съветска мода — „кадри“. Не че бяха „полуголи“, а просто не бяха облечени — в сравнение с цветния тензух върху зърната на гърдите и венерините им хълмове кои да е най-смели бикини от миналото десетилетие биха изглеждали като монашески одежди.
— Сексуалната революция сложи край на проституцията — каза Арсений Николаевич Лучников на приятеля си, нюйоркския банкер Фред Бакстър. — Неочакван резултат, нали? Виждаш ли какво поколение момичета е израсло тук? Дори аз се изненадвам всеки път, когато идвам в Ялта. Едни такива, всичките нежни, чудесни, с приятен характер и добро чувство за хумор. За половите контакти говорят като за танци. Внукът ми каза, че можело да спреш някое момиче и да му кажеш: „Извинете, може ли да ви поканя на един тек?“ Това е съветски жаргон, модерен бил през този сезон. Същото при абсолютно равенство си позволявали и момичетата. Като на дансинг.
Бакстър хихикаше, скрил искриците в очите си под панамената капела.
— Само че ние, Арсен, дъртите пръдльовци, едва ли можем да разчитаме на буги-вуги.
— Аз все още предпочитам тангото — усмихна се Арсений Николаевич.
— Все още? — Бакстър му хвърли майтапчийски поглед.
— От време на време. Признавам, не често.
— Браво на тебе — каза Бакстър. — Сигурно получаваш вдъхновение в конезаводите си?
— Бак, ти май си сексуален контрареволюционер! — ужаси се Арсений Николаевич.
— Да, и се гордея с това. Аз съм контрареволюционер във всякакъв смисъл и ако в старата ми смрадлива тиква щукне мисълта да потанцувам, плащам за това добри пари. Впрочем трябва да призная, приятелю, че тези разходи при мен намаляват от година на година въпреки инфлацията.
Двамата високи старци, единият с неизменните си избелели одежди, другият — с модерни парижки дрехи, напомнящи комбинезон на строителен работник, намериха свободна маса на сянка и поръчаха скъпа вода от местния водопад Учан Су.
Слънцето почти бе доописало своята ежедневна дъга над веселия карнавален град и сега слизаше към тъмносинята стена на планините, на чийто гребен искряха прочутите ялтенски „климатични паравани“.
— Какво добавят в тази вода? — попита Бакстър. — Защо толкова ободрява?
— Нищо не добавят. Водата си е такава — каза Арсений Николаевич.
— Дяволите ви взели — промърмори Бакстър. — Всеки път като дойда, се хващам на тази рекламна въдица на „ялтенското чудо“. Нещо хипнотично е. Наистина тук започвам някак странно да се подмладявам и дори мисля за жени. Вярно ли е, че онази Чехова история се е случила в „Ореанда“? „Дамата с кученцето“, така ли беше? Какво е било кучето й — пекинез ли?
— Да не си започнал да четеш Чехов, стари ми Бак? — засмя се Арсений Николаевич.
— Сега всички четат нещо руско — промърмори Бакстър. — Навсякъде се говори само за вашите проклети проблеми, сякаш всичко останало на света е в пълен ред — нефтът например, аятолахът в Иран, цените на златото… — изведнъж Бакстър измъкна очилата си от калъфа им, намести ги на месестия си нос и впери очи в някаква жена, седнала сама през няколко маси от тях. — Тя е — смотолеви той. — Виж, Арсен, ето прототипа на онази Чехова дамичка, хващам се на бас, само пекинезът й липсва.
За разлика от нетактичния банкер Арсений Николаевич не се завзира нахално в непознатата дама, а се обърна чак след някое време, и то уж случайно. Приятната млада жена с приятна грива коси и широка рокля в пясъчен цвят, седнала в пълна самота пред чашка мартини, дори му се стори позната, но нямаше нищо общо с Чеховата героиня.
— Фреди, Фреди — поклати глава той. — Така значи се пречупва руската литература в американските ви финансови мозъци? Никакво куче, дори нюфаундленд, не би доближило тази дама до Чехов. Лицето й явно ми е познато. Мисля, че е някаква френска киноактриса. Нашият остров между другото се е превърнал от край до край в снимачна площадка.
— Във всеки случай аз бих потанцувал с нея — изказа се изведнъж Бакстър. — Бих потанцувал и за целта не биха ми се досвидели доста пари.
— Ами ако тя е по-богата от тебе?
Това предположение много развесели Бакстър. Дори от очите му пръснаха сълзи и очилата му се изпотиха от смеха.
Приятелите забравиха за „дамата без кученцето“ и се заприказваха за французойките изобщо, започнаха да си припомнят французойки от различни времена, особено от 44-та, когато заедно бяха освобождавали Париж от нацистите и се бяха сприятелили с много освободени французойки; онази година беше пълна с най-хубавите французойки.
Всъщност самотната дама не беше никаква французойка, нито пък киноактриса, а колкото до предполагаемото богатство, ако Бакстър чуеше за него, смехът му начаса щеше да секне. Таня Лунина, а това беше тя, получаваше благодарение на старанието на другаря Сергеев командировъчни по най-високата съветска тарифа, само че в безумно скъпата Ялта тези пари й стигаха едва-едва, за да живее в евтиния хотел „Василиевски остров“ в стая с прозорци към двора и да се храни също там, на Четвъртото ниво на Ялта в най-близкото италианско ресторантче. Разбира се, и хотелската й стая беше хубава, и климатикът — чудесен, и килимите на пода, и ваната със синкава ароматна вода — разкошни, и храната при италианците беше такава, каквато в Москва просто никъде не можеше да се намери, но… но… слезеше ли три пресечки надолу, при морето, тя попадаше в свят, където нейните пари просто не съществуваха, а пред витрините на крайбрежната „Татари“ отново се появяваха, но вече като зла насмешка.
С една дума, ако до Таня бяха долетели думите на стария Бакстър и ако английският й беше достатъчен, за да ги разбере, тя може би нямаше да откаже да потанцува със стареца. „На майтап“ тя дори понякога си бе мислила за мимолетен „романещи“ с някой мечтателен капиталист, да, в лудата глава на Таня се мяркаха такива неща, но тя веднага започваше да се подиграва със себе си — къде ти ще се котирам аз, старата глупачка, след като тук по площада на Лейтенанта се разкарват такива мацки. С една дума, оставаше й само да седи в привечерен час под платаните, да се прави на нещо като Симона Синьоре, после да се разхожда по „Татарите“, като хвърля небрежни погледи на витрините, а после небрежно, уж от туристическо любопитство, да завива по пресечката, да се връща в своя „Василиевски остров“ и да набира всички телефони на Андрей и от всички да получава един и същ отговор: „Господин Лучников отсъства, не разполагаме с никакви сведения, пардон, мадам…“
Сметката за телефонни разговори беше вече огромна и тя смяташе още утре или вдругиден да зареже предпазливостта, да намине към местната кантора на „филмоекспорт СССР“, тоест при колегите на другаря Сергеев, и да им предаде тази сметчица. Хайде де, намерихте си слугиня, работя за вас, така че бъдете така добри да развържете кесиите. И без това напълнях най-малко с две кила от тези пици, а за хубав бифтек не мога дори да мечтая… Гадове, алчни и жалки гадове!
На Таня бе оказано огромно доверие — индивидуално пътуване до Ялта! Всички съветски туристически, спортни и делегационни маршрути заобикаляха този град, кой знае защо съществуваше мнение, че съблазните на това капиталистическо капище вече са съвсем непоносими за съветския човек. Кой знае защо се смяташе, че Симферопол с камарите му ултрасъвременна архитектура, стилната Феодосия, небостъргачите на международните компании в Севастопол, зашеметяващите вили в Евпатория и Гурзуф, минаретата и баните в Бахчисарай, американизираните Джанкой и Керч, дантелите на стоманените автостради и селищата на най-богатите яки са по-малко опасни за идейната устойчивост на съветския човек, отколкото вечно танцуващата, безсънна, стоезична Ялта, този пристан на кинаджийски и литературни тайфи от целия свят. Според мъдреците от агитпропа в Ялта значително се разкапват такива свещени за съветския човек понятия, като „държавна граница“, „сърпово — чуков паспорт“, „бдителност“, „патриотичен дълг“, че именно тук съветските хора започват да губят „собствената си гордост“, „искрящите криле“, започват да мечтаят за анархистични скитосвания, а освен това тук гледат недостатъчно отвисоко на буржоата. Най-вероятно това бяха резултати от тежките мисловни напъни на агитпропа и в Ялта нямаше нищо опасно за всепобеждаващите идеи на социализма. Целият несъществуващ в природата остров Крим или, както го наричаха официално в съветската преса, „зоната на Източното Средиземноморие“, представляваше ужасна язва за агитпропа, като се започне от времената на Гражданската война (неочакваното съкрушително поражение над непобедимата Червена армия) и се свърши с днешното процъфтяване. За агитпропа би било най-добре този остров изобщо да не съществуваше, но, уви, някъде извън пределите на агитпропа, в някакви други, отделени от него сфери този остров кой знае защо съвсем определено съществуваше и беше обект на някакви смътни размисли и усилия. От там, от отделените от
