беше традиция. Съществуваше легенда, че Рахманинов, когато идвал в Крим, винаги отсядал у Неселроде. Ако нямаше професионален пианист, самата мадам Неселроде сядаше до инструмента и свиреше експресивно, като навремени спираше, сякаш потъваше в страната на мечтите или дори, както гостите си споделяха шепнешком, в страната на спомените. Във фотьойлите седяха старци в генералски мундири и официални костюми. В съседния салон беше средното поколение, финансисти и дами играеха бридж. На откритата веранда смесена компания, предимно младежи, общуваше вече в съвременен стил — на крак, с коктейли в ръце. Там беше бюфетът. Именно там, над морето, цареше, както забеляза Арсений Николаевич, необичайното оживление.
Когато Арсений Николаевич влезе в гостната, естествено, му бе оказано изключително внимание, но далеч не толкова изключително, колкото бе предполагал. Михаил Михайлович, разкошен, с фрак, естествено, разтвори обятията си и Варвара Александровна предостави все още великолепната си ръка за целувка, но двамата съпрузи изглеждаха развълнувани и дори смутени.
Оказа се, че мирното протичане на петъка у Неселроде днес е било прекъснато по най-невероятен начин. Костя, най-малкият син на Неселроде, бил докаран от Ялта доста жестоко бит, с разкъсани — представете си — дрехи, а и дрехите му, представете си, Арсений Николаевич, някак варварски — дънки и фланелка със знаците на тези невъзможни якита.
Сигурно Костя е участвал в днешното сбиване на „Татарите“? Именно, и това е абсолютно невъзможно, Арсений Николаевич, младеж от добро семейство да се набърква в мръсни улични истории. И ето, вие, Арсений Николаевич, ни посетихте днес толкова неочаквано, но много навреме. Но защо „навреме“, ако мога да попитам, мила Варвара Александровна? Какво отношение мога да имам аз към…? Ах, Боже мой, excusez-moi82, най-пряко. Арсений Николаевич, колкото и да е печално, именно вашият внук Антон… извинете, но именно обичаният от всички нас ваш Тоша е въвлякъл нашия Костенка в това дивашко движение „яки национализъм“, именно той днес го е помъкнал към „Татарите“. Ние готвим Костенка за дипломатическо поприще, но то, нали разбирате, изключва подобни улични сбивания. Ами че това е и опасно за живота в края на краищата… Там е била „Вълчата сотня“.
— Там е била „Вълчата сотня“ — мрачно каза Михаил Михайлович, — както и хулиганите от „Червената стража“. Събрали са се всякакви отрепки — и просъветчици, и прокитайци, и младо-турци вече били тръгнали към крайбрежната, но за щастие закъснели. Обадих се на полковник Мамонтов в ОСВАГ и още утре ще поставя въпроса пред нашата фракция в Думата. Ето ви първите резултати от нашата прословута ИОС, а тепърва какво ни чака… Ами знаете ли, че те наричат себе си „сосовци“? Новата партия се казвала СОС — Съюз за обща съдба. Не, днес те не са били там, но именно те забъркаха цялата тази политическа каша на нашия ост… извинете, в зоната за временна евакуация…
— СОС ли? — попита Арсений Николаевич.
— Нима вашият син не ви е говорил за тази нова партия? — напълно небрежно запита приближилият се излъскан господин с монокъл на окото, явен осваговец.
— Позволете да ви представя — веднага каза Варвара Александровна. — Това е нашият далечен роднина Вадим Анатолиевич Востоков, служител на ОСВАГ.
— Не съм виждал сина си вече няколко седмици — каза Арсений Николаевич. — Ще си дойде едва довечера, късно през нощта.
— Разбира се, от Москва? — В. А. Востоков беше усмихнат и любезен.
— Със самолета от Стокхолм — сухо отвърна Арсений Николаевич и излезе на верандата. Отдавна беше забелязал там собствената си кокалеста, издължена, леко прегърбена фигура със собствения му въздълъг нос, тоест своя обожаван внук.
Антон явно беше в центъра на вниманието. Той говореше нещо, размахвайки ръце, ту приближаваше до пострадалия Костенка и поставяше върху рамото на съратника ръката си на вожд, ту сядаше с чаша уиски на перилата на верандата и държеше речи, а Лидочка Неселроде и гостите й, всичките с гръцки туники (вероятно така бе замислен днешният петък — младежите да са с гръцки туники), го следваха и попиваха всяка негова дума.
— Яки! — извика Антон, щом видя дядо си. — Гранати каминг, кабахет, сюрприз! Сигим-са-фак!
Подразбираше се, че говори на езика яки. Гостите възторжено се споглеждаха и повтаряха разкошната ругатня „Сигим-са-фак“.
Арсений Николаевич прегърна внука си през раменете и се взря в лицето му. Под окото му имаше синина, на бузата — одраскано. Фланелката знаме беше скъсана на рамото. Героят на вечерта — Костенка Неселроде, изглеждаше съвсем плачевно — фланелката му висеше на парцали, превръзката беше подгизнала от сукървица, челюстта му беше подута, но въпреки това той геройски се усмихваше.
— Дадохме им добър урок, дядо! — премина на руски Антон. — Хубаво ги подредихме, и червените, и черните! Те са жалки лигльовци, дядо, а ние имаме истински момчета, яки, рибари, момчета от бензиностанции, няколко бивши рейнджъри. Направо им разказахме играта! Сега ще видиш. Май сега е Ти Ви Мигът.
Чу се сигналът на тази най-популярна островна програма, която се стараеше да предава пряко от местата на извънредни събития, а после повтаряше предаванията си вече в монтиран драматизиран вид.
Всички се обърнаха към светещия в ъгъла на верандата огромен телевизионен екран. Трима нахакани коментатори — единият на руски, другият на английски, третият на татарски, непринудено, като си разменяха усмивчици и се прекъсваха един друг, разказваха за случилия се преди два часа на крайбрежната улица в Ялта сблъсък между младежи. Замяркаха се кадри от митинга на якитата, мярна се катерещият се на някакъв стълб Антошка Лучников. „Кой е този младеж от добро семейство? — ехидно попита коментаторът. На екрана се появиха масите на заведението «Под платаните» и Арсений Николаевич видя себе си и Фред Бакстър как си посръбват от напитката «Учан Су». — Може би членът на Вр. Думата господин Лучников- старши би могъл дори да види своя енергичен внук, ако не беше дотолкова погълнат от бутилката «Учан Су» — един мигновен кадър с реклама на напитката — в компанията на Фред Бакстър, който отново е ощастливил нашия остров с присъствието си“. Ах, мерзавци, успели са да снимат дори „французойката“ с изпъкналото й поради неудобната поза очарователно дупе! Едър план — светналите от мерак очички на Бакстър. „Мистър Бакстър, мистър Бакстър, отново ли се вдигат акциите ви, сър?“ Гадове, развика се Антон, нито дума за нашите лозунги, само някаква мръсна буфонада!
Имаше и ефектни кадри: понеслата се в атака „Вълча сотня“. Озъбени уста, над главите шашки. Шашките са затъпени, с тях не можеш да убиеш, но да осакатиш — като едното нищо! Завтеклите се от другата посока и скачащи сред тълпата от балконите на старинните хотели от първата линия на Ялта озверели червени стражници. „«Коктейлът Молотов» отново е на мода!“ Камерата показва панорамата на сбиването на крайбрежната улица — среден план, едър план… „Каква вайълънс83!“ — възклицават едновременно и тримата коментатори.
— Това съм аз! Аз съм! — развика се радостно в този момент Костенка Неселроде, макар че май нямаше с какво да се гордее: един вбесен червен стражник го бе притиснал до стената и го млатеше с ръце и крака.
Мярна се и Антон, който се опитваше да приложи тайванските хватки на баща си и получи удар с тъпа шашка по скулата. Отново на екрана внезапно се появиха Арсений Николаевич и Фред Бакстър. Първият си сложи тъмните очила, вторият нахлупи над очите си пясъчна на цвят капела с пъстра лента. „Не ни пречете, джентълмени — каза саркастично руският коментатор, — ние се наслаждаваме на водата «Учан Су»“. Отново мигновен кадър с реклама на напитката. Стегнатите редици на стражарите също като римски кохорти настъпват от всички страни. Струи вода, сълзотворни газове. Бягство. Опустялата крайбрежна улица с останки от „битката“, догарящите коли и изпотрошените витрини. И тримата коментатори около кръгла маса. Гледат се с двусмислени усмивчици. „И чии идеи надделяха? Кой победи? Както казват в такива случаи в Съветския съюз — победи дружбата!“
Изведнъж на екрана се появиха завоите на пътя, спускащ се към Артек, и по него — бавно пътуващият с откритата си стара кола Арсений Николаевич. „Може би именно по този начин размишлява за днешните събития нашият почтен «вредумец» Арсений Николаевич Лучников. А къде е между другото синът му, главният редактор на «Куриер»? Нима е пак в…?“
С това многоточие предаването и завърши.
„Никога вече няма да отида в тая лудница, помисли си Лучников. Ще си седя на хълма и ще гърмя по
