— Ами да, да — очите на Дим Шебеко се присвиха. — Тя почти със сигурност е доносничка.
— Герка, Витя, Изя, Аскар, Нина… — изброяваше шепнешком Дим Щебеко своите млади приятели. — Защото те там сигурно вербуват най-неочакваните… Да, да… те, между другото… и мен веднъж ме пробваха… в „Бомбоубежището“… знаеш ли го онзи бар на „Столешников“? Момчетата ми разправяха, че там имали специален отдел за музиканти и хипита… имало и хипарстващи офицери… в Ленинград на „Крестовский“ миналия месец разтуриха една „комуна“… колко ли доносници е имало там? Хем човек никога не научава, и през ум не му минава. Вземи например баща ми.
— Смяташ, че Марлен е доносник? — попита Лучников.
— Че какъв е според тебе? Доносник от висок ранг. Ами Вера Павловна? Във висша степен международна доносничка. Ами ти самият, Лъч, не си ли доносник?
Лучников се разсмя.
— Тук у вас, по-точно, тук у нас, човек започва да се съмнява и в себе си. Доносник ли съм, или не съм доносник? Та какъв доносник съм аз, щом те ме преследват? Впрочем в някакъв косвен смисъл може наистина да съм доносник…
Дим Шебеко зяпна, захлупи устата си с длан и зашепна през дланта си в ухото на Лучников:
— Знаеш ли каква мисъл ме шокира, Лъч! А може би в косвен смисъл всеки наш гражданин е доносник? Нали всички правят нещо, говорят нещо, а пък всичко се стича при онези…
— Значи и ти, Дим Шебеко, си доносник?
— В косвен смисъл, разбира се, доносник съм — смаян от откритието си, промърмори Дим Шебеко. — Вземи нашия оркестър. Ние свирим антисъветска музика. Чужденците пълнят салоните на нашите концерти и значи ние един вид ги будалкаме, че у нас тук има свобода, правим каквото си искаме. Отиваме на гастроли в Ковров, момчетата от мотоциклетния ще ни слушат зяпнали, ще куфеят и хоп, онези тихомълком ще ги засекат. Да, да, Лъч, в моята и твоята Русия сега — той тържествено се окашля — всеки човек е пряк или косвен доносник.
— Отвратително е да мислиш така — каза Лучников. — Така че прости ми, Дим Шебеко, аз сам те наведох на тези мисли. Трябваше да проверя какво мислиш по въпроса, и неволно те провокирах. Прости ми.
— Престани! — дръпна се Дим Шебеко. — Сега всичко ми е ясно, всички сме доносници… — той се замисли и тихичко смотолеви нещо, после едва чуто каза: — Освен един човек.
— Кой? — Лучников сложи ръка на рамото му.
— Мама не е доносник в никакъв смисъл — прошепна Дим Шебеко.
Мярнаха се светлинките на някакво село, после пиян младеж, който влачеше мотопеда си, после осветено павилионче „Стоки от първа необходимост“. Автобусът отново навлезе в гората.
— Можеш ли да ми дадеш назаем стотина рубли? — попита Лучников. — Ако искаш, мога да ти ги сменя с валута по курса на „Известия“.
— За чий ми е твоята валута — промърмори Дим Шебеко. — Ако щеш, и двеста мога да ти дам, Лъч, и триста даже. Сега имаме колкото щеш кинти. Сега ни плащат супер за нашата музика. И това е парадокс, нали? Ние свирим срещу тях, а те ни плащат. Майтап, а? Ние бягаме от тях, а те тичат редом с нас, че и ни плащат отгоре на това. Какво да правим, Лъч, а? Накъде да бягаме сега?
Лучников взе пачка десетачки от Дим Шебеко и го помоли да спре автобуса. Отидоха напред.
— Ще пикаете ли, момчета? — попита шофьорът.
В неговата кабинка радиото тихо припяваше с гласа на Пугачова.
Някои от музикантите надигнаха глава, когато автобусът спря.
— Какво, пристигнахме ли?
— Накъде да бягаме сега, Лъч? — попита Дим Шебеко е пиян глас.
— Пътят за вас е един — каза Лучников. — Трябва да бягате към музиката, хем по-надалече. Аз ти завиждам, Дим Шебеко. Ето на кого винаги завиждам — на вас, музикантите, вие все пак имате накъде да бягате. Ако, бягайки, навлезете по-навътре в музиката, няма да ви хванат.
— Мислиш ли? — попита Дим Шебеко. — Сигурен ли си? Ами ти самият накъде бягаш?
И на Лучников му се стори, че е мъртвопиян. От отворената врата на автобуса, от чернотата на Русия лъхаше на влага. Струваше му се, че и двамата с този млад музикант са мъртвопияни — като двама кретени край някой павилион за водка, които си разменят свински неразбираеми откровения.
— Накъдето ми видят очите — проговори той. — Само че очите ми вече не ги бива, Дим Шебеко. В историческата си родина леко ослепявам, приятелю. Засега ще побягна ей нататък — посочи той мрака с жеста на Ленин. — Бягане по пресечена местност. Гуд бай нау!80
Той скочи край пътя и автобусът веднага потегли. Докато се облекчаваше над канавката, Лучников гледаше подир него. Огромният комфортен куфар изглеждаше абсолютно неуместен на тесния разбит път с дивашки разхвърляни асфалтови кръпки. Въпреки това той се движеше с висока скорост и не след дълго габаритните му фарове изчезнаха зад невидимия завой.
Изведнъж се възцари тишина и се оказа, че в Русия не е чак толкова тъмно в този час. Грееше пълна луна. Шосето леко сребрееше. Извивката на някаква рекичка под насипа сребрееше по-силно. Ясно се виждаше стръмен хълм с ниви и край него — селище с развалини на черква.
Той вдигна яката на палтото си и тръгна по левия край на пътя. Отзад, а май и отпред вече приближаваше рев на мотори. Зад височинката нарастваше сиянието на фарове. След минута с ужасяващ грохот минаха една след друга насрещни камари мръсен метал.
Той се изкачи по склона на шосето и видя встрани малък огън. В проблясъците от огъня шаваха няколко фигури. Трима мъже, всичките с американени каскетчета с целулоидни козирки, с разпуснати ризи и така наречените анцузи, увиснали като торби от изпъкналите им задници, бутаха закъсала кола. Много дебела млада жена хвърляше клони под колелата и току подръпваше надолу пъстрата си рокля.
— Ей, другарю! Другарю! — развика се тя, щом видя фигурата на Лучников.
Той приближи и видя наполовина хлътнала в канавката каравана, от онези модели, дето тук кой знае защо им викаха „рафик“. Стъклата на колата бяха счупени, а покривът — разбит.
— Точно един мъж не ни достигаше — каза някой от присъстващите. — Дай едно рамо да побутаме, приятел.
Той слезе край пътя, обувките му страшно натежаха, по тях полепна мокра глина. Напънаха колата петимата. Колелата отначало побуксуваха, после зацепиха, „рафикът“ постепенно потегли. Всички отведнъж се развеселиха.
— Ето кой ни е липсвал, ибахмааму — дишаше в ухото на Лучников пъхтящ до него младеж. — Точно той, ибалсъмгу, е трябвало да дойде.
— Край тебе, приятел, човек може да мези — усмихна му се Лучников.
— А ти, приятел, си пил нещо добро — каза младежът. — Усещам по миризмата, този другар днеска е пил пшеничена. Греша ли?
— Отгатна — кимна Лучников.
„Рафикът“ излезе на асфалта. Младежът посочи на Лучников разбития покрив.
— Схващаш ли, копеле, тоя идиот кара нощем тръби с ремаркето и не ги закрепва, педерастът гаден. Една тръба, маамумръсна, увиснала насред пътя и преебава насрещния транспорт.
— Слава на Господа, поне останахме живи — кресливо се изказа жената и изтегли роклята, събрала се на гърдите й, надолу към корема.
— Слава Богу, живи сте — каза Лучников, падна на колене и широко се прекръсти.
ГЛАВА СЕДМА
ОК
От няколко години вече площад „Лейтенант Бейли-Ленд“ на крайбрежната улица на Ялта се бе превърнал в огромен, прочут по целия свят ресторант. Върху цялото пространство от луксозния стар хотел „Ореанда“ до стъклените откоси на ултрасъвременния „Ялта-Хилтън“ бяха наредени бели чугунени маси под ярки брезентови чадъри. Петте гигантски платана хвърляха вечно трепкащи сенки върху цветните плочки, по които пъргаво се носеха млади келнери, сновеше полугола космополитична тълпа и с танцова походка се разхождаха от масите до морето и обратно невероятни ялтенски момичета, които сами наричаха себе си по
