Дългофокусиращата оптика се прицели към полицейските редици и към крайбрежната улица, където имаше някакво необичайно раздвижване сред тълпата. Няколко фотографи скочиха от ландроувъра и се затичаха към масите на заведението, като непрекъснато щракаха с апаратите си. Един от тях изведнъж забеляза двамата старци, които седяха недалеч от Таня, и нагло, трескаво започна да ги снима от упор, докато старецът с дънковата риза не сложи на носа си тъмни очила, а другият не нахлупи върху червеникавия си нос своята пясъчна на цвят капела с пъстра лента. Внезапно обслужването спря. Сервитьорите се скупчиха на естрадата за оркестъра, издигнаха някакво знаме, яркозелено, с очертанията на острова и с надпис „ЯКИ“ и лозунг на неразбираем език, а после запяха нещо неразбираемо, но весело. Те пляскаха с ръце, правеха танцови стъпки и се смееха, трима-четирима свиреха на духови инструменти. Голите момичета ги аплодираха и се въртяха около естрадата.
Пристигнаха фургони на Ти Ви Миг, „мигновената телевизия“, сребристи, с фирмена емблема — крилато око. Редиците стражари, прикрили се с щитовете, тръгнаха в бавна атака. Тълпата на „Татарите“ вече кипеше в хаотично движение. Изтрещяха три взрива поред. Във вечерното небе се издигнаха кълбета пара от запален бензин.
Таня се качи на стола и се хвана за края на чадъра. Видя, че на крайбрежната улица се вихри масово сбиване, и успя да схване, че се бият три младежки банди: младежи с фланелки като знамето, издигнато от сервитьорите, момчета с фланелки със сърп и чук на гърдите и момчета в изключително странни одежди — кимоно или пък кавказка черкезка с пискюли и вълчи опашки на гърба. Сбиването явно беше сериозно — мяркаха се бейзболни бухалки, прелитаха бутилки със запалителна смес „коктейл Молотов“…
От другата страна на „Татарите“, откъм пристанището, към развилнялата се младеж очевидно също настъпваха редици полиция, последните слънчеви лъчи огряваха пластмасовите щитове.
— Какво става? — полюбопитства Бакстър.
— Третото поколение островитяни си изяснява отношенията — усмихна се Арсений Николаевич. — Доколкото разбирам, митингът на якитата е нападнат от две страни, много лява и много дясна. „Младата вълча сотня“, ако не греша, от една страна, и „Червеният фронт“, от друга. Нашите сервитьори, както виждаш, са на страната на якитата, защото самите те са истински якита. Между другото и внукът ми е станал активист на якитата. Не е изключено и той да се бие там за идеята на новата нация.
— Добре е измислено — каза Бакстър. — Интересен вълнуващ момент за цялата тази вечер на крайбрежната улица. Чувствам се все по-добре и по-добре.
— Момчетата обаче озверяват не с дни, а с часове — замислено проговори Арсений Николаевич.
— Ами то навсякъде е така — отвърна Бакстър. — Бият се и в Лондон, и в Париж, неотдавна ги видях с очите си на Елисейските полета — подражавайки на „французойката“, той се покатери на своя стол и погледна, като си засенчи слънцето с длан.
— Май утихва — каза той след няколко минути. — Напрежението спада. Изгорели са един-два автомобила, счупени са няколко витрини. Виждам засмени лица. Полицията изтиква момчетата към плажа. Е, къпането започна! Чудесно!
Той слезе от стола и тръгна към „французойката“. Арсений Николаевич не вярваше на очите си. Дъртакът Бакстър, почти негов връстник, приближи до изправената на стола млада стройна дама и я хвана за лакътя. Съвсем безцеремонно, дявол да го вземе. Все пак тия американци от нашето поколение са си простаци открай време. Отива при изтънчена изящна дама и я хваща за лакътя, като че е уличница. Ей сега ще му даде да разбере, ще има да се смея на тоя грубиян.
Таня скочи от стола. Над нея се извисяваше елегантен дядка с червена муцуна и нос като картоф. Седнаха на масата. Таня въпросително вдигна вежди. Старецът извади от джоба си бележник от крокодилска кожа, после старомоден, наполовина златен монблан, драсна нещо в бележника си и бащински усмихнат го побутна към Таня.
Тя погледна — бръмбарския знак на доларите, после единичка с три нули и въпросителна. Погледна стареца в очите. Сини детински очички.
— Са ва? — попита старецът.
— Са ва па81 — Таня поиска монблана, зачеркна единицата и сложи над нея тлъста тройка.
— Са ва! — радостно подвикна дъртакът.
Тогава тя още веднъж обви с кръгчета нулите — за по-стабилно — и стана.
— Къде предпочитате? — попита старецът. — „Ореанда“? — той посочи с ръка хотела. — Или яхта? — посочи с ръка пристанището.
— Вашата собствена яхта ли? — попита Таня.
Беше много спокойна и почти правилно зададе въпроса на английски, после небрежно отметна косата си — аристократка на секса, — но отвътре цялата се тресеше — ау, какво правиш бе, Татяно!
Бакстър я увери, че това е неговата собствена яхта, именно с нея е дошъл тук, напълно комфортна плаваща къщичка. С жест обясни на Арсений Николаевич, че ще му звънне по-късно, хвана под ръка прекрасната „французойка“ и двамата тръгнаха към пристанището по плочите на крайбрежната улица, на които още имаше следи от неотдавнашната битка — парчета от накъсани лозунги и фланелки, бейзболни бухалки и счупени бутилки.
Арсений Николаевич погледа след тях с чувство на силна досада, дори горчивина. Отдавна вече през своя дълъг живот, в който уж бе имало какво ли не, би трябвало да се е избавил от идеализирането на жените, но ето излиза, че и сега изпитва досада, горчивина, пък и отвращение, да, да, и леко отвращение, задето тази жена с нейното толкова приятно лице се оказа уличница, веднага тръгна с непознатия старец, сега ще прави всичко, което й предложи развратният Бак, хем никак не прилича на професионалистка…
Огорчен и разстроен, Арсений Николаевич остави на масата парите за „Учан Су“, прекоси площада, качи се в старото си открито бентли и тръгна за Артек, където сега имаше „петък у Неселроде“.
Ще бъде сензация, мислеше си тъжно, докато бавно слизаше в крайната дясна лента към предзалезната тъмносиня бездна — подножието на Аю Даг, където в този час лумваха светлините на едно от най- аристократичните селища на вревакуантите. Лучников-старши присъства на петък у Неселроде! Той вече отдавна бе започнал да отбягва традиционните вревакуантски салони, които имитираха „нормален руски светски живот“. Още отдавна, преди най-малко две десетилетия, в тези „среди“, „четвъртъци“, „петъци“ бе започнал да се усеща нетърпим фалш: на Острова се създаваше съвсем различно общество, но в затворения малък свят на вревакуантите все още се поддържаха стилът и духът на „сребърния век“ на Русия. Вече бяха престанали и да го канят, тоест не му напомняха, но и до ден днешен се обиждаха — вижте го вие този международен европейски Лучников, гнуси се от руския живот. Трудно беше да не станеш космополит на такова космополитно място, като остров Крим, намираха се обаче „мастодонти“, както ги наричаше Андрей, които някак съумяваха да поддържат в домовете си изпаряващия се от поколение към поколение дух на Русия. Такъв беше и старият Неселроде, членът на Вр. Държ. Дума от фракцията на монархистите, съсобственик на отбранителния комплекс заводи в Сиваш.
Не щеш ли, тоя Неселроде започна да му звъни: Защо така, Арсений Николаевич? Някак се откъснахте от нашето общество. Защо не прескочите до Артек на някой от нашите петъци? Бихме били щастливи, ако и Андрей Арсениевич ви придружи… Тук около Лидочка се е събрала младежка група и синът ви е едва ли не кумир в техните среди… Тези, разбирате ли, нови идеи… няма да докарат до нищо добро нашата армия… но, какво да се прави, и ние не бива да изоставаме…
До ден днешен мастодонтите не казваха „нашата страна“ и дори „нашият остров“, а само „нашата руска временно евакуирана армия“, „нашата евакуационна база“…
Арсений Николаевич смотолевяше нещо в отговор на тези покани, и през ум не му минаваше да се възползва от тях, пък и беше чул островните клюки, че дамите Неселроде си били харесали ергенуващия Андрей.
И ето че сега, не щеш ли, се качи на старото си бентли и меланхолично се запъти за Артек, като си призна, че го прави като някакъв смехотворен протест срещу съвременната аморалност, при която един циничен богаташ купува без много приказки млада изящна дама… Колко пошло и гнусно е всичко това… по- добре, макар и за минута, макар и фиктивно, макар и фалшиво да се потопи в отминалия век…
На вилата на Неселроде беше започнал техният обичаен „петък“, но същевременно цареше необичайно оживление. В дъното на гостната великолепният пианист Саша Бутурлин свиреше пиеса от Рахманинов. Това
