не знаеха, нито подозираха. Те никога нямаше да разкрият своите тайни, той — също. Жените усещат мъжете, които умеят да пазят тайна и са склонни да им се отдадат дори само заради сигурността, че избликът им на страст ще остане анонимен. А той можеше да се появи по всяко време, обикновено когато най-малко е очакван.
Все пак, бащата на Мишо не издържа. След като Олм свикна, че златарят е изчезнал завинаги, а и нищо не можеше да уличи съпругата му в престъпление, Васил не закъсня да се възползва. Гичо не пропусна да го попита, уж между другото, как вървят нещата, но Васил направо му призна: „Спада ми още при мисълта, че изпълнявам задача!“ Излъга, но бе напълно убеден, че капитан Григоров не знае нищо за редовните им срещи с Гергина. Страстта е по-силна от разума, но съчетаят ли се двете, нищо не може да ги победи.
За пръв път го направиха в котелното на комитета, до стола, където се хранеха другарите и отбраните служители в сградата. Гергина го повика там. Васил отиде под претекст, че ще се види с Фончо. Така и стори, но на излизане от столовата, той свърна в съседната врата, която водеше до котелното. Тя го чакаше там, в мрачното помещение с огромния парен котел, който зиме отопляваше цялата сграда. То бе свързано с кухнята, където всяка сутрин точно в четири часа Гергина палеше огромната пещ на печката.
Всичко стана набързо и припряно, подтиснато от страха да не ги изненадат. Двамата опознаваха чуждата интимност, преодолявайки стихийно присъщата си стеснителност. По-скоро Гергина, която отдавна не беше го правила и сега трепереше в обятията на Васил. Той я разбра и колкото и да бе притеснен, не бързаше да проникне в нея. Тя се бе приготвила. Бе само по комбинезон, върху който бе облякла бяла кухненска престилка, която се закопчаваше отпред. Комбинезонът не позволяваше да се види, че под него е чисто гола. Васил се зарадва, когато прокара ръка между бедрата й. Това още повече усили желанието му. Бяха прави и телата им се притискаха до болка. Щом усети, че е готова, той задигна левия й крак, приклекна и внимателно потърси влагалището й. После бавно потъна в нея, като за всеки случай сложи лявата си длан под устата й, за да я запуши, ако започнеше да пищи.
Гергина не бе на себе си. За пръв път бе с мъж, който, въпреки обстоятелствата, не мислеше само за собственото си удоволствие. Галеше го, целуваше го, искаше й се едва ли не да го погълне целия и до смъртта си да го носи в утробата си. И когато след малко той й прошепна: „Да те пазя ли?“, тя едва не извика: „Не!“ Силно го притисна към себе си, а после захапа меката част на дланта му, за да сподави желанието си да крещи от щастие. Никога преди това Гергина не бе изпитвала истински оргазъм, а Васил отдавна не бе пускал на воля и докрай своето семе.
След този случай срещите им зачестиха. Васил доби кураж и всеки ден и вече за по-дълго прескачаше до котелното. Веднъж той дори скришом се промъкна у тях, но мисълта, че бай Пано го наблюдава отнякъде не му даваше покой. Не можа да се отпусне и изобщо не получи ерекция, колкото и Гергина да се стараеше.
Всичко вървеше нормално и бе на път да се превърне в ежедневие до мига, в който Мишо не му разказа своя сън за Гергина и съсеченото тяло на бай Пано. Бяха само двамата в хола. Васил четеше вестник, а синът му чакаше поредната серия на „Вилхелм Тел“. Детето погледна към баща си, скрит зад вестника. Това му напомни за вестниците от съня, за смачканата топка, в която бе увита отрязаната и говореща глада на стария златар. Мишо започна плахо своя разказ, но не пропусна нито една подробност. Накрая попита:
— Татко, възможно ли е леля Гина да го е убила, да го е насякла на парчета и да ги е заровила някъде, където никой не може да ги намери?
Васил едва не изпусна вестника от изумление.
— Какви ги говориш!
Мишо обаче не се отказваше:
— Ами, щом толкова дълго не могат да открият трупа на бай Пано?
— Това сънува ли го или си го чул от някой приятел — Митето, например?
— Само на тебе ти казах, дори и на кака Мими не съм…
Бащата остави вестника и закрачи из стаята. Възможно ли бе сънят на собствения му син да е пророчески? Децата са много чувствителни и често усещат истината по свой си начин. Но ако това се окажеше вярно, тогава той, Васил Обретенов, обладаваше една убийца! Не, невъзможно бе да е така! Тя щеше да се издаде, нали Гичо точно това искаше от него — да се сближи с нея, за да разбере каква е истината. Чак сега Васил осъзна, че не бе помислил нито веднъж да я попита за бай Пано. И как можеше да го стори? Срещите им бяха толкова кратки. Двамата не мислеха за нищо друго освен да се отдадат на страстите си.
— А видя ли… в съня се… къде го заравя… Трупа де, частите… — обърка се мъжът.
— Не! — отвърна Мишо, а след малко добави: — Митето пък видял обувките на бай Пано на краката на Варлаам Пипи-цър.
— Кой, кой?
— Лудият, дето цепи дърва и пренася въглища…
Какво ставаше? Васил бавно проумяваше, че куцият златар никога повече няма да се върне и че собствената му плът — тази, която носеше и тази, която го продължаваше — бе попаднала в капана на лудостта. Нима синът му цял живот щеше да страда от проклятието да прорицава, а той — от своята ненаситност да обладава, за да не откачи? Колкото и да не искаше да повярва, Васил вече предчувстваше, че детето му е видяло истината в съня си. Още утре щеше да я притисне и да я попита какво е направила с мъжа си.
Серията започна и Васил остави сина си да гледа на спокойствие. Отиде при Цачи, да се разсее малко от тягостните мисли, които го налегнаха след разказа на Мишо. Елена и Милeва седяха в беседката. Жена му плетеше нещо, а тъща му редеше поредния си пасианс. Той се спря, колкото да запали цигара и да каже, че ще отскочи до Цачи, без да поглежда към жените. Елена кротко промълви: „Добре!“, а когато Васил излезе на улицата, Милeва не издържа:
— Пак отива при оная, убийцата!
— Майко, престани да говориш глупости! Как можеш да наричаш съседката така!
— Ами, каква е? Къде е тогава Пано? Вече месец го няма. Каква е тая работа?
— Може да е избягал в чужбина. Нали през войната се женил в Унгария, но като го ранили, момичето помислило, че е убит и го зарязало?
— Приказки! Кой го знае какви ги е вършил там? Да не мислиш, че милицията седи със скръстени ръце. Веднага ще го намерят и ще го върнат поетапно. В Унгария също са комунисти!
Милeва нервно събра картите. Пасиансът не излизаше.
— Ето и картите показват, че мъжът ти хойка с Гина!
— Отказвам да те слушам! Защо си мислиш, че Васил ходи с всички жени в града. Той да не е дон Жуан!
— Не е дон Жуан! Той е един жалък коцкар, ама ти никога няма да си го признаеш, защото те е обсебил.
Елена остави плетката. Беше й досадно да седи и да слуша майка си. Реши да отиде при Мишо и да го накара да й посвири. Той вече не отказваше, напротив — правеше го с удоволствие, дори се променяше, сякаш пред него не стоеше един човек, а цяла зала, пълна с хора.
— Ще видиш като го вкарат в затвора за съучастничество! — провикна се майка й, докато Елена влизаше в къщата. — Мръсен селяндур и курварин! Къде го намери, тая Елена! — не спираше да мърмори Милeва, докато размесваше картите.
През това време Мишо се смееше от сърце пред телевизора, подпъхнал длани под бедрата си. Хвърли бегъл поглед на майка си и продължи да следи филма със застинала усмивка на детското си личице. Елена тихо приседна на другия фотьойл, но не обърна внимание на екрана, където дебелият филмов герой Геслер бе изпаднал в поредната комична ситуация. Майката гледаше с любов и възхита своя син.
Детето носеше чертите на баща си, но бе нежно, с фин нос и устни като нея. Очите му бяха сини, брадичката му бе леко изкривена и изнесена напред, което му придаваше особен чар. Косата му бе тъмно кестенява и чуплива. Щеше да стане красив и желан мъж. Сега все още бе бузест и леко пълничък, но като пораснеше, щеше да се източи и да добие фигурата на Васил. И Мишо ли щеше да стане като него? Елена се бе зарекла, че за нищо на света няма да отказва детето си от виолончелото, а това нямаше да постави рожбата й в тягостна чиновническа или занаятчийска среда, където скуката те принуждава да мислиш за всякакви глупости. Тя отлично съзнаваше, че в думите на майка й, колкото и невъзпитани да бяха те, има
