той, разбира се, не спираше да бърбори за своя неизлечим комплекс за вина пред измъченото население на историческата му родина. Гангут се опита да спре такси, та всички да се чупят овреме, междувременно обаче не забравяше да изобличава робската същина на старческия ентусиазъм, като същевременно осмиваше изборите без избор.
Нарядът от Щаба на бойните комсомолски дружини, извикан от един от старците, пристигна навреме. Тази нощ дежуреха най-елитните дружинници — деца на дипломати, студенти от института за международни отношения с дънкови костюми. Те употребиха спрямо провокаторите серия добре отработени хватки, извиха им ръцете зад гърба, хвърлиха ги на дъното на уазката и ги възседнаха с мускулестите си задници.
В последния момент обаче Лора бе спасена — бабичката, която обслужваше асансьора, първа доброволка от Комсомолск на Амур, я обяви за своя племенница. Този факт позволи на Андрей Лучников да си помисли, че народът все пак е запазил „душата си жива“. Той размишлява за това през целия път до щаба, докато един от студентите международници, на когото все пак бе успял да забие в реброто едно тайванско номерче, стенейки, го риташе в корема с якия ток на вносната си обувка.
В Щаба на БКД насред един кабинет с портрета на Дзержински двамата провокатори бяха поставени на столове, а ръцете им — вързани с въже за облегалките на столовете. Дружинникът с тайванската синина под ребрата плюеше върху дланта си, поднасяше я до устата на Лучников и му предлагаше да оближе тази плюнка. Ако оближеш плюнката, ще се разоръжиш морално, ще получиш снизхождение. Не я ли оближеш, сърди се на себе си. В края на краищата Лучников успя да се извърти и с коляно да изкара от играта стегнатия, чистичък и старателен международник. След което завързаха с въже за стола и краката му.
Междувременно полковник Сергеев прекарваше втора поред безсънна нощ. Естествено, не оставяше да спи и целия свой сектор — двама подполковници, трима майори и четирима капитани. От момента, когато се разбра, че е изчезнал обектът, върху който работеше целият сектор, заради който всъщност той беше и създаден, полковник Сергеев започна да се вглежда по-особено в сътрудниците си, понеже заподозря всички, че си гледат работата през пръсти. Обикаляше трите кабинета на сектора и внезапно отваряше вратите — тия негодници със сигурност разглеждат кримска порнография! И тая си я биваше — да изпуснат в Москва човек като Лучников!
Веднъж улови и върху себе си кръстосани погледи — на стария зам и най-младия пом — и изведнъж разбра, че и самият той е под същото подозрение — тръгнал си през просото, Сергеев, разлигавил си се в Москва.
Между другото има истина в това, самокритично си помисли тон за себе си, през десетте години нелегален живот в чужбина си свикнал с капитализма, отвикнал си от родината, весело, енергично действахме и зад паравани, и под паркети и ето че сега волю-неволю навлизам в коловоза, възстановявам си връзките по продоволствените поръчки, по каналите за дефицитни стоки, за билети за модерните театри, за книги, за тям подобни глупости… и постоянно се улавям в подлия роден афоризъм „Работата не е заек, та да избяга“. Работата обаче всъщност си е сапьорска — ха си сбъркал веднъж, ха си гръмнал, после не можеш си събра ташаците!
През всичките тези дни оперативните групи от сектора преравяха Москва по всички възможни явки на Лучников, подслушваха телефони, пъхаха под коли подслушващи „сардини“, редица лица наблюдаваха и пряко. Никакъв резултат. Междувременно се разбра, че функционират само половината „сардини“. Причината — явна кражба: момчетиите от секретната лаборатория задигат скъпоструващите вносни устройства.
С една дума, положението беше критично. Генералът, шеф на отдела, вече почти беше изпаднал в паника, но все още не съобщаваше по-нагоре. Там обаче също бяха усетили нещо, забелязаната странна активност в сектор „Лучников“ накара референта направо да звънне и да попита — всичко ли е ОК с обекта от ОК? Тогава Сергеев успя да забаламоса референта с подробен разказ за плодотворната среща с Лунина, но ето че сега, след втората безсънна нощ, докато сърбаше отвратително кафе от термоса, опипваше немитото си лице и с отвращение оглеждаше лицата на сътрудниците си, стените на кабинета и дори портретите по стените, той разбираше, че не след дълго референтът ще се обади отново и този път той ще трябва да му каже цялата истина — изтървахме, изгубихме в собствената си столица главния редактор на най-големия международен вестник, този неустойчив либерал, нестабилен приятел, тази историческа личност и простичко казано — този свестен човек.
Случи се обаче нещо още по-страшно от телефонното позвъняване на референта. Точно в часа, когато отвързаха от столовете Гангут и Лучников и ги поведоха на разпит при началника на щаба на комсомолската дружина, точно в този момент на Сергеев се обади по телефона не някакъв си референт, обадиха се от другия край на площада, от самата голяма къща. Обади се не кой да е, а самият Марлен Михайлович Кузенков и се поинтересува къде се намира в момента Андрей Арсениевич Лучников. Оказа се, че довечера на Кузенков заедно с Лучников е определена строго приватна среща в една от най-тайните сауни с лице, чието име дори не бива да се произнася. Край. Еба си майката. Фул краш77, другарю Сергеев.
При обиска от единия от двамата „провокатори“, опитали се да провалят народното волеизявление, бяха иззети пропуск за киностудия „Мосфилм“ и сумата единайсет рубли. В портфейла на втория бе открита огромна сума в чуждестранна валута — долари и тичи, визитни картички на чуждестранни журналисти и бележник с телефони в Симферопол, Ню Йорк, Париж и други чужди страни. Потресен от подобна находка, началник-щабът изхвръкна от кабинета си — може би за да се посъветва с някого, а може би просто да си поеме дъх.
Ръцете на „провокаторите“ сега бяха развързани, на метър от тях на бюрото имаше телефон, на вратата дежуреше само един комсомолец.
— Хайде, обади се на твоя Марлен — каза мрачно Гангут. — Стига вече таковата…
— Абе за нищо на света няма да се обадя — каза Лучников.
— Стига се ебава — с изкривено лице каза Гангут. — Сега ще ни помъкнат към Държавна сигурност, а на мен това много ще ми попречи.
— На никого няма да се обаждам — каза Лучников.
— Все по-малко ми харесваш, Андрей — изведнъж изтърси Гангут.
— Това е неизбежно — измуча Лучников.
— Тогава аз ще се обадя — Гангут взе телефонната слушалка.
— Оставете слушалката! — кресна дежурният бекедеец.
Да, усърдието на доброволните жандарми беше голямо, обаче още им липсваше умение. Лучников без много усилия даде възможност на Гангут да се обади на някой си Дмитрий Валентинович и с две думи да му опише ситуацията.
Унизеният физически млад атлет, който само преди миг си се беше представял като супервойник в бъдещите комсомолски войни за тържеството на социализма, седеше сгърчен на пода, когато дотича запъхтеният началник-щаб. След него нахлу цяла тълпа студентска младеж от МГИМО78.
— Не го закачай! — закрещя началникът на младежите, когато у тях се породи естественото желание да се застъпят за физическата чест на другаря си.
Едновременно зазвъняха два телефона на бюрото под портрета на Дзержински. Неволно закачено от нечия ръка, рухна тежко кадифено знаме. Започна се онова, което днес в Русия се нарича извънредно произшествие, и по време на него съдбата на нашите герои непрестанно и с трескава бързина се променяше. Ту ги завличаха в някакъв мрачен, пропит с миризма на хлор зандан и ги хвърляха на хлъзгавия под, ту изведнъж ги канеха в друго помещение, настаняваха ги в меки фотьойли и им донасяха кафе и вестници. Ту пък довтасваше някакъв неврастеник с треперещи устни и започваше груб разпит. Не щеш ли, след малко го сменяше приятен спортист пътешественик, черпеше ги с цигари „Марлборо“ и отдалеч подхващаше разговор за възможната миграция на древните племена, за лодки от папирус, салове от палмови стъбла, за „пришълци“.
Изведнъж пристигнаха бригада криминалисти и започнаха да ги снимат със светкавица — в профил и анфас. После внезапно девойки с невероятно пухкави, разпръснати по раменете коси донесоха надъхващи на лошо кюфтета и половин дузина чешки бири. През цялото време някъде в недрата на зданието гърмеше музика, ту патриотична, ту развлекателна — изборите за Върховен съвет следваха естествения си ход.
