Проклятието на Жабата

Бяха стигнали Минералната и всеки заемаше позиция за стрелба по брега на вонящото блато, като се стремеше да бъде по-близо до повече жаби, изплували на повърхността. Мишо остана при Митето, който покровителствено му показваше какво да прави.

Прякорът

Противно на очакванията пръв улучи Стефчо. Той извика, радостен от попадението си и всички се загледаха към ударената жаба. Тя бе на четири-пет метра от брега, но за Мишо това бе огромно разстояние. Да уцелиш от толкова далече си беше постижение.

— Браво! — одобри Митето, а Мишо видя фунийката да стърчи от задното дясно бутче на земноводното. — С карфица ли беше? — продължи Митето.

— Не! — провикна се Стефчо. Брат му Кирчо бе застанал до него и му се възхищаваше, като не пропускаше с гордост да поглежда към останалите пичове.

— Опа! И аз ударих една! — обади се Борисчо.

— Започна се! — каза Митето и сам се захвана да цели средно голяма жаба, чиито мехури равномерно се издуваха в ритъма на квакането й. Тя бе по-близо от тази на Стефчо.

Чу се характерния звук от издухването и фунийката се заби в гърба. Жабата се оттласна напред, а после се потопи във водата. Фунийката си извади и остана да плува на повърхността.

— Нямаше карфица, ама я пернах яко! Нищо, нека си плува. Важното е, че улучих!

Михаил се изуми на точния мерник на Митето и се замисли дали той ще може да уцели жаба. По-добре беше да не опитва, а само да гледа. Все пак, беше му за пръв път. Но след около половин час, време за което Борисчо удари три и уби две жаби, Митето удари четири и уби една, а Самуел и Стефчо останаха трети с по един трофей и няколко попадения (дори и Кирчо удари две, едната от които „отиде да умре“ според Самуел), пичовете се събраха на разбор и съвсем естествено и с питащи очи погледнаха към Михаил. Я да те видим сега? И никаква снизходителност! Нямаше как — трябваше поне да опита.

— Ще се целиш точно под жабата! Върха на тръбата ти трябва да опира в краката й — даде напътствията си Митето.

И когато, без да е проумял думите му, Мишо клекна и направи опит за прицел, всички се захилиха. Той извърна глава и жално ги погледна, за да разбере защо.

— Абе, ти с двете очи ли ще се мериш?! — укори го Стефчо. — Затвори едното!

— И кво си клекнал, като че ли ще кендзаш! — добави подигравателно Самуел.

Митето му показа как трябва да постъпи, като сам легна на земята, прикладва и взе на мушка въображаема цел. Когато стана и се отупа, той потърси във водата удобна за отстрел жаба. Мишо легна на земята и се опита да направи същото като Митето. Точно в този миг, за негов късмет, на метър и нещо от брега изплува огромна жаба и замря с лице право към цевта му, като едва забележимо се понесе по повърхността.

— Ега си късмета! — възкликна Кирчо, но Митето му направи знак да мълчи, клекна до Мишо и прошепна:

— Леко, леко! Цели се точно под главата и духни силно!

Михаил усети как сърцето му се разтуптя, дъхът му се ускори, а ръцете му се изпотиха. Така не се бе вълнувал отдавна. Дори когато му предстоеше да изсвири нещо на виолончелото пред хора, той пак бе по- спокоен от сега. За миг жабата пред очите му заприлича на великанската царкиня от съня му. А щом Мишо затвори лявото си око, тя стана още по-голяма, с полуотворена уста, готова да скочи върху него и да го глътне. Идваше му да хвърли пушката и да избяга право в къщи. Главата му забуча и той сякаш започна да се премята надолу, към бездна, в която го чакаше зейналата паст на жаба-чудовище с огромни изпъкнали очи и стаен лепкав език.

Духна с всичка сила, по-скоро за да се освободи от ужаса, без дори да е успял и за миг да се премери в жабата пред него. Чуха се два необичайни звука: от неизлетялата фунийка, която се бе разтворила и бе запушила тръбата, и от самия Мишо, който неволно се изпусна от притеснение. Пичовете така се разсмяха, че на него му идваше да скочи в блатото и никога повече да не изплува от там.

— Леле, как пръдна само!

Не разбра кой го каза, тъй като всичко наоколо се смееше. Жабите се разквакаха още по-силно, бабичките и старците в съседство захвърлиха чашки и столове, спряха да се лекуват и прихнаха в провиснал старчески кикот. Над тях вече кръжаха врабчета и лястовици, които отривисто чикчирикаха и чуруликаха на възбог. Дори папурът се раздвижи и захвана още по-усилено да отделя пухчета, които с хихикане се издигаха към небето и там разказваха на облаците колко много се е изложило едно момче на земята. Последното нещо, което Михаил видя, бе белият корем на жабата, която се отдалечаваше от него. Тя бавно плуваше по гръб и радостно пляскаше с предните си плавници, като човек който му ръкопляска. Стори му се, че казва нещо, но можеше ли Мишо точно в този момент да разбере какво.

— Жаба, жаба, жаба! — подхвана Самуел, а след него и останалите пичове.

Митето и той се смееше, но не пригласяше. Знаеше, че на всеки може да се случи подобен „киц“ — запушване с недобре направена фунийка. Това, което не съзнаваше бе, че Мишо е роден да предизвиква възторг дори в нелепа ситуация като тази. Неговото пръдване бе и естествено, и непринудено, но най- вече — неочаквано.

— Михаиле! — чу се мъжки глас.

Всички се обърнаха и видяха бащата на Мишо, който стоеше на няколко метра от тях със строго лице и стройно тяло. Мъжът се опитваше да не показва радостта си, че е намерил своя син и насилствено я заменяше със свъсени вежди и стиснати кътници. Тъща му Милeва го бе извикала от работа, за да търсят „изгубеното“ дете.

Пичовете се умълчаха. Чичо Васил бе от хората, които още с появата си всяваха респект. Имаше мускулести ръце, проницателни зелени очи и къса светло-кестенява коса. На Мими й приличаше на любимеца й Джони Холидей. С две думи Васил Обретенов беше хубав мъж. Най-внушителната част от него, обаче, бе една татуировка на орел, разперил криле върху дясното му рамо. Беше си я направил в казармата. Служеше като трудовак и в свободното време, когато не строяха новото крило на Софийския университет, той се съгласи да го изрисуват за цял живот. Момчетата в махалата я бяха виждали, когато той копаеше гол до кръста в двора или седеше по потник в бръснарницата на Цачи. Жените я обожаваха заради топлото рамо и възможността да го хапят точно там в любовната игра. Синьозелените линии на татуировката скриваха случайните следи от зъби и смукано. Сега орелът едва прозираше през тънката и бяла памучна риза.

— Хайде да си вървим! — подкани сина си мъжът.

Михаил стана от земята, отиде до баща си, хвана го за ръка и така двамата тръгнаха към къщи. Васил Обретенов бе горд, че синът му е усетил сладостта от улицата и бе пренебрегнал волята на Милeва, а Михаил — че татко му го избави от ужаса, от подигравките и всемирния присмех, татуирал завинаги прякора му Мишо Жабата.

Бръснарницата на Цачи

Щом стигнаха главната улица и наближиха аптеката на Тодор Велев, баща му го попита:

— Искаш ли сладолед?

Мишо се изненада. Не очакваше подобно отношение. Досега вървеше безмълвен и със свито сърце, като очакваше да му се скарат и да го лишат завинаги от излизане навън, вместо това баща му нищо не каза, дори му предложи забранено от баба му лакомство. Детето плахо се съгласи, а после направо изгълта млечния сладолед, подаден му с усмивка и намигване от турчина бай Един в прословутата му и едноименна сладкарница, която никой в Олм не наричаше другояче, нищо че тя си имаше дадено от общинските власти име — най-вероятно „Роза“. Мишо пи даже и боза, а за вкъщи му купиха малка шоколадова бутилка, пълна с ликьор и увита в „златце“ (станиол), на която пишеше: Коняк екстра.

Михаил Обретенов бавно осъзнаваше, че нещо не е наред, но крачеше спокоен и вече горд до добрия си татко-спасител.

— Не си ли на работа? — провикна се през широко отворената врата Цачи, когато минаваха покрай