петолъчки, а зад нея — костница. През стъклото на вратата се виждаха няколко тъмнокафяви урни, в които (предполагаше се) бе прахът на загинали антифашисти. Всъщност, бяха празни! В четирите ъгъла на квадратния фундамент имаше огромни кубове, като върху всеки бе зациментирана по една белокаменна кашпа. Тук лятно време растяха петунии. Пичовете ги наричаха грамофончета. Именно тия кашпи и кубове подсказаха на Митето за играта. Тя се състоеше в следното: на всяко кубче заставаше по един играч. От там той не можеше да стреля, нито да бъде обстрелван — мястото представляваше неутрална зона. Между кубчетата и около самия паметник с барелефите и гробницата се разхождаше оня, който броенето бе оставило последен. Той трябваше да убие някой от четиримата, след което щеше да заеме неговото място, а убитият ставаше преследвач. Четиримата, обаче, бяха длъжни непрекъснато да сменяват местата си, за да може петият играч, преследвачът, да ги издебва в момента, когато те не са на неутрална зона. Получаваше се нещо като „пиян морков“, само че без топка, а с фунийки. При тази игра венците биваха използвани за прикритие, вследствие на което те бяха разбутвани от тичането. Все пак, имаше бдителни граждани. Те донесоха, където трябва за безобразията на пичовете, и последствията не закъсняха — мъмрене пред строя в Гьолското училище и на косъм от остригване до кожа. Спаси ги фактът, че в играта са участвали Стефчо и Кирчо — децата на секретаря по селското стопанство, другаря Пенев. Училищното ръководство така и не научи, че главният инициатор бе синът на шофьора Фончо, който често возеше другаря Пенев. Волф наистина се смя от сърце и душа, но и завидя за безгрижното детство на Михаил Обретенов.
— Всеки срещу всеки, нали? — извика Самуел.
— Дадено! — отвърна Митето. — Мишо, бягай да си остайш колелото!
— Айде, като свършим играта, да идем на минералната? — предложи Стефчо.
През това време Мишо вече въртеше педалите нагоре по „Аница“ и не предполагаше, че днес за пръв път щеше да се отдалечи от тяхната улица. Пичовете одобриха идеята и го изчакаха — нямаше как, щом Митето настоя.
Минералната
Това бе един естествен минерален извор, чиято вода не бе топла, но въпреки това се смяташе за лековита. Съдържаше много сяра и миришеше на развалени яйца. Около нея всеки ден седяха на столчета и направо върху земята десетки старци и бабички, които усилено се церяха с вонящата вода: ставни и кожни болести, проблеми с очите, нервите и стомаха… Много олмчани редовно си наливаха от тази целебна течност. Когато баба Милeва научи, че Мишо така и така ходи до Минералната, започна да го праща с колелото да й точи по една петлитрова дамаджанка. Зет й Васил не знаеше за това и Милeва искрено съжали, че бе скрила от него, тъй като отново се случи неприятност с внука й, а тя можеше да се избегне, ако не го бе пращала за вода.
Изворът бе с огромен дебит, но не представляваше никакъв интерес за държавата, така че бе оставен на самотек и на разположение на народната воля. В резултат — около него се бяха образували блата, пълни с жаби и комари. Минералната се намираше недалеч от река Олм, дала името на града, след жп прелеза на Софийско шосе, в ляво до леярския цех. По-късно с построяването на прословутия надлез — строежът му трая повече от двадесет години! — всичко беше загробено и заличено. Изворът се изгуби, а наоколо построиха складове.
Към тия блата, до Минералната, вървяха сега пичовете и се настройваха за предстоящата стрелба. На Мишо щеше да му е за пръв път да се отдалечи от „Аница“, но след като Митето лично го увери, че няма страшно, той събра кураж и още при аптеката на Тодор Велев забрави за баба си Милeва. Вече не му пукаше дали тя щеше да си изкара акъла, като разбере, че го няма нито на улицата, нито в Празното място, нито около будката за вестници. Нека видеше какво е да постъпят гадно с тебе!
Бе вече два часа следобед — горещо, но откъм Дунава духаше приятен вятър и жегата не се усещаше толкова.
— Тоя път ще убия най-малко три! — заканваше се Самуел.
— Да, да! Ти гледай поне една да уцелиш! — каза му Стефчо, а Митето добави:
— Борисчо им е майсторът.
И наистина, въпреки че самият Митко нерядко убиваше много жаби, Борисчо, който иначе в битките с фунийки винаги оставаше последен или предпоследен, срещу жабите бе ненадминат. С такава точност ги мереше, че дори Митето понякога му се чудеше. А когато по идея на Самуел започнаха на върховете на фунийките да слагат игли или карфици, които малко преди стрелба мажеха с мишеморка на паста, Борисчо наистина убиваше по няколко жаби на ден. От статично положение той имаше най-точен мерник, но чувството му за координация — да тича и да стреля — бе трагично. Това му личеше и когато играеха футбол в Празното място. Често не можеше да уцели топката и кракът му хвръкваше във въздуха.
Борисчо бе кротко момче, боязливо. Баба Милeва го уважаваше и позволяваше на Михаил да си играе единствено с него. Даже в къщата го пускаше за разлика от „потомствените комунистчета“ Стефчо и Кирчо Пеневи, които не можеха да припарят до външната врата, камо ли да влязат в двора. Зет й се дразнеше от тази проява на класова сегрегация, но тъща му бе надменна и проклета жена и той знаеше, че за нищо на света тя не би го послушала за каквото и да било. Иначе Милeва следеше всяка негова стъпка и с право подозираше, че Васил изневерява на дъщеря й. Ако знаеше колко често той прави това, тя щеше незабавно да предприеме нещо радикално. Останала рано без мъж, неведнъж и тя тайно го бе пожелавала, ала невъзможността да го има (все пак моралът й никога не би позволил да легне със зет си) засилваше още повече ненавистта й към тоя беден селянин.
— Вярно бе Борка, как така ги целиш тия жаби? — беше Кирчо. Той единствено можеше да си позволи такъв въпрос. С него на практика признаваше превъзходството на Борисчо в стрелбата от място. Нито брат му, нито Самуел, нито Митето дори не биха се унижили да питат подобно нещо.
— Като Вилхелм Тел е! — опита се да подиграе Борисчо брат му Стефчо.
— Само дето жабите не са с ябълки на главите! — захили се съучастнически и Самуел.
Борисчо нищо не каза в своя защита, но Митето се намеси като истински пич:
— Я го оставете! Сега ще видим кой какво може. Мишо, ти убивал ли си жаба?
Михаил се затрудни да отговори. Ако кажеше, че за пръв път отива до Минералната, щяха да му се изсмеят, но къде иначе можеше да цели с фунийки жаби? Та той до вчера нямаше и тръба дори.
— Ами… да! В къщи… на двора. — Излъга. Бе виждал жаби в храстите около беседката или под обраслия с бръшлян зид, който разделяше тяхната къща от тази на кака Мими, но не бе си и помислял да ги ритне дори, камо ли да ги убива.
— Но с камък или с крак, нали? — продължи Митето.
— С камък, с камък — тоя път бързо отговори Мишо.
— Да се уцели жаба с камък не е лесно — усъмни се Самуел.
— Освен ако не е от много близо — каза Стефчо.
Тук Михаил се зачуди как да се измъкне от лъжата. Първо не отговори, но Сами и Стефчо не го оставиха и непременно искаха да уточнят от какво разстояние е убивал.
— От много близо и май само веднъж — каза най-накрая Мишо с надеждата, че до Минералната няма повече да го питат нищо.
Слава Богу, пичовете го пощадиха. Споменаването на Вилхелм Тел отклони разговора по посока на предстоящата серия от този велик филм, който заедно със сериала за невероятния мустанг Фюри бе най- радостното събитие както за подрастващите поколения през шейсетте години, така и за прохождащата тогава българска национална телевизия. Детската глъчка спираше, улиците и дворовете опустяваха и „бъдещето на Олм“, както учителят Германов иронично наричаше младите, сядаше пред чернобелите екрани и затаяваше дъх. А когато започнаха да излъчват и мачовете между Левски и ЦДНА, и мъже, и деца се опияняваха и полудяваха пред малкото все още телевизори в града. Единият от тях —
— Ега си колко са много тоя път! — изуми се на глас Кирчо Пенев. — Дали ще мога да уцеля поне една?
