— Може би с нея ще поговорят съответните органи? — невинно попита Лучников.
— Е, ама ти вече! — задави се от възмущение Кузенков. — Понякога буквално ме вбесяваш, Андрей! Рисуваш във въображението си същинско оруеловско общество! Говориш като чужд човек! Сякаш изобщо не те засяга какъв път изминахме ние от сталинщината, какво ни струваше това… на хората като мен… ти… Къде е тогава твоята ИОС?
— Извинявай, приятелю — Лучников наистина изпита угризения на съвестта. Той разбираше, че с това свое неочаквано отпътуване от държавната вила, с факта, че бе откарал от там него, Лучников, без каквото и да било „съгласуване“, Кузенков бе нарушил тяхната мафиотска етика, бе поел сериозен риск. — Марлен, трябва някой път да си поговорим с теб, да се разберем веднъж завинаги, да си кажем всичко направо, без майтапи и заобикалки — каза той. — Страхувам се, че ако не го направим, това ще се отрази не само на отношенията между нас двамата.
Кузенков го погледна е благодарност.
— Колкото до тази баня — каза Лучников, — само се радвам, че формалното ни запознаване с персоната не се състоя. Щом около него има хора като тези, дето ги видях днес, да върви на майната си. Тези хора не са по вкуса ми. Не са от моя клуб.
Кузенков го погледна още веднъж и мълчаливо се усмихна.
— Марлен, ако обичаш, спри, хем бързичко, близо до някое такси — каза Лучников.
Движеха се по „Кутузовски проспект“. Придружаващата ги волга спазваше предишното разстояние, което не беше трудно, защото движението в този час не беше натоварено, префучаваха само таксита и току се мярваше по някоя дипломатическа кола.
Когато изскочи от рязко ударилата спирачки кола, Лучников изведнъж отново с изумление почувства мимолетен пристъп на младост: може да беше от алените проблясъци сред облаците зад острата куличка на хотел „Украйна“, а може пък и от самата ситуация на поредно бягство, от близостта на ново, макар и незначително приключение…
„Оперативката“ префуча покрай него и стъписано спря насред моста над Москва река. Колата на Марлен си продължи пътя и прехвърли гърбицата на моста. Лучников се качи в таксито и каза адреса на жилищния комплекс на Татяна.
Когато минаваха покрай оперволгата, тримата типове, които седяха в нея, се престориха, че той изобщо не ги интересува. Таксито извъртя под моста, рязко изскочи по нагорнището към зелената стрелка покрай зданието на СИВ. Зеленото очевидно веднага угасна, защото Лучников видя как започна насрещното движение, как в него потегли огромен интуристки икарус и как иззад него, нарушавайки всички правила, със зверски вираж се измуши оперколата.
Явно там се бяха мобилизирали и сега водеха преследването много умно, професионално, като излизаха точно навреме при светофарите и не изпускаха от поглед раздрънканото такси на Лучников.
Изведнъж той се сети, че няма нито една рубла от тукашните пари. Дали шофьорът ще вземе долари?
— Много ви благодаря — каза таксиджията, като взе зелената десетачка. — Сенкю, мистър, вери мач.
Лучников слезе, без да бърза, влезе във входа и извика асансьора.
Вратата на входа остана отворена и в стъклото й се отразяваше почти целият двор, ограден от многоетажни стени. Ясно се виждаше как черната волга бавно се придвижва по двора, избирайки удобна позиция за наблюдение. По асфалтираната алея тя мина покрай уредите на детската площадка и спря точно срещу входа. Запалиха дългите светлини, видяха Лучников до асансьора и се успокоиха, угасиха фаровете.
Точно тогава в двора влезе хлебарски фургон и като спря пред рампата на хлебарницата, заклещи волгата между храстите и детската площадка. Лучников не беше очаквал такъв късмет. Без да му мисли много, се втурна през детската площадка към фургона. Оперативниците изскочиха от волгата чак когато ключът за запалването на фургона се озова в джоба на Лучников.
Дългокосото шофьорче на фургона наблюдаваше зяпнало невероятната сцена — ченгета гонят изтупан вносен тип.
Изтупаният се шмугна под арката и изчезна, ченгетата, поставяйки рекорди по бягане с препятствия, префучаха през детската площадка и също изчезнаха. Оперативната волга събори слончето и люлката и се заклещи между въртележката и шведската стена. Хлебовозчето се опомни и също се шмугна под арката да види как ще гепят изтупания — щото на такива не можеш им избяга. Що ли обаче копелето ми чопна ключа?
Оказа се обаче, че работите били замислени много по-засукано, че тоя, изтупаният бил много по-сложен другар. Зад блока, представете си, той имал жигула с бял номер „ТУР–00–77“. Качи се изтупаният в жигулата си, мина усмихнат покрай ченгетата, а на шофьорчето подхвърли ключа, че и подвикна: „Благодарско, приятел!“
Ченгетата, естествено, се нахвърлиха на шофьорчето — айде, викат, разкарай от тука тва, твоето бунище, блокирал си оперативна кола, съскат, по твоя вина изпуснахме държавен престъпник! Шофьорчето, естествено, се възмути — кво бунище, бе, във фургона има хляб, нашето богатство. Шибнаха му един по врата и право във фургона, докато се измъкнат изпод арката, събориха павилиона на „Съюзпечат“. Волгата изскочи на оперативен простор, а просторът, знайно е, си е простор — пустиня, само жълтите светлинки мигат. Нищо, вика едното ченге, не може да избяга далече. А сега ще си имаме големи разправии с началството, момчета, вика второто ченге. Ей, вика третото ченге на шофьорчето, дай ни по една прясна франзелка. На ви, вика шофьорчето, и им донесе три топли франзелки, да хапнат хората преди служебните неприятности.
Лучников спря своето жигулче на „Стари Арбат“, облече английското двуредно палто, което намери на задната седалка, кой знае защо се почувства много комфортно и пое из малките улички, онези, които винаги будеха у него измамното чувство, че руският живот е нормален, разумен и стабилен.
На ъгъла на „Сивцев Вражек“ и „Староконюшенний“ (какви нормални думи обаче!) се издигаше стара сграда, в чийто двор се издигаше още по-стара сграда, а в двора на тази сграда, тоест вече оттатък третия безистен, се намираше шестетажен паметник на сребърния век във вече предаварийно състояние — в него на последния етаж живееше музикантът Дим Шебеко, в апартамент, който той наричаше „комунално убежище“ или съкратено — „комубежаловка“.
Минаваше един през нощта, цялата сграда спеше, но от „комубежаловката“ долитаха гласове и смях. Тази бърлога на млада Москва се бе създала по доста любопитен начин. Някога Дим Шебеко и майка му бяха настанени в две стаи на голямото комунално жилище, в което течеше обикновен комунален живот с всичките му дрязги, кавги и кухненски битки. Междувременно Дим Шебеко израстваше в „рок музикант“ и в края на краищата стана такъв, същинският Дим Шебеко. Същевременно растяха децата и в другите стаи на апартамента и всички постепенно или ставаха музиканти, или лудо се влюбваха в музиката. Тогава бе решено всички старци да бъдат прогонени от „комубежаловката“, бе въведена свръхсложна система от жилищни замени под личното ръководство на Дим Шебеко и в резултат бе създадена „свободна Арбатска територия“. Участъковият само безпомощно разперваше ръце — всички наематели живееха тук на законно основание.
Вратата на „комубежаловката“ беше винаги отворена. Лучников я побутна и видя, че няма къде да стъпи: цялото антре беше задръстено от апаратура, раници и куфари. С2Н5ОН явно се готвеше за път. Момчета и момичета изнасяха от стаите и струпваха в антрето още и още багаж. Разкошно проблясваха в мъждивата светлина два барабана „Премиер“ и три китари „Джонсън“. През последната година групата явно бе забогатяла.
— Къде е Дим Шебеко? — попита Лучников някакво непознато момиче е фланелка с надпис „As dirty as honest“79.
— Пие чай — момичето завъртя глава към една ярко осветена врата.
Естествено, Дим Шебеко беше не само музикален лидер на оркестъра, но и негов духовен баща, гуру.
Той седеше в челото на масата и пиеше зелен узбекски чай от пиала. Всички останали присъстващи също пиеха чай. Парадоксалното беше, че групата, която носеше името на молекулата на спирта, по идейни
