ще го убие?
— Васо, като на приятел ти казвам: сто процента съм убеден, че е Гина. Ама като не мога да го докажа. Нямам и един косъм за доказателство. Ти можеш ли да изтръгнеш нещо от нея?
— Как така? — смути се Васил.
— Ами, как! Комшии сте… Ти знаеш как да се държиш с жените… — Намигна му.
— Гичо, ти да ми предлагаш да я?…
— Аха! Как иначе ще я предразположиш? Не вярвам да ти откаже!
— Ти луд ли си?! Не мога така…
— Що бе? Ква жена е само!
— Опитай ти тогава!
— Не бъди наивен. Тя отлично знае кой съм.
— И защо ще убива мъжа си?
— Заради златото му, Василе! И децата вече са наясно, че старецът е пречукан, защото има много пари. За какво друго? Като прибавиш и разликата в годините… Откакто свят светува, хората се избиват за жени и пари. Ще ми помогнеш ли или да те заподозра в съучастничество?
— Гичо, не се ебавай! Много добре знаеш…
— Ами, тогава я наеби бе, Васо! Като че ли не те познавам! Помогни да намерим стареца, че вече взе да ми става мъчно за него, а и няма с кого да играем карти… Леле, ако го е претрепала!
Васил Обретенов се изуми на откровеността и безпомощността на своя приятел. Но какво означаваше това да му помогне? Да спи с Гина! Че той отдавна я желаеше, но авторитетът на бай Пано го възпираше. Нали понякога, докато го правеше с друга, Васил си представяше именно Гергина. Нямаше да му е трудно — виждаше я как го изпива с поглед. А Гичо му предлагаше нещо, което щеше да премахне и най-малките
