болести. Не го съзнавате, защото през по-голямата част от времето ги подтискате чрез антителата, които организмът ви е създавал години наред. Докато аз нямам антитела. Още ли ви е чудно, че не ви доближавам? Повярвайте ми, господин Бейли, стоя настрани единствено от инстинкт за самосъхранение.
Бейли каза:
— Щом е така, защо този факт не стане достояние за земните жители? Имам предвид, че не сте гнусливи, а се предпазвате от истинска опасност за здравето ви.
Вселенецът поклати глава.
— Ние сме малко на брой, господин Бейли, а и без това не ни обичат, защото сме пришълци. Сами осигуряваме собствената си безопасност на основата на съмнителния престиж, че сме по-висша класа хора. Не можем да си позволим унижението да признаем, че ни е страх да се приближим до земните жители. Поне докато не се постигне по-добро разбирателство между вас и нас.
— При сегашното положение това няма да стане. Вашето предполагаемо превъзходство събужда у нас… у тях… омраза.
— Въпросът е сложен. Не мислете, че не го съзнаваме.
— Известно ли е това на комисаря?
— Не сме му го обяснявали направо, както го казах на вас. Но той сигурно се досеща. Много интелигентен човек е.
— Ако се е досетил, трябваше да ме уведоми — замислено изрече Бейли.
Доктор Фастълф учудено повдигна вежди.
— Ако го знаехте, нямаше да допуснете, че Р. Данийл не е робот, така ли?
Бейли леко сви рамене в знак, че темата е приключена. Но доктор Фастълф продължи:
— Разбирате, че това е истината. Като оставим настрана психологичните затруднения и ужасното въздействие, което имат върху нас шумът и тълпите, факт е, че влизането на някой от вселенците в Града е равно на смъртна присъда. Точно поради това доктор Сартън разработи проекта за хуманоидните роботи. Те са заместителите, които ще отидат сред земните жители вместо нас, ще…
— Зная. Р. Данийл ми го обясни.
— Но вие сте против, така ли?
— Вижте какво — отвърна Бейли, — след като разговаряме направо, нека да ви задам един въпрос съвсем просто. Защо изобщо сте дошли вие, вселенците, на Земята? Защо не ни оставите на мира?
Доктор Фастълф отговори с явно учудване:
— Вие доволен ли сте от живота на Земята?
— Караме някак.
— Да, но колко време още ще продължите? Населението ви непрекъснато се увеличава; наличните калории едва покриват нуждите и това изисква все по-големи и по-големи усилия. Земята е задънена улица, човече!
— Караме някак — упорито повтори Бейли.
— Карате едва-едва. Селище като Ню Йорк трябва да използува докрай усилията си, за да се снабдява с вода и да изхвърля отпадъците. Атомните централи работят с уран, който все по-трудно и по-трудно се доставя дори от други планети в системата, а необходимото количество не бива да намалява. Животът в Града всеки миг зависи от постъпването на целулозна пулпа за ферментирането на дрождите и от минерали за хидропонните заводи. Въздухът трябва непрекъснато да се опреснява. В стотици отношения равновесието е лесно нарушимо и с всяка измината година е все по-застрашено. Какво ще стане с Ню Йорк, ако огромният поток, който се влива и се оттича от него, пресекне дори за миг?
— Никога не се е случвало.
— Което не гарантира същото и в бъдеще. В първобитните времена единичните населени места практически са се поддържали сами, като са се снабдявали с продукти от близките ферми. Заплашвали са ги само внезапни бедствия: наводнения, епидемии или лоша реколта. С разрастването на средищата и технологическия напредък местните бедствия можели да бъдат преодолявани, като получавали помощ от далечни средища, но с цената на това, че още по-големи области ставали взаимно зависими. В Средновековността дори градовете под открито небе — и най-големите от тях — можели да преживеят от натрупани храни или най-различни неприкосновени запаси поне седмица. Когато Ню Йорк за пръв път получил статута на Град, разполагал с възможности да издържи със свои сили един ден. Сега не може да се справи и час. Бедствие, което е причинявало леко затруднение преди десет хиляди години, което е било смятано за сериозно само преди хиляда години, сега без съмнение ще бъде фатално.
Бейли неспокойно се размърда на стола.
— Не за пръв път чувам това. Средновековниците искат да се сложи край на Градовете. Искат да се върнем назад към земята и селското стопанство в природни условия. Това е безумие, не можем да го направим. Прекалено многобройни сме, а в историята се върви само напред, връщане няма. Естествено, ако не ограничаваха преселничеството в Звездните светове…
— Знаете, че трябва да бъде ограничавано.
— Тогава какво ни остава? А вие се включвате към изчерпан източник на енергия.
— А какво ще кажете за преселничество в нови светове? В Галактиката има стотици милиарди звезди. Изчислено е, че съществуват сто милиона планети, които са населяеми, или могат да станат такива.
— Това е смешно!
— Защо? — попита разпалено доктор Фастълф. — Защо подобно предложение да е смешно? В миналото земните жители са колонизирали планети. Над тридесет от петдесетте Звездни светове, включително родната ми Аврора, са били пряко колонизирани от земни жители. Нима колонизирането е станало невъзможно?
— Ами…
— Не можете да отговорите, нали? Нека ви подскажа, че е станало невъзможно поради това, че развитието на земната култура се е съсредоточило в Градовете. Преди появата им животът не е бил толкова специализиран и хората са можели да се откъсват, за да започнат всичко отначало в един необитаван звезден свят. Направили са го тридесет пъти. Но сега земните обитатели водят толкова изнежен утробен живот в затвора на стоманените си пещери, че са загубени завинаги. Вие, господин Бейли, дори не можете да повярвате, че градският жител е в състояние да прекоси полето, за да стигне до Вселенското селище. А да се прекоси Вселената до един нов свят сигурно ви се вижда неизказано по-невъзможно. Урбанизацията ще съсипе Земята, господине!
Бейли сърдито отвърна:
— Дори така да е! Какво ви засяга това? Проблемът си е наш. Ние ще му намерим решението. А не успеем ли, такъв път към ада пак ще си е само наш.
— По-добре собствен път към ада, отколкото чужд път към рая, така ли? Разбирам какво изпитвате. Не е приятно да слушаш проповеди от един странник. Но въпреки това бих искал и вашите хора да ни изнасят проповеди, защото и ние имаме проблем, съвсем аналогичен с вашия.
Бейли се усмихна накриво.
— Свръхнаселение ли?
— Казах аналогичен, а не идентичен. Нашият проблем е ниският прираст. Колко годишен смятате, че съм аз?
Земният жител се поколеба за миг, а после нарочно каза по-голямо число.
— Изглеждате ми на шестдесет.
— Сто и шестдесет трябваше да кажете.
— Какво?!
— По-точно, на следващия си рожден ден ще навърша сто шестдесет и три години. Не е поради друга изчислителна система. За единица мярка използувам стандартната земна година. Ако ми провърви, ако се грижа за себе си и най-вече ако не пипна някаква зараза на Земята, мога да живея още толкова. На Аврора има хора, които са прехвърлили триста и петдесет годишна възраст. И продължителността на живота непрекъснато се увеличава.
Бейли погледна Р. Данийл (който през цялото време на разговора слушаше безмълвно), сякаш за да получи потвърждение. И каза:
