Проклятието на Жабата

Зарадвани от благоприятния развой на събитията, мъжете продължиха своя разговор. Само Васил бе подтиснат. Усмихваше се привидно, обаждаше се от време на време, но душата му се бе свила. След около час той си тръгна, оставяйки компанията в най-веселата фаза.

Навън още бе светло и когато стигна до „Аница“, той погледна към къщата на бай Пано. Мина му през ума дали да не влезе вътре и да попита най-после Гергина тя ли го е убила, но прецени, че е глупаво. Дори и тя да беше, Гина за нищо на света нямаше да му признае. Но Васил се лъжеше. Още утре, в котелното на комитета, те щяха да се видят — както се бяха уговорили — и тя щеше да му разкаже каква е работата. Той щеше да се изуми и направо да умре това мрачно мазе, където бе изпитвал толкова много сладост.

Отмести глава наляво и видя момичето на съседите, което се бе облегнало на перваза на прозореца. Щом го зърна, Мими бързо се скри и само след минута Васил я видя да излиза от двора и да тича срещу него. Спря за миг запъхтяна и на половин метър и прошепна, без да го гледа:

— Ела в десет в запустялата къща! Имам да ти кажа нещо много важно!

Стрелна го за миг с такива очи, че дъхът на Васил едва не секна от изненада. После Мими отново затича надолу, сякаш нищо не беше се случило.

Какво ставаше? Васил не знаеше какво да мисли, но усещаше нещо нередно, което го плашеше. Правилно ли беше чул? В десет, в конака. И защо там, и по тъмно? Нима не можеше да му каже всичко тук, на улицата? Защо е нужна тази загадъчност? Все пак, колкото и да се чудеше, Васил щеше да отиде в конака.

Изби го студена пот. Спря, за да запали цигара, и докато щракаше запалката, видя, че ръцете му треперят.

Моцарт

Серията свърши. Дебелият и гологлав Геслер отново бе надхитрен, Тел за пореден път помогна на бедните селяни, а щастливият Мишо пак прегърна своето виолончело и засвири, пречистен от героичност и доброта. Майка му го чу и влезе при него. Той не спря, въпреки че я видя с периферното си зрение. Етюдът, който свиреше бе от Моцарт и бе в до мажор.

Жената седна и се заслуша. Тя познаваше нотите и бе свирела по традиция на семейното пиано, но повече от петнадесет години — откакто се омъжи — не се бе докосвала до клавишите му, а само забърсваше прахта по него. Елена бе природно музикална и имаше хубав глас. Бе го наследила от баща си, който бе самоук музикант и свиреше на кларнет. Старият Михаил Казанджиев купи пианото заедно със скъпите мебели за спалня и красивия стенен часовник, той въведе музиката като задължително присъствие в семейството. И не сбърка. Ето, че внук му, който носеше неговото име, бе надарен от Бога повече от обикновено. Той щеше да прослави фамилията с изящното си свирене, а дядо му щеше да го гледа от небесата и да се радва. Ех, ако беше жив, въздъхна дъщеря му и затвори очи.

Тоновете се застъпваха в игрива мелодия, редуваха се в привидна лекота, сякаш до Елена весело ромолеше ручей, погален от слънцето в хладна дъбрава. Тя чуваше птичи песни и жужене на пчели, виждаше пъстри цветя и мек мъх върху силни камъни, усещаше чист и прохладен въздух, който изпълваше душата й с нещо отвъдно и вечно. Музиката я отпускаше и успокояваше. Тя се унесе и остана със затворени очи през цялото време, докато синът й свиреше. Той също отпусна клепачи — нямаше вече нужда да гледа пръстите си. Знаеше етюда наизуст и можеше да го свири и на сън.

Когато Мишо свърши, майка му излезе от унеса, стана от фотьойла, дойде при него и го целуна по лявата бузата — там, където имаше цяло съзвездие от фини бенки.

— Бог да те благослови синко! Никога не спирай да свириш!

— Моцарт! — отвърна й детето. — Той е причината, а не аз.

— Сигурно си прав, но не всеки може да свири Моцарт. Хайде да вечеряме!

След малко двамата слязоха в голямата кухня, която служеше и за всекидневна, и за трапезария. Баща му се върна след десетина минути и Милeва започна да сервира.

Докато я чакаха да седне, Елена попита мъжа си:

— Има ли нещо ново около бай Пано?

Мишо с нетърпение очакваше отговора, въпреки че не гледаше в баща си и се правеше на безразличен. Баба му също наостри уши и за миг забрави да сипва яхнията.

— Не — отвърна Васил, — но Алексо Поптодоров предполага, че може да е убийство от любов.

— Ха! — не се сдържа Милeва. „За вълка говорим…“, помисли си тя и за малко не изпусна черпака.

— Че Гергина не ми изглежда такава жена — провокира го Елена.

— Глупости! — обади се откъм печката Милeва.

Зет й нарочно не й обърна внимание и продължи:

— Важното е че бай Пано още го няма! — заключи Васил.

— А ако се окажа прав? — неочаквано се намеси Мишо.

— За какво да си прав? — изненада се майка му.

— Абе… — не довърши съпругът й. — Нека после ти разкаже, искаш ли?

Милeва седна на масата и попита същото:

— За какво да си прав бе, Мише?

— Е, за нещо си. Не е толкова важно.

Баба му се намръщи. Докрая не вечерята тя повече не се обади, другите — също. Останала сама, обаче, тя не пропусна да обвини зет си за пореден път и на глас, най-вече за това, че настройва детето срещу нея.

Елена и Мишо се качиха при телевизора, а Васил излезе на двора, за да пуши. Наближаваше десет, навън вече се бе стъмнило, небето бе ясно и пълно с ярки звезди. Васил щракна металната си запалка Imco и дръпна силно. Обичаше първото всмукване, примесено с миризмата на бензин, която идваше от фитила. Пламъчето освети лицето му. Мими гледаше от своя прозореца и като го видя бавно и незабелязано се скри зад дантеленото перде. Щеше да го изчака, за да види дали ще отиде на уговорената среща. Тогава тя бързо щеше да го последва. Не искаше да е първа. Затова го дебнеше от прозореца.

Васил издиша дима и отиде в беседката. Не запали лампата. Така по-малко щеше да привлича комарите, а и щеше да остане незабелязан. Погледна към съседите отгоре. В прозорците бе тъмно, не се чуваше никакъв шум. Вероятно в къщата нямаше никой. Толя и Фанка бяха заминали на село, а Мими сигурно бе на разходка. Спомни си за необичайната среща, която тя му уговори, и погледна часовника си. Имаше още пет-шест минути. Васил реши да стои в беседката до десет, за да провери, все пак, дали Мими нямаше да се покаже. Тогава той щеше да я спре още на улицата. Щеше да я попита за какво е тая потайност, без да се налага да ходи в стария конак. Зачака.

Докато Васил и Мими се дебнеха, Мишо разказваше на майка си своя страшен и необичаен сън за насечения златар. Елена го слушаше със свито сърце и страх за детето си. А когато той й изтъкна предположенията си за вероятността Гергина да е убила бай Пано и да го е насякла на парчета, и да го е заровила някъде — в запустялата къща, например, майка му само въздъхна от уплаха и сложи ръка на устата си.

— Мише, не бива да гледаш толкова много телевизия! — каза го по-скоро като пожелание, отколкото като забрана.

— Но аз я видях в конака!

— Как така!

Обясни й какво се бе случило, спомена й за обувките, за милицията — всичко. Елена се изуми от това колко много знае синът й, както и от зрелите му разсъждения. Детето й растеше светкавично.

— Не мога да повярвам, че леля ти Гина може да извърши подобно нещо!

— Кой тогава?

Елена не знаеше как да отговори на този въпрос. Никой май не знаеше. Всички в махалата бяха убедени, че Гина е затрила мъжа си заради златото, но това бе толкова очевидно, че изглеждаше направо невъзможно. Щяха да я арестуват, ако беше така. Елена предпочете да не мисли за съдбата на съседите; по-свидна й беше тази на собственото й дете, което сънуваше подобни сънища. Дали това имаше нещо общо с падането му от черешата? Вероятно, но тя съзнаваше, че Мишо е по-особено дете от другите в