Проклятието на Жабата

бръснарницата му.

— Излязох да го търся. Тъща ми, нали я знаеш — изкара ми акъла.

И вместо към тях, двамата влязоха в бръснарницата.

Вътре бе пометено с вода и бе хладно. Все още нямаше клиенти и плешивият Цачи седеше сам на бръснарския стол с гръб към огледалото. Стаята бе почти квадратна, с размери не повече от три на три метра. В ляво от двукрилата врата се издигаше като същински трон столът с мивка и голямо кристално огледало отпред, обрамчено с дърворезба. На срещуположната стена имаше кръгло прозорче, под което бяха наредени три-четири стола. До тях в ъгъла имаше масичка със стари списания, до нея — още няколко стола, и това беше всичката подредба на любимото на повечето мъже в махалата заведение. Бивш футболист на Мария Луиза, а по-късно и на Левски-Олм Цветан Александров–Цачи бе превърнал своята бръснарница в клуб на любимия си отбор Левски-София. Най-отгоре на внушителното огледало той бе сложил като икона портрета на Апостола, а под него и по стените бяха окачени множество снимки на известни играчи, афиши от паметни срещи, в които бе участвал той самият, както и изрезки на статии, величаещи убедителните победи на Сините. При цялата си любов към Левски бай Цачи, както всички го наричаха, не хранеше омраза към другите отбори и най-вече към достойния съперник ЦДНА, прераснал с годините от дружество в клуб и заменил „Д“-то с „К“ в своето абревиатурно име. Напротив, голяма част от клиентите му (като милиционера капитан Гичо Григоров–Гаргата) бяха привърженици (и то горещи) на Червените, но това не бе повод да си развалят сладките разговори с препирни и караници. Е, понякога, след оспорван мач, обстановката се нагорещяваше, но бързо се охлаждаше с чаша вино през зимата и ракийка в горещите летни дни. Дори вечният зевзек и заклет левскар Линдро, който нарочно и за да дразни произнасяше по олмски ЦДНЯ вместо ЦДНА, не можеше да предизвика нищо повече от едно обикновено сиктердосване от страна на своя съученик Гичо Гаргата. Те двамата, някогашният съотборник на Цачи — Цвечи, който носеше масивни рогови очила с огромни лупи, както и още двама-трима души от махалата бяха постоянното присъствие в бръснарницата, без да имат непременно нужда да се бръснат или подстригват. Васил Обретенов идваше по-рядко, но поради съседската близост — бръснарницата се намираше на пряката под къщата в една от стопанските постройки на Мечковите — той бе длъжен да се отбива поне за няколко минути, колкото да види „каква е хавата“ и да прецени дали моментът е удобен за кръшкане.

— Луда жена! — възкликна той и седна на един от столовете под прозорчето.

— Тъща! — заключи философски Цачи, а после се обърна към Мишо: — Що не взема да те подстрижа аз тебе, а? Без пари! Става ли? — И смигна на баща му.

Мишо изтръпна. Значи, затова беше почерпката? Бе готов да побегне с риск дори да го напердашат, макар никой досега да не бе посягал на него, когато татко му го спаси за втори път:

— Остави го, нека ходи като битълс! — после се обърна към него: — Я бягай вкъщи да те види баба ти, та дано й олекне!

Мишо това и чакаше — изхвърча от бръснарницата като фунийка от пушката на Митето, забравил за своя кьорфишек и срамното изпускане. С баба си щеше да се справи, щом баща му бе вече на негова страна.

Влезе в двора и я видя в беседката да реди пасианс с неизменната чашка турско кафе пред нея. Още щом го зърна, Милeва скочи на крака да го посрещне.

— Къде ходиш, Мише? — проплака тя, като се опитваше да бъде добронамерена.

— На Минералната…

— Баща ти много ще се ядоса, като разбере!

— Няма! Той ме намери.

Баба му замълча, изненадана от реакцията на зет си, с право подозираща косвен бунт срещу реда в къщата. Знаеше, че сега той ще се опита да хвърли вината на нея, но от единоборството щеше да пострада единствено дъщеря й Елена, тъй като никой от тях двамата нямаше да каже на другия право в очите колко много го ненавижда.

— Я ела да те измия, че целия си в прахоляк! — смени тона баба му Милeва и се опита да го заведе в банята.

Съвсем спокойно Мишо се дръпна и твърдо отвърна, че не е малък, след което изчезна в къщата. Чак в стаята си и докато се преобличаше, той си спомни за злополучната случка край блатото. Как можа да се уплаши толкова! Сега още с появата си всички щяха да му се смеят. Нямаше да излиза поне седмица на улицата. Ами кака Мими! Ако тя разбереше, щеше ли да го кани в стаята си и най-вече щеше ли да го милва и прегръща при всяка среща сякаш му е сестра? Не му се мислеше повече за последствията.

Когато в шест часа вечерта майка му се върна от работа, Михаил вече бе забравил за историята край Минералната. Баба му Милeва бе тази, която още от външната врата посрещна дъщеря си с думите:

— Питай го къде е бил!

Баща му още не беше се върнал и Мишо очакваше най-после бурията да се разрази.

— Къде е Васил? — попита майка му, а после се обърна към него.

Гледаше го с топлите си кестеняви очи, в които Мишо не съзираше признаци за какъвто и да било укор. Елена по-скоро го гледаше с обич, примесена с вечната радост на всяка майка, че детето й се е намерило и — слава на Бога! — нищо му няма. Тя бе научила от мъжа си, че Мишо не си е вкъщи. Когато Васил тръгна да го търси, той се отби в ДСК, където работеше жена му. Каза й за всеки случай, макар да бе убеден, че детето се е заиграло някъде.

— Знам ли го къде е! Сигурно гони някоя…

— Мамо, не говори така пред детето!

— Знам, знам. Но ти пък да знаеш, че мъжът ти го подкокоросва.

— Какво говориш?

— Така е! Разрешава му да си играе с тия селяндури и ей го докъде стигна. Утре сигурно ще тръгне по Дунава…

Елена влезе в беседката и седна на единия от столовете. Погледна към картите и чашата кафе на масата, но майка й побърза да се оправдае:

— Ей сега седнах, след като Мишо си дойде. Цял следобед не съм била на себе си!

Излъга! Баба му Милeва излъга и Мишо я хвана. Та нали той я завари спокойно да си реди пасианса. Щеше да се обади и да я разобличи, но…

— Мишо, ела при мене! — каза майка му.

Той пристъпи плахо, ала майка му разсея всички страхове. Прегърна го топло и го целуна по косата:

— Друг път се обаждай, когато излизаш, и казвай къде ще си играете. Хайде сега иди да посвириш!

Боже, помисли си Мишо, какви добри родители имам! А когато съблече виолончелото и го сложи между краката си, той за пръв път изпита истинска радост от допира на лъка върху струните. Започна да се разсвирва, опиянен от звуците, които издаваше инструмента. Всеки от тях сякаш излизаше от щастливото му детско сърце, а не от кухото тяло на челото. С лекота движеше дясната си ръка, а пръстите на лявата сами намираха верните тонове. Редеше позициите една след друга, бавно съзнаващ, че силата му нараства заедно с любовта му към виолончелото.

Години по-късно Михаил Обретенов щеше да определи този ден като съдбовен. Бе открил неизбежността от три болки: унижението, страстта и превъзходството. Сдоби се с прякор, обикна завинаги виолончелото и разбра, че единствено с него той се отличава от пичовете в махалата. Няколко дни по- късно, след поредния урок, мадам Хачуян срещна майка му и с типичната си арменска възторженост възкликна: „Елена, не спирайте Мишо от виолончелото, каквото и да става! Той е роден музикант!“

Линдро

Цачи и Васил продължаваха да седят в бръснарницата. Бяха затворили вратите, за да не влиза жегата и бавно се отпускаха в благодатната хладина. Въпреки това по голото теме на бръснаря бяха избили дребни капчици пот. Той имаше живи очи и ситни мустаци като на Чарли Чаплин — любимецът на всички пичове в махалата. Винаги когато даваха негови филми, салонът на кино Косидис бе препълнен. Митето, например, ги бе гледал десетки пъти, а един негов съученик цял живот не излезе от