Най-сетне влезе як мъжага с кожен кител и физиономия, украсена с увиснали мустаци и дълги тънки бакенбарди, със свирепи очища, но и с просветваща в тях лукавост. Той подаде на Гангут двете си ръце и като не получи в отговор нито една, го прегърна през раменете.
— Ето, виждаш ли, Виталий, не ни изложи нашата птичка, всичко е уредено — заръмжа той гальовно. — Всичко е наред, клети ми приятелю, да вървим, да вървим…
— Олег Степанов — каза той и подаде ръка на Лучников, като го разглеждаше внимателно и дори може би го сравняваше с някакви стандарти.
— Андрей Лучников — звукът се оказа приятен за спасителя. Той се усмихна и покани доскорошните „провокатори“ да го последват.
Началник-щабът на дружината забърза редом с тях, като дуднеше нещо за недоразумение и се извиняваше за пламенните реакции на младежите и за тъпотата на старците ентусиасти. Явно не беше съвсем наясно какво става.
В колата — а вън ги очакваше кола с антена на покрива — Олег Степанов още веднъж внимателно огледа Лучников и каза:
— Името ви звучи добре за руското ухо.
— Какво толкова хубаво долавя в името ми руското ухо? — любезно се поинтересува Лучников.
Гангут нацупено мълчеше, май го бе хванал срам.
— Ами просто Лучникови са стар руски род, гвардейци, участници в много войни за Отечеството — очите на Степанов се свиха, впивайки се.
— Включително Гражданската война — позасмя се Лучников.
— Да, да, включително Гражданската… — много уважително произнесе Степанов. — Какво пък, естествено е, накъдето е тръгнала войската, натам са тръгнали и те. А вие случайно не сте ли роднина на онези, островните Лучникови? Този род там процъфтява — единият май е „думец“, другият — собственик на вестник… Само да не си помислите, че ви разпитвам. Виталий ме познава, не съм от ония… Лично аз само бих се гордял с такова роднинство.
Лучников и Гангут се спогледаха.
Степанов седеше отпред, извърнал цялото си лице към тях, и покровителствено и приятелски усмихнат, внимателно ги наблюдаваше — два едри жълти зъба личаха под мустаците. Шофьор е абсолютно неопределена външност и телефон в кола с неопределено предназначение. „Виж ги ти славянофилчетата“ — помисли си Гангут.
— Андрей е точно този собственик на вестник на Острова — обади се той.
Тренираният шофьор само помръдна глава, обаче очите на Олег Степанов щяха да изхвръкнат и по лицето му започна да се разлива израз на такова неподправено щастие, каквото вероятно е споходило малкия Аладин пред входа на пещерата. От този момент нататък извънредното произшествие започна да приема все по-вълнуващи форми. Отначало пристигнаха там, закъдето бяха пътували, на закуска в апартамент, където очакваха „руския режисьор“ Гангут. След минута обаче в жилището, където бе сервирана въпросната закуска, се възцари невероятна суматоха — мащабите се променяха, закуската сега вече се подготвяше в чест на огромната персона Лучников, твореца на Идеята за обща съдба, за която московските националистически среди, естествено, бяха слушали много. Това вече, приятели мои, намирисваше на история, на тарама хайвер намирисваше, другари. Закуската вече не беше основното събитие, тя остана някак встрани, пък и участниците в закуската, включително самата всемогъща „клечка“ Дмитрий Валентинович, хилаво типче, което кой знае защо носеше значка на списание „Крокодил“ в петлицата, също се оказаха някак второстепенни, което Олег Степанов подчертаваше пред почетния гост с твърде убедителни интонации.
Телефонът звънеше непрекъснато, в антрето се тълпяха някакви хора, бръмчаха възбудени гласове. Подготвяше се преминаването на закуската в обяд в по-висши сфери.
Обядът се състоя наистина много високо, над покривите на старата Москва, в зала, която, естествено, наричаха трапезна, с икони с богати обковки и с иконоподобната портретна живопис на Глазунов. Тук вече бяха сервирани и блини с хайвер, и банички с визига, и прасенца с елдена каша, сякаш действието се развиваше не в епохата на развития социализъм, а в самия разцвет на руската покупко-продажба. Около трапезата бяха насядали не повече от двайсет души, от сутрешната компания имаха честта да присъстват само Дмитрий Валентинович и Олег Степанов, а и те се държаха тук като младши. Останалите се представяха с име и бащино — Иван Илич, Иля Иванич, Фьодор Василиевич, Василий Фьодорович, имаше дори един Арон Израилевич и един Фатах Гайнулович, които сякаш демонстрираха с присъствието си широтата на възгледите относно националните малцинства.
Ние ще дадем на всички народи на нашата земя онова, от което те се нуждаят, меко, спокойно говореше Иля Иванич, май най-голямата клечка тук. Говореше така, сякаш още не всичко бе дадено на народите, сякаш народите ето вече шест десетилетия не се наслаждаваха на всичко най-необходимо. Но, Андрей Арсениевич, пръв ще получи необходимото нашият основен народ, многострадалният руснак — това ние смятаме за справедливо.
Всички бяха, дето се казва, в разцвета на силите си, между 50 и 60, за официално заеманите от тях длъжности никой не говореше, но по маниерите, по погледите, по интонациите и без това си личеше, че длъжностите са солидни.
Вдигаха се тостове за верността. Всички тостове бяха за верността. За верността към земята, за верността към народа, знамето, дълга, за верността към приятеля. Фьодор Василиевич предложи наздравица за руснаците в чужбина, които са запазили верността си към историята. Всички станаха и се чукнаха с Лучников.
Само Гангут се престори на пиян и не стана, но това снизходително не бе забелязано — какво да го правиш, завеян творец.
Гангут междувременно току хвърляше на приятеля си красноречиви погледи — сиреч време е да се чупим. Лучников обаче нямаше никакво намерение да се чупи. Изневиделица, без да иска, той бе попаднал в самата сърцевина на московския „Руски клуб“, а един журналист по никакъв начин не бива да изпуска такива възможности. Освен това и връзката с делото на живота му оттук беше от пряка по-пряка. Че кои ще са съмишленици на ИОС, ако не тези патриоти? И не са никакви юдофоби, нито шовинисти, ето моля, на трапезата са и Арон Израилевич, и Фатах Гайнулович. Пък и концепцията за руския народ като жертва в значителна степен е близка до ИОС, така че, ако започнем открит разговор, ако се посближим и заговорим без заобикалки за обединяването, за новия живот на единна Русия…
Между другото извънредното произшествие далеч не утихваше, а, напротив, набираше скорост. Лучников не чуваше как в отдалечените стаи на надмосковските палати се водеха телефонни разговори, и всичките — за него.
Извънредното произшествие, естествено, не подмина и учреждението, където съществуваше специален сектор „Лучников“ начело с полковник Сергеев. Всъщност именно с това учреждение се бе свързал скромният крокодилец Дмитрий Валентинович, именно от там бе пристигнала колата с антена на покрива, от там и началник-щабът на дружината бе получавал съответните разпореждания — че как иначе, откъде другаде?
Разбира се, и в това учреждение се вдигна суматоха, когато се разбра, че един от двамата типове, задържани от глупачетата комсомолци и освободени, честно казано, просто с най-обикновени връзки, е бил толкова важна чуждестранна птица.
Пикантното обаче в случая беше, че отделът, в който се вдигна суматохата, нямаше нищо общо със сектора на полковник Сергеев, макар двата да се намираха на един и същ етаж, в един и същ коридор и дори вратите им бяха една срещу друга.
През целия този ден секторът на Сергеев, вече изпаднал в пълно отчаяние, се луташе из Москва и околностите в опити да открие поне някаква следа от изчезналия „белогвардеец“ и трепетно очакваше поредното позвъняване на Марлен Михайлович Кузенков, докато в стаите отсреща солидният щат на друг сектор от сродния отдел дейно „водеше“ търсената персона от закуската към обяда и по-нататък, фиксирайки буквално всяко нейно движение, фраза, поглед и, естествено, броейки изпитите чашки…
Какво да се прави, случват се такива издънки в съвременните високоразвити структури при разделението и специализацията на труда.
В един момент наистина се породи възможност за комуникация, когато по време на обедната почивка
