— Възможно е! Аха! Но когато бай Пано се върне и си ги потърси…
— Ако се върне! — прекъсна го Мишо. — Явно тя знае, че няма и затова ги е дала на Варлаам.
— Не бъди толкова сигурен за обувките! Митко, ела с мен у нас да ти покажа нещо! — не се сдържаше Марион и направо хвана момчето за ръка. — Ти, цигу-мигу, стой тук, ние ей сега ще се върнем!
Мишо се изсмя снизходително на обидата. Тази унгаро-българо-французойка никога нямаше да престане. Знаеше, че тя иска да ходи с Митето и сега щеше да го омайва с разни вносни неща. Любопитно беше колко дълго щяха да се забавят.
Двамата излязоха от Празното място, а Мишо остана в размисъл за обувките. Той не предполагаше каква бе истинската причина Марион да иска да остане насаме с Митето.
— Баща му на Мишо и леля Гергина са в заговор! — прошепна Марион, когато двамата с Митето влязоха във входа на триетажната къща на Алексо Поптодоров.
Вътре бе тихо и хладно. Върху гладката мозайка на пода бе изписана с черно и в сецесионна винетка годината на строежа — 1932. Тогава дядото на Марион бе в силите си — богат и красив, с жена французойка и красиво бебе като същинско ангелче.
— Кой ти каза?
— Никой! Аз сама ги видях преди няколко дни.
— Какво си видяла?
— Ами, целуваха се…
И тогава Марион разказа как хитро се бе промъкнала зад къщата на Гергина и как бе шпионирала срещата им с чичо Васил. Митето се изчерви при споменаването на думата целувка. Нали и те го бяха направили зад будката. Но бащата на Мишо бе женен. Как беше възможно това?
— Ти сигурна ли си, че са се целували?
— Как да не! Тя направо щеше да го изяде. Разбраха се да отиде при него в работата му и от там да вземе обувките.
— Значи обувките на Варлаам са други…
— Кой знае? Трябва да се провери. Но не бива нищо да казваме на Мишо.
— Аха! — съгласи се Митето и се загледа в плетеницата от извивки, която опасваше числото в краката им.
— Искам пак да те целуна! — прекъсна мислите му Марион и без да чака съгласието му го прегърна и впи устни в неговите.
Митето се остави в ръцете й. Макар да бе с три години по-голям от нея той стоеше непохватно с туптящо сърце и отворени очи. Усети езика на Марион и инстинктивно го пое в своите уста. Бе чувал как се целуват възрастните, бе виждал целувки по филмите — тогава целият салон в кино
— Да се връщаме в Празното място! — бързо се освести Марион, пусна го и излезе навън. Митето я последва. Почувства се леко гузен при мисълта, че Мишо ще разбере всичко, но вкусът от тази истинска целувка разкъса детската свенливост и Митето се усети всемогъщ с малката богиня до себе си, която първа го дари с миг от вечността.
— Какво криете от мене? — посрещна ги Мишо с ехидна усмивка. Бяха се забавили само пет минути.
— Нищо не крием. Исках да го представя на баба и да я уверя, че ще бъда с вас.
— Аха! — потвърди Митето.
Старата французойка се показа на улицата и Марион бързо се втурна при нея. Каза й нещо на френски, после посочи Митето и Мишо, бабата кимна в съгласие, но изгледа момчетата по-скоро с примирение, отколкото с одобрение и тръгна надолу по улицата. Марион се върна при двамата, доволна че конспирацията й е успяла. Дори леко намигна на Митето, докато Мишо не я гледаше.
— Баща ти върна ли обувките на леля Гина? — попита тя с хитри очи и властна усмивка.
— Сигурно — в къщи ги няма.
— А на работата му?
— Там не съм ходил. Защо питаш?
— Ами, може обувките, които Митко е видял на краката на Варлаам, да са други, ако баща ти още не е върнал оня чифт, който леля Гина ти даде у тях. Нали?
— Възможно е, аха! — потвърди и Митето.
Мишо осъзна, че Марион е права, но долови нещо преднамерено във въпросите й. Дали наистина не ставаше дума за два еднакви чифта обувки? Щеше да попита татко си, дори щеше да му сподели всичките си съмнения относно леля Гина. Това момиче започваше да му става несимпатично, то разклащаше безрезервната му привързаност към Митето.
Съмнението
С всеки изминат ден след изчезването на бай Пано виолончелото се превръщаше от инструмент в приятел. Мишо се улавяше, че иска все по-често да е с него, дори само да го държи в обятията си и да вдишва особената миризма на старо дърво, лак и колофон. Майка му Елена вече не го подканяше да се упражнява, а той сам отиваше в хола, махаше калъфа, взимаше челото и свиреше, докато се умори. Вече започна да се вслушва по друг начин във фразите, които изсвирваше. Не ги учеше механично, а търсеше подобаващото им изговаряне в съответствие с малките латински буквички под петолинията. Пианисимото бе пианисимо, а фортето — форте. Сега Мишо не сковаваше дясната си ръка, нито стягаше прекалено пръстите на лявата. Движеше лъка по струните с лекота и разчетен размах, китките му се уморяваха все по-малко, а мелодиите на разнообразните етюди започваха да му харесват. Някои от тях дори му станаха любими и той ги наизустяваше без да иска, сякаш сам ги беше писал.
Признанието не закъсня. Мадам Хачуян усети рязката положителна промяна и побърза да я сподели с майка му. „Трябва на всяка цена да го готвим за музикално училище“, настоя тя. „За пръв път в моята практика срещам такъв талант!“ Елена от своя страна сподели желанието й със съпруга си, но Васил бе погълнат от друго и само отвърна: „Щом трябва!“ Милeва го изгледа подобаващо, а когато той излезе в беседката да пуши, тя изсъска: „Какво разбира от музика твоя селяндур!“
Дните минаваха, а бай Пано още не се появяваше. Гергина изобщо не показваше, че се тревожи. Оставаше си все така затворена и безразлична. Тя изцяло бе погълната от Васил Обретенов, но по студената й външност нищо не можеше да се разбере. Каква жена! Така щяха да си казват всички в Олм само месец по-късно. Щяха да се чудят, да цъкат с език и да не намират разумно обяснение за деянията й.
Междувременно пичовете в махалата щяха да намалеят с двама. В края на септември партията щеше да изтегли другаря Ангел Пенев в София на по-отговорен пост, така че синовете му с мъка трябваше да се разделят с Олм, с училището, с махалата и със своите приятели. Когато влакът потегли, Стефчо извърна глава за да не гледа отдалечаващия се град, а Кирчо направо се разплака. В края на август, обаче, те не знаеха какво ги чака. Играеха си безгрижно и безспир заедно с другите пичове — ваканцията скоро щеше да свърши.
Васил Обретенов не посегна на Гергина в деня, когато тя дойде да вземе обувките от работилницата. Имаше възможност, но не пожела. Колкото и да бе силно желанието му, спряха го две неща: съдбата на бай Пано и поръчението на капитан Григоров. Васил вече бе започнал да се съмнява дали милиционерът не го изпитваше с това уж приятелско предложение за сътрудничество. Колкото и да бяха близки, Гичо все пак си оставаше милиционер. Той знаеше за слабостта на Васил, но знаеше също, че обущарят не бе толкова глупав. Сто на сто някой от подчинените му следеше всяка стъпка на Гергина. Да го направи с нея и то на работното си място за Васил бе равнозначно да остане завинаги в ръцете на Гичо. Ако ли пък се разчуеше, скандалът щеше да бъде неизбежен. Щеше да последва развод, уволнение и най-вероятно напускане на Олм. Не! Васил Обретенов знаеше как скришом да обладае една жена. Едва ли друг в града бе такъв изкусен майстор на изневярата като него. Вече имаше две извънбрачни деца, за които никой друг освен майките им
