съжаление, само веднъж и то заради баща му, който се съгласи да му угодят, въпреки че трябваше да отидат на късна прожекция. Сам и през деня баба му Милeва за нищо на света не би го пуснала.
Пушката на Митето бе като истинска и направо сияеше с лъскавите си кабърчета и дългата метална цев. Тя бе една 80-сантиметрова алуминиева тръбичка, която Митето с чиста съвест и тайно си бе присвоил от гаража на партийния комитет, където често ходеше с баща си Фончо. Да имаш подобна тръбичка — та само това бе достатъчен повод за завист! Останалите пичове не само в махалата, но и в целия Олм, ползваха обикновени рекордоманови тръби за ел-инсталация, които бяха хем по-широки, хем криви, хем се чупеха лесно. Истинската революция в уличните боеве с фунийки започна, когато на пазара пуснаха новите сиви поливинил-хлоридови тръби, производство на „Капитан дядо Никола“ — Габрово. Всички от сърце се смяха на този дядо-капитан. По аналогия Митето дори измисли съчетанието „майор-баба Парашкева“, но само след два дни баща му Фончо му хвърли здрав пердах с думите: „Да не съм те чул повече да говориш такива глупости! Не знаеш ли коя е баба Парашкева?“ Митето съвсем наистина не бе запомнил, че въпросната старица, с която се подиграваше, бе майката на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров.
Всички в махалата се превъоръжиха с нови цеви. С това подобриха мерника си, а силата на изстрела вече така се увеличи, че бе съвсем естествено да се целят котки, врабчета, жаби и кокошките на някой гаден съсед. Такъв винаги се оказваше бай Спас Благия, който не бе лош човек — напротив, прякорът му го потвърждаваше, но не им разрешаваше да си играят от два до четири следобед в съседното Празно място, тъй като тогава бай Спас или спеше или се опитваше да направи дете на яловата си жена. С тези си забележки горкият човек си спечели прякора Бай Спас Педерас (никой от пичовете на знаеше, че думата завършва с буквата „т“) и непрекъснати и яростни стрелби — но без карфици — по проскубаните му кокошки. Невероятен кеф беше да уцелиш някоя от тях по голия й задник. Само Митето и Борисчо успяваха да сторят това.
Но дори и с новите си цеви никой сред пичовете не можеше да надмине по изработка пушката на Митето. Тя си остана най-съвършеното оръжие в махалата, че даже и в целия Олм. От всички краища на града идваха пичове, за да погледат със завист оръжието на Митето. Ала само Михаил Обретенов има честта на подържи
— Бъзльо! — изрече Самуел, но повече не посмя да настоява. Той отлично знаеше, че Митето и сам би му я дал, но не желаеше да го моли. Сами, както пичовете наричаха Самуел, не приемаше мисълта, че Митето го превъзхожда в каквото и да било. Макар да бяха съперници в игрите и двамата имаха общата орисия да не са деца на законните си бащи. Митето бе осиновен, а Самуел бе плод на извънбрачна връзка. И двамата нямаха представа за съдбата си. Пичовете в махалата — също.
Години по-късно, вече в Лондон и вече известен, маестро Обретенов случайно срещна свой съученик и съгражданин в „Риджънтс парк“. И за двамата изненадата бе невероятна, а радостта неописуема. Тогава чак, говорейки си цял час за какво ли не, но най-вече за миналото в родния им град, Михаил научи, че чичо Фончо с волгата не е бил истинският баща на момчето с най-хубавата пушка за фунийки в Олм. Тогава разбра, че в Лондон от години живее и Марион — момичето с френската баба, унгарски татко и странните уши, които станаха повод Митето да измисли крилатото изречение: „Марион от Безансон със уши като на слон“. Голям смях падаше със свенливото „катърче“, което въпреки шегите всички харесваха, а някои дори тайно бяха влюбени в него.
Но тогава, в средата на шейсетте, Мишо държеше
— Адски е готско! И на мене скоро ще ми купят такова.
—
— Да, ама тя е на баща им — контрира го Митето. — Освен това Стефчо още го кара под рамка, а Кирчо само го бута на педал.
— Така си е! — възкликна по-големият брат. — Колелото на Мишо направо е екстра.
— Добре, де, добре! — привидно се съгласи Самуел, макар да не му се искаше да приеме, че колелото на Мишо е толкова хубаво. — Ще играем ли на фунийки?
— Нали за това сме се събрали? — каза Митето и върна колелото на Мишо. Той го пое с едната ръка, а с другата му подаде пушката:
— Страхотна е! — глухо изрече Михаил.
— Знам! Ще ти помогна и ти да си направиш такава.
Това вече бе за нещо повече от завист! Мишо засия. Поради липса на собствено оръжие той играеше само с гола тръба, а няколкото фунийки държеше в предния горен джоб на ризата си. Впрочем, едва ли можеше да се каже, че Мишо бе пълноценен участник в „сраженията“. И тъй като Самуел вече бе успял да наложи правилото „всеки срещу всеки“, то Мишо несъмнено биваше първият „убит“. След него идваше Борисчо, после Кирчо и Стефчо, и накрая Самуел. Понякога последните двама разменяха местата си. Жив всякога оставаше Митето. За цялото онова лято Самуел успя да победи два или три пъти, след което чак и възрастните в махалата научаваха за неговия подвиг. Коментарът на баба Милeва бе кратък: „Така е, евреите обичат да се хвалят!“
След време Мишо успя да усвои тактиката на играта и започна по-често да заема почетното предпоследно място. Веднъж дори стана трети, след като победи дори Стефчо. Това, обаче, стана след като Митето му помогна да си направи собствено и подобаващо оръжие. За приклад и основа на цевта послужи един стар и дървен автомат-играчка тип
Митето измисли играта на кубчета. Основата на паметника бе един внушителен квадрат с подстъпи- стъпала от трите му страни, без фронталната, над която имаше мемориален надпис и пред която се слагаха венци. На гърба на паметника, откъм градската градинка, имаше ниша с врата и метална решетка с