образа на великия скитник — стана негов двойник и години наред, чак до старостта си, ходеше със смешния костюм, бомбето и неизменното бастунче. Продаваше вестници във влака по линията Олм–София и забавляваше пътниците с отлично имитираната патешка походка на английския комик. Бащата на Мишо също харесваше Чаплин, по-скоро като романтичен любовник, отдал сърцето си на най-хубавото нещо на този свят — жените.
Дори и сега, въпреки горещината, Васил Обретенов се колебаеше дали да не използва момента и да прескочи до една от любовниците си, която винаги бе готова да го приеме, даже мъжът й да спеше в съседната стая. Знаеше, че тя не е на работа — бе сутрешна смяна — и че е сама, но нещо го възпираше.
— Васо, — прекъсна колебанията му Цачи — я дръпни! — И му подаде шише ракия, което взе от масата пред огледалото — до одеколоните, пудрата и стипцата.
Васил отпи направо от бутилката и я върна на бръснаря. Преглътна и разбра, че никъде няма да ходи. Не обичаше да пие и да го прави. Алкохолът му пречеше да се наслаждава истински на любовния акт. Чаша- две вино — да, но да пие повече и да отиде при жена — беше изключено. За него не можеше да се каже, че е пияч, както за Линдро, например, или за съселянина му Фончо. Васил пиеше само в компания и — кажи- речи — най-много в бръснарницата и с „постоянното присъствие“, както Линдро наричаше себе си и останалите вечни клиенти на Цачи.
Сега ракията изпари гърлото му, от което той се намръщи и издаде характерния гъргорещ звук за облекчение.
— Силничка е, двоен препек! Нали знаеш за жабата и първата глътка?
Васил го погледна недоумяващо и Цачи продължи:
— Ами, всеки мъж има на гърлото си жаба, обърната с дупето към устата. Първата глътка пецне жабката по гъзеца и тя се преобърне, и зине, готова да поеме колкото й налееш. Вече няма да й пари, няма да й жари. Айде, че мойта още е с гъза нагоре. Наздраве!
И бай Цачи отпи, така че да не остави никакъв шанс на своята жаба, после попита:
— И къде го намери твоя хубостник?
— При блатата до минералната вода. Целеха жаби с фунийки.
— А така! Да дойдат да убият и мойта — взе да пие повече от мене. В стомаха ми вече нищо не влиза. — След малко продължи: — Майтапа настрана, ама почна нещо да ме боли тая пущина! Да не вместо жаба да се окаже рак!
— Няма страшно, с ракийката ще го прогониш! Най-много да си направил язва от нередовно пиене — успокои го с шега Васил.
— Абе… — не довърши бръснарят.
Той бе минал петдесетте и като всеки мъж на тая възраст започваше да се страхува от най-малката болежка. Тогава Цачи не знаеше, че ще доживее до дълбока старост и не него, а събеседникът му щеше да го стопи проклетата болест, затрила милиони хора по света. Васил Обретенов щеше да се помине, ненавършил петдесет и две, когато синът му Мишо бе вече в музикалната гимназия в София. Дори баба му Милeва — ненужна, склерозирала и проклета — щеше да надживее татко му.
В този миг вратата се отвори със замах и в рамката й застана не друг, а самия Линдро — едър, шкембест и сияещ:
— Живот си живеете вие в тая жега! — изгърмя той и още не затворил вратата, направо посегна към бутилката.
— Къде одиш нагоре-надоле като на уй кожата бе, Жори? А седи! Ще бръснем ли?
— Не! Подложил съм си малко вино на обед, проспал съм се и сега ми се пие та кине! Отдавна ли сте почнали? А наздраве!
Георги Борисов–Жори, известен повече като Линдро, работеше на пристанището и бе ненадминат в шегите си и сладките приказки. Никой не знаеше защо му викат Линдро (вероятно като малък много се бе „линдрил“ — „глезил“ по олмски), но благозвучният му прякор така му отиваше, че сигурно щеше да е несправедливо спрямо Жори, ако го нямаше. Иначе той имаше сърце за трима — и голямо, и добро, и жадно за живот. Бе висок и пълен, но в никакъв случай не и дебел. Приличаше на огромна мечка с топли очи, къдрава кестенява коса и миловидно червендалесто лице. Бе ненадминат бъзикчия и всичко избиваше на смях и веселие. Обичаше да си пийва с любов, а почнеше ли веднъж, можеше да кара с дни — бавно, приповдигнато и незлобливо. За него пиенето бе това, което бяха жените за Васил. Най-много предпочиташе виното, но не отказваше нищо, стига да го почерпеха. Въпреки това избягваше да сяда с кой да е и не бе всеяден. Уважаваше бай Цачи като баща, може би защото не помнеше своя. Бай Борко бе починал нелепо, когато малкият Жори бе на три годинки.
— Васко дойде преди малко и рекох да не стоим бадева…
— Правилно! Жега бре!
— Жега, ами! Ти кво очакваш — лято е.
Васил ги гледаше и истински им се радваше. Макар и да не пиеше на равна нога с тях, той харесваше благите им разговори и детската им непринуденост, която избиваше у всички, щом прекрачеха прага на бръснарницата. Вкъщи, на работа или по улицата те можеха да бъдат всякакви, но тук ставаха други. Невинността вземаше връх и мъжете се връщаха в дните на своето детство, играещи си някъде на нещо, добри и чисти като богове. Затова и не се караха наистина. Святото понятие „наужким“ възкръсваше и всеки вече можеше да бъде какъвто си поиска. У Линдро това преобразяване личеше най-малко, тъй като той и извън бръснарницата си оставаше едно твърде пораснало и доста пиещо дете. Може би затова всички, които го познаваха, го обичаха от сърце.
— Васко, как е тъщата? — подхвана шеговито Линдро.
— Не питай!
— Ей, ама и ти си един! — укори го Цачи. — Я да си на негово място, ще те видя.
— Що бе, кво? Аз да не би да немам тъща?
— Да, ама твойта си е на село и не си зет на къща като Васо.
— Абе аз да бех на негово место, она щеше да ми пържи мекици. С тоа мазен задник!
Тримата се разсмяха, а Васил добави:
— Да взема да ти я дам, а?
— Море, я си я дръж, че нема да ми стигнат парите за брашно! — И Линдро надигна бутилката.
Като жена Милeва не бе красива, но бе запазена за годините си и бе наистина съблазнителна отзад. Васил знаеше как да оцени това (коя жена нямаше свойството да изглежда съблазнителна, особено отзад!), но никога досега не бе усетил и най-малката тръпка или влечение към тъща си. И той не бе всеяден като Жори. За Васил Обретенов жената бе повече от виното — освен аромат, цвят и вкусови качества, тя излъчваше чувственост, бе едновременно и огън, и вода, забулена в тайнственост и необозрими страсти. Милeва по-скоро лъхаше на злоба и с това донякъде приличаше на мъж, убил жестоко и завинаги детето в себе си.
— Ти така си приказваш, ама не знаеш кво е! — каза Цачи.
— Ей, аз знам едно: люби и обичай, иначе лошо! Прав ли съм Васко?
Васил се съгласи с усмивка. Излишно бе да обяснява колко невъзможно е това спрямо Милeва. Линдро сигурно щеше да намери общ език с нея, но той никога.
След малко се надигна да си върви:
— Трябва да занеса един часовник на бай Пано.
— Ами, той ще мине със сигурност от тук, донеси часовника и го изчакай.
— Не, не, ей го къде! Ще взема и малкия с мене. Стига е стоял до фустата на баба си.
Мъжът си отиде, а Цачи и Линдро останаха в очакване на друг. До тогава щяха да играят на табла.
Часовникът
Докато Мишо свиреше на горния етаж, майка му и баба му седяха в беседката на двора и водеха дълго назряващ разговор. Елена с право подозираше, че майка й ще се оправдава и ще хвърли цялата вина на мъжа й, а Милeва искаше да извади най-после на яве всичките му грехове.
— Не може повече така! Трябва да му кажеш да си седи в къщи и да не хойка насам-натам. Мъж тръгне
