Василий Аксьонов
Остров Крим
В памет на майка ми Евгения Гинзбург
ГЛАВА ПЪРВА
Пристъп на младост
Всеки знае в центъра на Симферопол сред неговите безумни архитектурни експресии оня дързък в простотата си и подобен на подострен молив небостъргач на вестник „Руски куриер“. В началото на нашето повествование виждаме в края на една доста неспокойна редакционна нощ в края на текущото десетилетие или в началото на бъдещото (зависи кога ще излезе книгата) издателя редактор на този вестник, 46- годишния Андрей Арсениевич Лучников, в личните му покои, в „гълъбарника“. С тази приятна думичка ергенът Лучников с удоволствие наричаше своя плейбойски пентхауз.
Лучников лежеше на килима в йогистката поза на абсолютния покой и се мъчеше да си се представи като перце, като облаче, за да може после, а и изобщо, един вид да отлети от 80-килограмовото си тяло, но нищо не излизаше, в главата му непрекъснато се превърташе редакционният боклук, по-специално неразбираемите съобщения от Западна Африка, които постъпваха в телетипите на ЮПИ и РТА: дали марксистките племена пак нападат Шаба, или, обратното, отбор европейски главорези е атакувал Луанда. Половин нощ се занимаваха с тези бъркотии, звъняха на собствения си кореспондент в Айвъри, но не разбраха нищо със сигурност и се принудиха да дадат за набор неясното „Според неопределени съобщения, получавани от…“.
На всичко отгоре последва абсолютно неочаквано телефонно обаждане от личен характер — бащата на Андрей Арсениевич го помоли да отиде при него, и то непременно днес.
Лучников разбра, че нищо няма да излезе от медитацията, стана от килима и започна да се бръсне, загледан как според законите на съвременната архитектура слънцето разполага утринни сенки и ивици светлина по пейзажа на Симфи.
След икономическия бум в началото на четирийсетте, когато градската управа обяви някогашното забутано градче, разположено върху унили сиви хълмове, за състезателен терен на най-смелите световни архитекти, днес столицата на Крим можеше да смае въображението на кой да е турист.
Въпреки ранния час площадът на Барона беше претъпкан с баровски автомобили. Уикенд, сети се Лучников и едва тогава започна активно да се „включва“ със своя питър турбо, да засича отляво и отдясно, да прескача от лента в лента, докато не излетя на познатата уличка, по която обикновено стигаше до Подземния възел, и не спря както винаги пред светофара, където както винаги се прекръсти. И в този момент го парна нещо не толкова обичайно: пред какво се прекръсти? Вместо познатата стара черква „Вси светии, възсияли над земята руска“ в края на уличката имаше някаква овална сфера. Значи пред светофара си се прекръстил, говедо такова? Съвсем са ми паднали капаците покрай тая моя Идея, с вестника, вече цяла година не съм ходил да видя отец Леонид, кръстя се пред светофари.
Този негов навик да се кръсти, щом види православни кубета, страхотно развеселяваше новите му познайници в Москва, а най-умният му приятел — Марлен Кузенков, дори го увещаваше: „Андрей, та ти си почти марксист, но дори не и от марксистка, ами от чисто екзистенциална гледна точка е смешно да ползваш тези наивни символи“. В отговор Лучников само се подхилваше и всеки път, когато видеше златен кръст в небето, бързичко, уж формално, сторваше кръстния знак. Макар именно той да се самобичуваше заради формалността, заради суетността на живота си, заради отдалечаването си от Храма. И ето че сега се ужаси, задето се бе прекръстил чисто и просто пред някакъв светофар.
В душата му се надигна мътно парене като от стомашни киселини — махмурлийско следствие от вестникарската нощ. Симфи не оставя дори носталгията на своя територия. Светлините се смениха и след минута Лучников разбра, че именно овалната, пронизана от светлина сфера сега е черквата „Вси светии, възсияли в земята руска“, последният шедьовър на архитекта Уго ван Плюс.
Автомобилното стадо заедно с Лучниковия питър бавно започна да се стича в Подземния възел — плетеница от тунели, огромна пътна детелина, по която колите въртяха, докато накрая на висока скорост изскачаха на необходимия им фриуей от кримската магистрална система. По принцип подземното движение беше организирано така, че колите да набират все по-висока скорост и да се изнасят върху изпружените гръбнаци на магистралите със стрелки, сочещи вече втората половина на скоростомерите. С всяка изминала година обаче това ставаше все по-трудноосъществимо, особено през уикендите. Скоростта в устието на тунела не беше толкова висока, че да не могат да се прочетат огромните букви на бетонната стена над Портите. От това се възползваха младежките организации от столицата. Те спускаха с въжета свои активисти, които пишеха с ярки бои лозунгите на групите си и рисуваха символи и карикатури. Динозаврите в градската Дума настояваха да бъдат „обуздани мерзавците“, но либералните сили, естествено, не без участието на Лучниковия вестник, надделяха и оттогава четирийсетметровите бетонни стени при изходите от Възела, нашарени от горе до долу във всички цветове на дъгата, се смятаха дори за нещо като забележителност на столицата, едва ли не за витрина на демокрацията.
Сега, на излизане от Източните порти, Лучников захилен наблюдаваше усилията на млад ентусиаст, който висеше като паяче по средата на стената и завършваше огромния лозунг „КОМУНИЗМЪТ Е СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ НА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО“, заличавайки с червена боя многоцветните откровения от вчера. На задника му върху избелелите дънки се мъдреше святкащият знак „Сърп и чук“. От време на време хлапакът хвърляше в автомобилната река долу някакви пакетчета бомбички, които избухваха във въздуха и разпръскваха агитационни конфети.
Лучников се огледа наоколо. Повечето шофьори и пътници не обръщаха на ентусиаста никакво внимание, само през две редици вляво от една каравана фолксваген размахваха кърпички и правеха снимки някакви явно пийнали британски туристи, а вдясно до него в разкошен лъскав русо-балт се мръщеше възрастен вревакуант.
Изтупаният, преизпълнен с чувство за собствено достойнство „мастодонт“ леко извърна глава назад и каза нещо на пътниците си. Две „мастодонтки“ се надигнаха от райски меките кожени недра на русо-балта и погледнаха през прозореца. Възрастна дама и млада дама, и двете красавици, не без интерес се загледаха с присвити очи не в някое паяче в небето — а в Лучников. Белогвардейска паплач. Сигурно са ме познали — завчера се явих пред тивито. Впрочем всички вревакуанти, така или иначе, се познават. Тия две кучки вероятно сега се чудят къде ли може да са ме срещали — на някой от вторниците у Беклемишеви или на някой от четвъртъците у Оболенски, а може пък на някой от петъците у Неселроде…
Стъклата на русо-балта заслизаха надолу.
— Здравейте, Андрей Арсениевич!
— Медам! — възторжено поздрави спътничките Лучников. — Страшно се радвам! Изглеждате прекрасно! Тръгнали сте на голф? Между другото как е със здравето генералът?
Смело можеш да попиташ кой да е вревакуант „Между другото как е със здравето генералът?“ — всеки има по някой грохнал генерал сред роднините си.
— Сигурно не ни познахте, Андрей Арсениевич — меко каза възрастната красавица, а младата се усмихна. — Ние сме Неселроде.
— Ама, моля ви се, как да не съм ви познал — продължи да се кодоши Лучников. — Срещали сме се на вторниците у Беклемишеви, на четвъртъците у Оболенски, на петъците у Неселроде…
— Неселроде сме ние! — каза възрастната красавица. — Това е Лидочка Неселроде, а аз съм Варвара Александровна.
— Разбирам, разбирам — закима Лучников. — Вие сте Неселроде и ние, естествено, сме се срещали на вторниците у Беклемишеви, на четвъртъците у Оболенски и на петъците у Неселроде, нали така?
— Това е диалог в стил Йонеско — каза младата Лидочка.
Двете дами очарователно се ухилиха.
„Абе тия защо са толкова любезни с мен? Аз се държа просташки, а те не спират да се усмихват. Впрочем ясно, този сезон съм свободен мъж за женене. Левите възгледи нямат значение, важното е, че сега съм «добра партия», вревакуант. В наше време, драга, такова нещо не се среща под път и над път“.
— Сигурно сега ще надуете газта на своето турбо? — попита Лидочка Александровна.
— Йес, мем — американският отговор на Лучников прозвуча твърде подозрително за ушите на руските дами.
