съображения не употребяваше спиртни напитки, такова беше днешното направление на Дим Шебеко — никакви допинги освен музиката.
Много музиканти познаваха Лучников: вече от няколко години той им носеше най-новите дискове и списание „Down beat“. На новите веднага бе представен като Лъча светлина в царството на мрака. Целият оркестър, забравил за подготовката за път, се скупчи около масата.
— Заминаваме на гастроли, Лъч — не без известна гордост каза Дим Шебеко. — Ще гастролираме в град Ковров.
— Какъв е тоя град? — попита Лучников.
Град Ковров е прочут с мотоциклетите „Ковровец“ — обясниха му веднага.
— Гастроли като гастроли, Лъч — каза вече съвсем важно Дим Шебеко. — Град Ковров ни плаща много пари и ни дава автобус. Можеш ли да си представиш, Лъч, град Ковров жадува да чуе съвременен джаз- рок.
— Вземете ме и мен, момчета — помоли Лучников. — Трябва да фъсна от кагебистите.
— Да вземем ли Лъча, момчета? — попита Дим Шебеко.
— Разбира се, да го вземем — казаха всички и подариха усмивките си на Лучников.
— Ще се постараем да ви скрием, господин Лучников.
— Защо, какво искат от тебе? — попита Дим Шебеко.
— Абе нищо особено — сви рамене Лучников. — Обграждат ме с грижи. Искат всичко да знаят. А аз искам да пообиколя родната си страна без тях. Интересно ми е да видя как живее моята родна страна. Какво, не съм ли и аз руснак?
— Лъча е истински руснак — поясни Дим Шебеко на своите новаци. — Той е главен редактор на руски вестник в Симфи.
— Ей, супер! — възхитиха се съвсем младите новаци. — Разправят, че там при вас на Острова било голям кеф, вярно ли е?
— Донякъде — каза Лучников.
Нежно свежо момиче го целуна по устните и мустаците.
— Как да разбирам това? — попита Лучников.
— Как да разбираме това, Талка? — вдигна вежди Дим Шебеко.
— По национален признак — доста мъгляво обясни момичето.
— Нима е възможно да се избяга от кагебистите? — попита някакво момче с кожена лента през челото. — Мисля, че това е просто невъзможно.
— Ха-ха-ха! — извика театрално Дим Шебеко. — По този въпрос — справки при нашия тромбонист Бен — Иван. Колко пъти си пресичал държавната граница, Бен-Иване?
Всички погледнаха към дребно тъмно и дългокосо момче с войнишка риза, което на крайчеца на масата кротко дъвчеше коматче чер хляб.
— Два пъти — тихо каза Бен — Иван. — Засега два пъти. Наесен може би ще тръгна за грети път.
— Шегувате ли се, Бен-Иван? — попита Лучников.
— Не, не, не се шегувам — каза Бен-Иван. — Имам приятели в средите на унгарските контрабандисти и заедно с тях пресичам държавната граница в Карпатите.
Бенджамин Иванов беше роден през 1952 година, в разгара на гоненията срещу „безродните космополити“. Тези странни хора, родителите му, го записали в акта за раждане с английско име тъкмо в отговор на тази кампания.
Тихо и ненатрапчиво Бен-Иван обясни на присъстващите, че е трудно, но възможно да пресечеш държавната граница на СССР. С унгарците той вече два пъти бил ходил в Мюнхен, те по търговските си работи, той — от любопитство. Тази есен след гастролите между другото смятал да иде до Стокхолм. Един познат швед щял да дойде да го вземе от Карелия с малък самолет…
— Но нали има радари, локатори! — каза Лучников.
— Често се повреждат — каза Бен-Иван. — Вярно, може и да ни свалят, но този швед е идвал тук вече три пъти, извеждал е дисиденти. Човек трябва да има склонност към риска и… — той вече някак съвсем се накокошини, — е, и, разбира се, известен опит от езотеричен характер.
— Езотеричен ли? — попита Лучников. — Не вярвам на ушите си.
Бен-Иван сви рамене. Пиенето на чай беше приключило и всички започнаха да изнасят навън апаратурата.
На малката уличка „Староконюшенний“ до канадското посолство огромен икарус на ковровския мотоциклетен завод очакваше музикантите.
— Всички налице ли са? — попита Дим Шебеко. — Духовите инструменти налице ли са? Галка, я се премести по-далече от Лъча. Е, хайде, потегляме!
Пред мощните фарове на икаруса тясна асфалтирана лента стремително пресичаше гората. От двете й страни бяха спрели за нощувка огромни хладилни камиони и тирове.
Младежите вече спяха, изтегнати на удобните седалки. Лучников и Дим Шебеко седяха отзад и разговаряха.
— Все забравям да те питам — каза Лучников. — Миналата година да си се запознавал случайно със сина ми Антон?
Дим Шебеко се плесна по челото.
— Ха! Ами че точно за това и аз забравям да те попитам, Лъч. Какво прави твоят Тошка?
— Значи сте се запознали?
— Две седмици се размотавахме заедно. Много му беше кеф на твоето момче тук, в историческата му родина.
— А на мен каза, че Москва била бълвоч.
— Защото ние му казахме, че Москва е бълвоч.
— А, сега разбирам — позасмя се Лучников.
— Учих го да свири на саксофон — каза Дим Шебеко. — Момчето има вроден суинг.
— Уроците ти са му били от полза — Лучников започна да разказва на Дим Шебеко за уличните музиканти в Париж и за метростанцията на „Шатле“ където именно неговият син „бичел кинти“, като използвал московските уроци.
— И-и, колко гот — шепнеше Дим Шебеко, слушаше като хлапе и се усмихваше на Париж, който никога не бе виждал. — Колко е гот при вас, в големия свят, и колко е гадно при нас… — той се замисли за миг и тръсна глава. — И все пак за нищо на света няма да се чупя. Наскоро едни от Щатите ми гарантираха място в Синдиката на музикантите, но няма да се чупя и момчетата няма да посъветвам да се чупят.
— Защо? — попита Лучников.
— Защото руската младеж трябва да свири в Русия — убедено каза Дим Шебеко и с известно ожесточение добави: — Да се чупят от тук ония.
— Кои?
— Всичките смрадливи доносници! — Дим Шебеко дори леко се озъби.
— Слушай, Дим Шебеко, а в твоя оркестър кой е доносник, как мислиш?
— Никой. При нас няма такива.
— Но това е невъзможно.
— Мислиш ли, че е невъзможно?
— Абсолютно невъзможно. Ти имаш около себе си двайсет души и това е просто изключено. Със сигурност има няколко доносници.
Дим Шебеко се замисли, после покри очите си с длан, после махна дланта си. Очите му бяха изумени.
— Абе май си прав, Лъч. Наистина е невъзможно. В такъв колектив — и без доносник? Не, това е невъзможно. Пфу, чак ми стана лошо. Някой от нас определено клепа.
— Може би онзи, дето ходи в Мюнхен? Как му беше името? Бен-Иван?
— Бен? Да не откачи, Лъч? Впрочем защо не?
— Ами Галя, дето толкова сладко се целува?
— Галка? Ами че аз спя с нея понякога. Тя е много искрен в секса човек.
— Именно такива момичета… — продължи Лучников жестоката си игра.
