репортери“.
— Свине! — кресна Антон. — На богове ще ми се правят, а! Ще се подиграват с делата на света! Следващият митинг на якитата — пред телевизията! Ще разпердушиним тази шайка интелектуалци, дето заради своите усмивчици са готови да предадат народа ни — кучета го яли!
— Ще ги разпердушиним! — със слаб гласец, но ентусиазирано възкликна Костенка Неселроде.
— Колкото до мен, аз съм за СОС! — с пламенен ентусиазъм се изказа Лидочка Неселроде. Тя стоеше на ъгъла на верандата на фона на тъмното море, туниката й като корабно платно облепяше изящната линия на бедрата, кестенявите коси се развяваха.
Останалите „гърци“ се отдалечаваха от телевизора с иронични усмивчици, на тях повече им импонираше именно „шайката интелектуалци“ от телевизията. Сега гостите с интерес попоглеждаха към Лидочка, как й се искаше на нея да се хареса и на Антон, и на дядо Арсюша, какъв ентусиазъм! Хлапаците да крещят за нова нация — това, макар и смешно, е разбираемо, но едно трийсетгодишно развалено момиче, решило да пипне главния редактор на „Куриер“ и отдало се за целта на романтиката на Общата съдба — това, ще прощавате, е кодош от висша класа! Да предположим, господа, че мечтата на Лидочка Неселроде се осъществи и тя се сроди с Лучникови. Какво ще стане с горката госпожица в новия семеен компот? Татко Неселроде е закоравял анархист, а нали тя благоговее пред татко си, защото й е дал живот! Мама Неселроде е за конституционна монархия, а нали и майката е второто „аз“ на Лидочка, пък и възпитанието й е английско. Бъдещият й свекър е един от бащите на островната демокрация, конституционалист демократ. Бъдещият съпруг е създателят на Идеята за обща съдба, за съветизация на Крим. А пък бъдещият й завареник и сега е пред нас — гражданин на Якиленд! Горката госпожица, каква надежда огрява лицето й, колко романтично трепкат одеждите й на фона на Понт Евксинс! Тя вероятно вече вижда нашия монарх в ролята на Генерален секретар на ЦК на КПСС и едно Политбюро, уважаващо конституцията, предложена им от Партията за народна свобода, и Яки АССР в състава на ЕНБОМБ, обагрен от жертвените знамена на Общата съдба…
Извикаха Арсений Николаевич на телефона и той чу в слушалката гласа на Бакстър.
— Хелоу, Арси — забърбори старият развратник, — струва ми се, че ние е тебе още не сме за боклука.
— Е, честито — сухо отвърна Арсений Николаевич. — Твоите успехи още далеч не са и мои успехи.
Бакстър смутено се изкиска.
— Не ме разбра, стари ми Арси. Имам предвид проклетите средства за масова информация. При вас в Крим те са напълно обезумели дори в сравнение с Щатите. Вече из целия остров съобщиха за тебе, че си у Неселроде, а някакъв гад вече цял час фотографира от кея моята лодчица. Какво искат от две клети руини?
— За това ли ми се обаждаш тук? — попита Арсений Николаевич. — За да ти отговоря на този въпрос ли?
— Не се ядосвай, олдшу84, ядосваш се, сякаш съм ти отнел гаджето. Та тя беше сама, абсолютно сама и ничия, никого не съм настъпил по опашката, прости ми моите контрареволюционни маниери — хленчеше Бакстър.
— Слушай, писна ми вече — Арсений Николаевич нарочно нито веднъж не нарече по име събеседника си, защото наблизо се разхождаше Вадим Востоков и явно надаваше ухо. — Тази нощ се прибирам на моя хълм. Ако искаш, ела, ще подишаме чист въздух. Можеш да вземеш със себе си — натърти той, — когото искаш.
— Трябва да се видим — с внезапно делови и дори строг глас каза Бакстър. — Не ти казах, че от тук летя за Москва. Шереметиево ще ми даде сутрешен час за кацане. Ти отиваш в Аеро-Симфи да посрещнеш сина си. Окей, тръгвай веднага и ще се срещнем в Аеро-Симфи поне за един час. Бар „Империя“, харесва ли ти?
Лучников-старши затвори телефона, върна се на верандата, намери внука си и му предложи да отидат заедно да посрещнат баща му. Неочаквано внукът се съгласи, дори с известна радост. Откъде си идва моят стар атац? — поинтересува се той. Арсений Николаевич сви рамене. Очаквах го от Москва, но се връщал от Стокхолм. От баща ми всичко може да се очаква, каза Антон. Няма да се учудя, ако ни се изтресе от Космоса. Арсений Николаевич се зарадва на топлите нотки в гласа на внука си. Все пак той обича баща си, няма съмнение. Е, когато се връща от Италия, след като е бил при майка си, днес графиня Малкованти, е доста враждебен, отчужден, но поживее ли известно време далече от все още злобеещата синьора, отново се превръща в същия чудесен Антошка Лучников.
С умоляващ поглед се приближи Лидочка Неселроде. Не може ли да ги придружи? Просто й се иска да се потопи в атмосферата на летището. Отдавна не е пътувала, заседяла се е в Крим, атмосферата на нощното летище винаги я вдъхновява, а нали е и малко нещо поетеса…
— И поетеса? — смая се Антон. — Какво друго си още, Лидка? Нима е истина онова, което се говори за тебе?
— Отвратителен Антошка! — Лидочка му се закани с юмруче. — Мога да ти бъда майка! — остро погледче, хвърлено към Арсений Николаевич.
Нямаше как, взеха облечената в туника глупачка със себе си. Сложиха я на просторния заден диван на бентлито, а те седнаха отпред, шофираше Антон.
Докато пътуваха, Антон неуморно бъбреше за своята нова идеология, може би беше решил по пътя до летището да направи дядо си свой съмишленик. Шейсет процента от населението на Острова са вече оформени яки. Вие, старите вревакуанти, сте се откъснали от живота, не познавате живота на народа, не познавате тенденциите на съвременния живот. Дълг на съвременната младеж е да помага за пробуждането на национално самосъзнание. Всичко руско на Острова — това е вчерашният ден, всичко татарско — завчерашният, англоезичното население пък си е направо смешна история. Не можем да се вкопчваме в призраци, трябва да търсим нови пътища.
Дядото се съгласяваше, че в разсъжденията на внука му има определен смисъл, но според него бяха твърде преждевременни. За да се говори за нова нация, трябва да се сменят поне още две поколения. Сега няма нито култура „яки“, нито език „яки“. Това е просто смесица, изопачени руски, татарски и английски думи с изкуствено прилепени романски и гръцки елементи.
Внукът възрази: скоро ще има учебници по езика яки, речници, вестници на яки, списания, телевизионен канал. Има вече интересни писатели яки, един от тях е самият той, писателят Тон Луч…
— Вашето движение — каза Арсений Николаевич, — ако съществува, трябва да бъде много по-скромно, да носи просветителски характер, а не…
— Ако се държим по-скромно, ще стане късно — изведнъж каза Антон тихо и замислено. — Може и да си прав, дядо, родили сме се твърде рано, но ако чакаме, всичко ще свърши много бързо. Ще ни излапа Совдепията или тук ще се установи фашизъм… с една дума… — той замълча.
Арсений Николаевич за пръв път погледна сериозно своето любимо хлапе, за пръв път си помисли, че го е подценявал, за пръв път си помисли, че внукът му е пораснал, вече отдавна не е дете.
Лидочка Неселроде не вземаше участие в мъжките разговори, тя беше подчертано женствена и романтична. Отпусната на кожената седалка, сякаш мечтаеше, загледана в прелитащите звезди, в луната и облаците.
Аеро-Симфи се простираше на север от столицата, веднага зад склоновете на Кримските планини, цял отделен град с микрогрупи от разноетажни светещи сгради, с кръстосващи се автостради и безбройни паркинги, пълни с коли. В центъра, сред рънуеите, както наричаха тук пистите за излитане, се извисяваше гигантската светеща гъба (ако можем приблизително така да наречем въпросната архитектурна форма) на централната кула на Аеро-Симфи.
Администрацията на Аеро-Симфи се гордееше с факта, че пътниците не искат да отлитат от тук. И наистина, попаднете ли в безкрайните зали, вестибюли, холове, денонощно работещите елегантни магазини и безбройни уютни барове, тръгнете ли по пружиниращите меки подове заслушани в тихата успокояваща музика, долавяйки с крайчеца на ухото много отчетливия, но съвсем ненатрапчив говор на дикторите, предшестван от мек, по-мек от кадифе гонг, вие се чувствате в сигурните, грижовни и ненатрапчиви ръце на съвременната хуманистична цивилизация и наистина не ви се иска твърде да летите за някаква си кошмарна мразовита и кишава Москва или за вечно стачкуващия Париж, където куфарът ви може да се окаже просто изхвърлен на улицата. Всъщност наистина можете да не отлитате, можете да живеете тук със седмици, да се
