Сергеев, щом не знаете къде се размотава вече три дни главният редактор на „Куриер“…
— Колата му вече три дни е пред вашия блок — бързо отговори Сергеев.
— А него го няма в нея — засмя се Татяна.
— Не е напуснал апартамента си в „Интурист“.
— Но и не се появява там.
— Два пъти се е обаждал по телефона на Беклемишев.
— Откъде? — истерично закрещя Татяна.
Изтърва се. Скочи и най-каруцарски наруга и двамата типове. Те я утешаваха, Сергеев дори й топлеше ръцете — нали вече беше техен човек, само трябваше да си сложи подписа ей тука… Начспецът наливаше в чашката й уиски и отново — след подписа — се преизпълни с бащински чувства. А самият Сергеев вътрешно неудържимо трепереше — какво ще стане сега? Ще го открием, ще го открием, то се знае, че ще го открием, където и да се намира, но как можа да се случи нещо толкова невероятно — да го изтървем от поглед цели три дни!!!
Това беше или „Волгоградският проспект“, или „Шосето на ентусиастите“, или „Севастополският булевард“, а може да беше и „Профсъюзна“ — нещо страшно широко, с еднакви блокове от двете страни, обточено е червеното на огромни лозунги, с агитационни клубове, увенчани с могъщи символи, заварени макар и надве-натри, но от неръждаем метал — сърп, чук, петолъчка, ракети и гигантски лица на Илич, които наблюдават от най-неочаквани места трите тътрещи се по тази магистрала пияни личности.
Лучников прегръщаше през зъзнещите раменца Лора Лерова, една от онези увяхващи „букетчета“, които бяха красили завчерашния празник на „Куриер“. Преди десетина години звезда на Москва, манекенка на Министерството на леката промишленост, любовница на една дузина гении поред, сега тя явно си доизпяваше песента. Всичко върху нея все още беше най-модерното, широко, парижко, бледолилаво, но тя получаваше това бледолилаво вече не от безкористните московски гении, а от някакви съмнителни музиканти, подозрителни художници, с една дума, от героите на чейнджа и рекета, така че самото то навяваше някакви съмнения.
Тя плачеше, свела глава на гърдите на Лучников, леко се олюляваше, тресеше я от пиянството — още по-явен признак за залез. По-рано след греховна нощ Лора Лерова само бодро се подмиваше, гримираше се, мобилизираше се и без никакви спирки се устремяваше към нови боеве. Сега душата й явно жадуваше за някакво питие, па било то и най-гнусното и евтино.
— Всичките ми хора вече изпозаминаха — плачеше тя, размазвайки парфюмерията си по небръснатите бузи на Лучников. — Ирка е в Париж, има там бутик… Алка се омъжи за богат бразилец… Ленка работи при Тед Лапидус в Ню Йорк… Верка, и тя е в Лондон, макар и скромна машинописка, но е щастлива, посветила е живота си на Лев, хем той обичаше повече мене и аз… нали знаеш, Андрей… бих могла да му посветя живота си, ако не беше онзи проклет сърбин… Всички, всички, всички заминаха… Лев, Оскар, Ърнест, Юра, Дима… всички, всички… всичките ми момчета… да не повярваш, просто понякога няма на кого да звъннеш… кисна тука в тая кишава Москва… никой вече не ме кани дори в Пицунда… само разни мошеници се навъртат… всички заминаха, всички заминаха, всички заминаха…
Лучников стискаше раменцата й и от време на време избърсваше мокрото подпухнало лице на бившата красавица с носна кърпа, която после смачкваше и напъхваше в джоба на развлеченото си сако. През трите дни московска свинщина толкова бе отслабнал, че сакото му сега висеше като на закачалка. Жалостта към изгубените московски души, към които причисляваше и себе си, го измъчваше. Много се харесваше такъв — измършавял и преизпълнен с жалост.
Приятелят му Виталий Гангут, напротив, целият беше някак подпухнал, заоблен, преизпълнен с мрачно презрително високомерие. Той очевидно не се харесваше такъв и именно затова не му харесваше и целият свят.
На предутринния социалистически проспект не се виждаше жива душа, само потракваха безбройните флагове, флагчета и огромни знамена.
— Не плачи, Лорка — бъбреше Лучников. — Скоро ще те омъжим за богаташ, за един италиански комунист. Ще ти пратя цял сандък дрешки.
Гангут вървеше няколко крачки напред, вдигнал яката си и нахлупил „фьодорката“ на ушите си, а гърбът му изразяваше абсолютно презрение и към страдалката, и към утешителя.
— Ах, Андрюша, вземи ме на Острова — разплака се още по-силно Лора. — Страх ме е! Страх ме е от Америка и от Франция! На Острова поне живеят руснаци. Вземи ме, клетата пияница, на Острова, там ще се излекувам и няма да курварствам…
— Ще те взема, ще те взема — утешаваше я Лучников. — Ти си наша жертва, Лорка. Изсмукахме всичката ти красота, но няма да те изхвърлим на бунището, ние ще те…
— По-добре я попитай тя колко кинти изсмука от Вахтанг Чарквиани — каза Гангут, без да се обръща. — Жертва била, хайде де! Колко гени само изсмука от нашето поколение!
— Говедо! — кресна Лора.
— Говедо е — потвърди Лучников. — Витася е говедо, няма жал към никого. Разхайтен и нагъл киногений. Нека загнива в Холивуд, щом иска, а ние ще се жалим и спасяваме един друг.
— Ти пък скоро ще подариш своя Остров на другарчетата, отрепко такава — мърмореше Гангут. — Квислинг76, боклук такъв, я върви на майната си…
Изведнъж той се спря и им посочи малка група хора, наредили се на опашка пред някаква затворена врата. Няколко старци и старици с черни костюми и рокли, окичени с ордени и медали от ключиците до коремите.
— Какво има сега? — попита, очаквайки поредната антипатриотична подигравка, Лучников.
— Ти май обичаше Русия, нали? — попита Гангут. — Май беше голям познавач на нашата страна? Май и лично ти си руснак, а? Просто си също такъв съветски като нас, а? Отгатни тогава за какво се реди тая опашка, творецо на Обща съдба!
— Може да се реди за какво ли не — промърмори Лучников. — Доста неща са дефицитни. Може да е за плодове, а може да записват за килими…
— Познавач, а! — тържествуващо се закикоти Гангут. — Това е опашка за избирателната секция. Другарите са дошли тук два часа преди секцията да отвори, та първи да дадат гласовете си за кандидатите на блока на комунистите и безпартийните. Днес имаме избори за Върховен съвет!
Старците с ордените, които до този момент кротко си говореха пред монументалните колони на Двореца на културата, сега враждебно наблюдаваха тримата чужденци — двама мерзавци и една проститутка, — хората, които ни пречат да живеем.
— Това са бабите и дядовците от нашия блок — каза Лора. — Всичките са герои от първите петилетки.
— За мен това е просто находка — каза Лучников. — Сега ще взема интервю от тях.
— Рискуваш да те прибере милицията — каза Гангут.
— Един журналист трябва да рискува — кимна Лучников. — Професията ми е такава. Рискувал съм и във Виетнам, и в Ливан. Ще рискувам и тук.
— Аз пък няма да те оставя, Андрей — каза Лора. — Хем откога не съм давала гласа си, ето сега ще го дам.
— Мисля, че бяхме тръгнали да си оправяме махмурлука — каза Гангут, който вече се късаше от яд, че бе забъркал тая каша.
— Ти ме нарече Квислинг — каза Лучников, — а пък самият ти си страхливец и дезертьор. Върви да си оправяш махмурлука сред любимата ти буржоазия, върви в твоя лайнарски ОВИР, а ние ще ударим по едно срещу махмурлук тука, в избирателната секция.
Той прегърна през талията своето увяхващо „букетче“ и го поведе на кривящите се токчета към бдителните съзидатели от първите петилетки.
Нататък всичко се разви според сценария на Гангут. Лучников вземаше интервюта. Лора се интересуваше дали някой от дъртелите не е скътал в джоба си шише водка, и предлагаше срещу него диамантен пръстен. Тя плачеше и току се опитваше да падне на колене, за да благодари е този странен жест на творците на всичко, което ги заобикаляше в този миг — плакати, стендове, диаграми и скулптури. Лучников се опитваше да разбере кое е повече у старите ентусиасти — палачът или жертвата, като самият
