скрупули, които имаше. Ужас! Но как така, едва ли не служебно…
— Защо смяташ, че тя ще ми сподели каквото и да било?
— Няма начин да не се изпусне!
— Претърсете първо конака, пък после ще си помисля — остави си вратичка Васил.
— Да бях на твое място, нямаше да се колебая. Донеси ми все пак обувките да ги дам на кучето да ги подуши!
Разделиха се. Васил прибра децата от двора. Оставиха хилките и топчето на масата — никой нямаше да ги открадне и то в двора на милицията. През целия път до тях мъжът мълча, изтерзан от нелепото положение, в което бе изпаднал. Защо му трябваше да съобщава на Гичо каквото и да било! Въпреки това мисълта, че вече има оправдание да потърси Гергина го развълнува и разпали желанието му.
Целувките
Митето и Мишо седяха пред будката за вестници на главната улица. След пет и половина следобед продавачът си отиваше, пускаше капаците и будката ставаше идеално място за събирания. Тогава пичовете бързо се настаняваха върху празните щандове и провисваха краката си. От тук те наблюдаваха минаващите по главната хора и си говореха за какво ли не. Мястото беше чудесно, особено когато валеше лек дъжд, тъй като те оставаха на сушина под дългата стряха на ламаринения покрив, по който напевно барабаняха капките.
И сега валеше, но силно, от което шумът приличаше по-скоро на непрекъсната автоматична стрелба. Двете момчета бяха вдигнали краката си горе, за да не ги мокри полегатият дъжд.
— Ега си кефа! — каза Митето и протегна ръка, за да улови няколко капки.
Мишо го последва, като се загледа с примижали очи в шепата си, за да проследи какво пада в нея. Насладата бе пълна. Момчетата се възстановяваха след мрачната атмосфера в милицията.
— Мишо ти защо си толкова сигурен за обувките? — изрече няколко минути по-късно Митето, като отри мократа си ръка от острата си коса.
— Ами, защото много добре ги видях…
След малко Мишо добави:
— Тя го е убила!
— Не ми се вярва, но май така ще излезе. Аха! А пък е жена бе, мама му стара! — съвсем като възрастен възкликна момчето на Фончо.
— Какво като е? Не я ли виждаш колко е страшна?
— Е, чак пък страшна. По-скоро — студена…
— Непрекъснато иска да си отреже парче месо от мене и да си направи кюфтета! — не се стърпя Мишо. — Нали е готвачка!
— Тя така се шегува, защото си й сладък.
— Сладък съм аз!
В тоя момент през дъжда при тях дотича Марион. Хвърли се бързо на тезгяха между двамата и качи краката си като тях. По къдравата й руса и гъста коса се стичаха дъждовни капки. Имаше няколко и по луничавия й нос, които тя избърса, а после каза:
— Видях ви от читалището. — Усмихна се на Митето. — Нещо ново по случая?
— Какво си правила там? — запита я той.
— Нали баба преподава френски и аз бях с нея в класа, но като видях, че сте тука, реших да дойда. Стана ми скучно. Те още учат прости думи.
— А ти знаеш и сложните, нали си от Безансон! — захапа я Мишо. Още не беше й простил, че му се изсмя за прякора.
— Не се подигравай! Нито съм от Безансон, нито ушите ми са като на слон! Това сигурно си го измислил ти, защото те е яд, че твоята баба не е от Франция.
Мишо се изсмя на глас, но не й каза кой е истинският автор на стихчето. Митето побърза да се намеси и да укроти обстановката:
— Искате ли да не се обиждаме? Аха? Глупаво е!
— Става, но и тя да не ми вика ква-ква!
— Добре де, Голямо цигу-мигу!
— Чуваш ли я?
— Марион, моля те!
— Че какво, виолончелото не е ли голяма цигулка?
— Но не е цигу-мигу. Сега пък тебе те е яд, че не свириш на виолончело, а на най-обикновено пиано.
— Глупости!
— Престанете! — скара им се Митето. — Губим си времето в празни приказки.
— Така е! Но Мишо пръв започна…
— Разпитваха ни в милицията! — прекъсна я Митето и погледна гордо хубавото момиче до себе си.
След това той подробно й разказа за срещата с капитан Григоров. През цялото време Марион го гледаше с възхищение, а момчето се разпалваше все повече и повече от погледа й. Нищо не преиначи, нито украси. Много точно и артистично предаде разговора. Мишо не се намеси. Осъзнаваше, че единственият му истински приятел също харесва Марион не по-малко от нея. Сега тя нямаше да отхвърли Митето, дори Мишо да й беше казал кой е измислил обидното изречение за ушите.
Дъждът постепенно намаля и спря. Бе един обикновен летен дъжд, но свърши хубава работа — събра ги заедно, а и двамата толкова много го искаха.
— Мишо е прав. И аз съм убедена, че леля Гина е убийца! — каза Марион.
— Добре де, но как ще го докажат като няма никакъв труп? Освен чичо Гичо да й върже кабелите! — И Митето обясни за какво става въпрос на смаяните си другари.
— Стига бе! Това трябва да е забранено — не повярва Марион.
— Да, но не е отменено — пошегува се Мишо.
— Така съм чул от татко Фончо.
— Е, щом той ти е казал… Но тя и тогава няма да признае, каквато е вещица!
— Кажи му, Марион! — зарадва се Мишо, че и друг мисли като него.
Слънцето изгря отново и мокрият паваж на главната бавно започваше да съхне. Изведнъж Марион скочи на земята, плесна Митето по голото бедро и извика с весела усмивка:
— Ти гониш!
Момичето побягна около будката, изгарящо от желание да бъде сграбчено. Митето хукна след нея, а Мишо остана да седи на тезгяха и уж безразлично да си клати крака. Той знаеше, че Марион не може да избяга на приятеля му, който само с два скока щеше да я хване. Но Митето не бързаше. Причакваше я да се покаже зад ъглите, улавяше се все повече и повече в смеещите й се очи и се радваше. Бе истински щастлив. А когато при поредното издебване тя едва не се блъсна в него, той направо я прегърна с двете си ръце. Погледите им се срещнаха за миг — топъл и неповторим като всеки тласък кръв, който идваше от все още невинните им детски сърца. И тогава Марион направи нещо неочаквано хубаво. Целуна го! Но не по бузата или челото, а по устните, които дни наред щяха да горят и на яве, и на сън. Докато Митето се осъзнае, тя вече тичаше нагоре по „Аница“, огласяйки цялата махала със сладкия си смях.
Мишо не успя да види какво се случи, дори не попита своя другар къде е Марион. Тя вече бе стигнала пред къщата на бай Пано, когато видя чичо Васил в двора. Спря да тича и закрачи бавно. Искаше й се да разбере защо бащата на Михаил е тук.
След малко Гергина се показа на вратата и покани Васил да влезе. В началото той не искаше, но после пристъпи в коридора. Когато двамата се скриха, Марион остана разочарована. Реши, че е по-добре да се върне в читалището при баба си. Тръгна обратно по „Аница“, но й хрумна друга мисъл.
Гергина въведе Васил във вестибюла. Той приседна на единия от виенските столове, а тя отиде до скрина и взе в ръце стария часовник.
— Май не го е поправил, но ти ако искаш си го вземи.
— Защо ми е тогава? Нека се върне бай Пано…
