машинописката от сектора на Сергеев седна на една маса със секретарката от съседния отдел. Днес при нас всички са откачили, каза машинописката. И при нас днес всички са откачили, каза секретарката. Сигналните светлини сред бушуващото море се доближиха. Къде мога да си купя миещи се тапети, попита машинописката. Сигналните светлини се разминаха.
Свечеряваше се. Над Москва светеха кръстовете на реставрираните черкви. Обядът угасваше и преминаваше в друга фаза — пътуване някъде „към лоното“. Не, не, няма да ви пуснем така, скъпи Андрей Арсениевич, вие на Острова може и да сте се заразили малко с англичанството, но в метрополията руското гостоприемство е живо, ние сега спазваме традициите, възраждаме ги. Накъде сега? Сега — към лоното! „Лоното“ беше придружено с донякъде странни намигания, подхилвания, потриване на длани. Към лоното! Към лоното!
— Нима и в лоното ще отидеш с тая шайка? — зашепна Гангут на Лучников. А какво искат да кажат е това „лоно“? Ами някаква държавна вила с финска баня и дебелогъзи курви. Разбира се, че ще отида, не бих пропуснал такъв случай. Ами ти, Витася, нима ще се делиш от
Съвсем успешно „руският режисьор“ Виталий Гангут се „чупи“, всъщност никой дори не забеляза изчезването му. Всички вече бяха солидно напити, радостно възбудени и насочили всичкото си внимание към скъпия чуден гост, този приказен милионер от изконно руската перла, остров Крим.
Тръгнаха с различни коли. Кой знае защо Лучников се озова върху меките възглавници на новичък японски датсун.
В „лоното“ след трите пропуска, пазени от стража, се разкри дивен пейзаж — зелени хълмчета, озарени от залязващото слънце, алеи, посипани с късчета отъпкана червена тухла, гостоприемни „палати“ с традиционен интериор, но с всичко необходимо и преди всичко, разбира се, с финска баня. Знакът на Третия Рим — финската баня — скрит далеч от хорските очи.
Голата компания изглеждаше още по-радушна, още по-благосклонна не само към госта, но и един към друг. Растат, растат нашите соцнатрупвания, говореше един, потупвайки друг по увисналите меса. Ето обърнете внимание на Андрей Арсениевич, това е то западната школа, какъв тренаж, никаква тлъстинка. Аристократи, хе-хе, а ние сме си селско семе. Нашите прадеди са си тъпкали стомасите с попара с гола вода, а Лучникови — как мислите? — колко поколения са израсли с най-качественото месо?
— А къде е Арон Израилевич? — поинтересува се Лучников. Всичките тези Или Ивановичи, Василиевци Фьодоровичи, Дмитриевци Валентиновичи в сухата финска жега порозовяваха, овлажняваха, порите на кожата им се отваряха, гърдите им волно се повдигаха, очите проблясваха.
От сауната се пльосваха в басейна, после отиваха при масите, отрупани с традиционната руска щедрост. След всеки сеанс в сауната и апетитът се подобряваше, и чашковият ентусиазъм нарастваше, и дори се появяваше интерес към чевръстите девойчета сервитьорки, облечени само в хавлийки.
— А къде е Фатах Гайнулович? — поинтересува се Лучников.
Какъв спорт все пак практикувате, Андрей Арсениевич? — интересуваха се околните. Всякакъв, какъвто се случи. Блудните очи неволно следяха движението на чевръстите сервитьорки. Аз съм доста хаотичен спортист. Хаотичен спортист, ха-ха-ха! Чувате ли, другари, Андрей Арсениевич бил хаотичен спортист. То си личи, личи си. Люда, запознайте се с нашия гостенин. Хаотичен спортист, ха-ха, на тебе пък, Василий Спиридонович, само едно ти е в главата, стар грешнико. Между другото, обърнете внимание, гостенинът ни има кръстче на шията, а уж е съвременен човек. Икономиката им там е солидна, а философията, то се знае, изостанала.
Лучников също се стараеше да наблюдава домакините си. Разбираше, че около него е реалната съветска власт, на ниво над средното, а може би и много над. Любезно общувайки и запазвайки своята немногословност (това качество явно импонираше на присъстващите), той се стараеше да се вслушва в доловени откъслеци от разговорите, които от време на време водеха помежду си тези изпълнени с достойнство разсъблечени особи с гениталии, обрасли с посивял пух. Нивото — именно то беше главната тема на разговорите… Той се изкачва на нивото на Михаил Алексеевич… не, това е нивото на Феликс Филимонович… не, такива въпроси не се решават на нивото на Кирил Киреевич…
В един момент той ги погледна отстрани, както излизаше от басейна, и си помисли: кого ли ми напомня цялата тая шайка? Седем-осем души, небрежно прикрити с пешкири, седяха край дългата псевдогруба маса от скъпо дърво. Някой бавно наливаше по чашките „Гордън“ джин, друг — в халбата си бира „Туборг“ от кутия, трети навиваше на вилицата си прозрачно късче сьомга, четвърти леко прегръщаше хавлиеното дупе на приближилата с поднос тропически плодове Людочка. Водеше се някакъв ритмичен и явно делови разговор, който, разбира се, веднага секна с приближаването на „нашия скъп гостенин“. Не, все пак не приличат на римски сенатори. Мафия! Ами да, разбира се, това е Чикаго, компанията от филма за „Ревящите 1920-и“ — всичките тези свирепи и тъпи носово — устни гънки, изключително странното сред върхушката усещане за не твърде легална власт.
— Но къде е Арон Израилевич?
По време на поредното влизане в сауната до Лучников приближи непосредственият му днешен спасител Олег Степанов. Без никакво съмнение този огромен като кон активист за пръв път се намираше сред такова висше общество. Беше леко непохватен, леко срамежлив, като момче, за пръв път допуснато в мъжка компания, май беше и леко смутен от превъзходството на ръста си, прегърбваше се и прикриваше слабините си с пешкирче, но беше явно щастлив, ах, колко щастлив!
Радостно, угоднически и вдъхновено сияеха възмрачно-лукавите му очи. Той бе предусещал своя звезден час. Ето че този час бе дошъл, и то толкова неочаквано и благодарение на кого — на някакъв си жалък пияница, Гангут! Руската историческа аристокрация, шефовете на партията, армията и търговията — и сред тях той, Олег Степанов, редник от националното движение. Днес е редник, но утре…
— Лучников, аз знам защо питате за Арон Израияевич и за Фатах Гайнулович — подзе той. — На вас ви е любопитно допускат ли се тук неруснаци. Имате рефлекси на западен журналист, Лучников, време е да се разделите с тях, ако искате да бъдете един от нас… — той говореше уж само лично, уж само на Лучников, но гласът му постоянно се надигаше и по пътя към сауната някои от немногословните босове започнаха да го поглеждат някак косо. Степанов хвърли пешкира си на фотьойла и Лучников с любопитство забеляза, че дългият и тънък член на Степанов е почти „готов“.
Влязоха и се настаниха в сауната на амфитеатралните, хубаво огладени дървени пейки — същински сенат. Започнаха да порозовяват, да изпаряват ненужните шлаки, за да приемат безболезнено нови и нови вкусни шлаки. Нали така и гостите на Лукул са повръщали в специална зала, та отново да се излегнат край ястията.
— Ние не сме примитивни шовинисти — все по-високо говореше Степанов, — камо ли пък антисемити. Ние искаме само да ограничим особената еврейска специфика. В края на краищата това е наша земя и ние сме стопани на нея. У евреите е развита взаимната помощ, през нея човек трудно пробива. На мен например три пъти са ми удряли балтията за моята дисертация само по национален признак и никога нямаше да пробия, ако не бях намерил приятели. Евреите трябва да се научат да се държат по-скромно тук и тогава никой няма да ги закача. Ние сме стопаните на нашата земя, а на тях сме дали само сигурно пролетарско убежище…
— Как го казахте — пролетарско убежище ли? — попита Лучников.
— Да, да, точно това казах. Не мислете, че с възраждането на националния дух ще отмре нашата идеология. Комунизмът — това е пътят на руснаците. Искате ли да знаете, Лучников, как се трансформира в наши дни руската историческа правда?
— Искам — каза Лучников.
На скамейките в амфитеатъра бъбренето за „нива“ полека-лека утихна. Гласът на Олег Степанов продължаваше да набира сила. Той слезе долу и се обърна с лице към аудиторията едър и тромав, човек кон, напомнящ описания от Оруел Кон, но с поглед, пламтящ от нечувания късмет, който бе извадил, и с полунадървен член.
— Православие, самодържавие и народност! Руската историческа триада е жива, но е трансформирана по отношение на нашия единствен път — Комунизма!
— Кой е тоя? — попита нечий ленив глас зад гърба на Лучников.
В отговор някой бързо прошепна нещо.
