При тия думи Гина остави часовника на място му. Въздъхна тежко и погледна мъжа пред нея. Очите й бяха пламнали, сякаш имаше температура, но не бе плакала. Васил сведе глава към пода, готов всеки миг да си тръгне. Сега беше моментът да действа, помисли си той, но се почувства несигурен като никога. Можеше да стане, да отиде до нея и да я прегърне — тя нямаше да се противи, ала той предпочете да не мърда от мястото си. Чакаше да види как ще реагира тя. Беше го извикала да му върне часовника, но ето, оказа се, че той още не е готов. Явно Гина си търсеше претекст да останат двамата насаме. Той обаче не можеше да се бави дълго у тях. Елена щеше да се досети, какво оставаше за тъща му.
Гергина дойде до него и застана на сантиметри от главата му. Стегнатите й гърди леко докосваха челото му. Васил долавяше учестеното й дишане, но не смееше да се раздвижи. Тялото му се наливаше със страст и той усети, че няма да издържи дълго така. Надигна се да си ходи, но тя сложи ръце върху раменете му, после обхвана гушата му и бавно започна да го гали, сякаш се готвеше да го удуши. Прекара пръсти под брадичката му и вдигна лицето му към нейното. Прошепна:
— Василе, Василе…
Тогава мъжът отблъсна ръцете й, надигна се и я сграбчи през кръста. Притегли я плътно към себе си и я целуна. Гергина простена от удоволствие и се разтрепери. С всеки миг тя все повече и повече обезумяваше от желание. Целуваше го навсякъде по главата и врата, поглъщаше го с кърваво червените си устни така горещо, сякаш искаше да го изяде. Не можеше да се спре и ако Васил сам не я отблъсна, тя щеше да разкъса дрехите му и да го повали на пода, за да изсмуче от тялото му и последната капчица страст.
— Трябва да си вървя. В къщи ще се усетят!
Гергина не започна да го увещава. Тя знаеше, че Васил вече е неин и че скоро ще бъдат отново заедно. Колко дълго бе чакала този миг!
— Донеси утре обувките на Пано! — тихо изрече тя, докато оправяше косите си.
— Нека не е тук! — каза Васил. — Имам чувството, че той ни гледа отнякъде. Ела при мен в работилницата. От там ще си вземеш обувките.
— Кога?
— По обед е най-спокойно…
И Васил Обретенов излезе бързо. Бе започнал да изпълнява задачата, поставена му от капитан Григоров, макар отлично да знаеше, че това до никъде няма да го доведе. Как ли щеше да гледа бай Пано в очите, когато златарят най-накрая се върнеше?
Варлаам Пипи-цър
Той режеше и цепеше дървата на цялата махала, пренасяше въглищата и вършеше всякаква хамалска работа срещу храна и стари дрехи. Бе тих и безобиден луд, без който Олм не би бил същински град. Типично пристанищно и мултиетническо селище — само по „Аница“ живееха над шест етноса — той бе истински пример за човешка търпимост. Никой не знаеше къде се намира обиталището на Варлаам, но това не пречеше на хората да го приемат като част от своята общност и да му дават работа. Децата се шегуваха с него, но не го обиждаха. Те само го закичиха с прякора — Пипи-цър, тъй като горкият човек често произнасяше тези несвързани думи, особено когато силно замахваше с брадвата върху някой чворест и труден за цепене пън.
Като дете на село Варлаам бе видял как баба му примамва една кокошка със звукоподражателното междуметие „пипи-цър“ и когато кокошката дойде в краката й, и баба му я хвана, и скърши крилете й, и я сложи на дръвника и отсече главата й, тогава малкият Варлаам изпищя и припадна. Докато той лежеше на земята, кръвта шуртеше от обезглавената шия на кокошката. Жената се уплаши за припадналото дете, пусна агонизиращата птица и клекна да свестява внука си. Момчето за миг отвори очи, колкото да види подскачащото по двора тяло, после пак изпадна в безсъзнание. След тази случка Варлаам стана затворено и лесно ранимо дете, но полудя окончателно в гимназията, когато направи опит да сложи край на живота си заради несподелена любов.
Иначе Варлаам говореше рядко, но се усмихваше благо и невинно сякаш не бе възрастен, а дете. В Олм го знаеха като Арлам Лудия и никой не произнасяше напълно библейското му име. В повечето случаи хората, които искаха да им свърши някаква работа, се обръщаха повелително към него и не считаха за нужно да го назовават по име. Те не се замисляха къде живее той, какво яде и как заспива. А Варлаам живееше в двора на църквата „Св. Никола“, недалеч от улица „Аница“. Тук, в стопанската постройка за въглища, наричана още „шопрон“, той бе свил своето скромно и клошарско гнездо. Енорийският свещеник го покани да се настани в една от стаите на архиерейството, но Варлаам отказа. Не се чувстваше уютно. Все пак, той продължи усърдно да помага на отчето във всяка домакинска работа, а през свободното си време — и на хората в махалата.
Три дни след целувката край будката за вестници Митето продължаваше да усеща топлите устни на Марион. Дори и сега, докато режеше от старата си тетрадка по писане ленти за фунийки, той бе решил да не ги лепи с език и със слюнка, а с пръсти и лепило, за да не измества с натрапчивия мирис на хартия финото ухание на момичето. Беше сам с котките и трябваше да чака Варлаам Пипи-цър да дойде у тях, за да пренесе въглищата от улицата в мазето. Щеше да му помага и да го наглежда да не стъпче някоя от любимките на майка му, а накрая щеше да му даде две ризи, пуловер и панталон, които мама Мара бе приготвила преди да отиде на работа.
Варлаам се показа на портата и всички котки до една се втурнаха да го посрещнат. Те се отриваха в краката му, умилкваха се и глезено мяучеха, сякаш посрещаха скъп гост. Митето забеляза това. Никой друг, освен майка му и него, те не посрещаха така. Дори баща му приемаха като чужда. Момчето не знаеше, че той тайно ги подритва.
Лудият се усмихна и поиска кофи и лопата, които Митето му донесе веднага. Варлаам не чака дълго и след малко вече се чуваха острите звуци от загребването и изсипването на бучките в поцинкованите съдове. Момчето спокойно продължи да майстори своите „патрони“.
Когато след час Варлаам свърши и дойде да се измие на външната чешма, Митето му донесе дрехите и кърпа да се избърше.
— Гладен ли си? — попита той, докато му подаваше пешкира.
Варлаам го изгледа дълго и невинно, а после кимна отрицателно с глава. Посочи сливата до чешмата и попита с жестове дали може да си набере. Митето му разреши и сам понечи да му помогне, но като видя, че лудият слага плодовете в пазвата си, той се отказа.
— Същият, същият… пипи-църрр! — хилеше се Варлаам.
Момчето нищо не разбираше, но му бе някак приятно да гледа усмихнатото лице на човека пред него. В тоя миг Митето не можеше да предполага, че след години и той щеше да си говори сам и несвързано.
Варлаам спря да бере, намести сливите, които издуваха ризата около кръста му, после бръкна в джоба си, извади някакъв парцал и се наведе да избърше почернелите от въглищната пепел обувки.
Чак сега Митето ги забеляза. Ами, да! Това бяха същите обувки, които Мишо му показа в мазето на конака. Нима леля Гина ги беше дала на Варлаам?
— Откъде имаш тия обувки? — не се сдържа момчето, дори ги посочи с пръст.
— Същият, същият! — отвърна лудият, взе дрехите от изумения Митко и си тръгна.
Вече на улицата той силно изписука няколко пъти: „Пипи-цър!“ Котките сякаш го разбраха и изпратиха Варлаам чак до пряката, на която се намираше църквата. Когато се върнаха в двора, Митето все още стоеше като зашеметен с кърпа в ръка. След малко се окопити и бързо взе решение. Трябваше веднага да потърси Мишо и Марион. Какъв по-хубав повод да я види.
Половин час по-късно тримата седяха в Празното място и обсъждаха новината.
— Тя му ги е дала, за да се отърве от веществено доказателство! — категоричен бе Мишо.
— Ти не го ли попита? — каза Марион.
— Абе, само повтаряше „същият, същият“…
— Сигурно е искал да ти потвърди, че обувките са същите — предположи Мишо.
— Едва ли! Митко, искам да ти кажа нещо насаме! — Марион стрелна своя любим със заговорнически поглед, после бързо продължи: — Варлаам Пипи-цър е луд. Всеки го знае. На него не може да се разчита. Може да е пренасял въглища и на леля Гергина, а пък тя да му е дала обувките като отплата. И ние така правим.
