— Единственият земен жител, който е бил на местопрестъплението. Комисарят Джулиъс Ендърби.
10. СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДИН ДЕТЕКТИВ
Патрулната кола рязко сви встрани и спря до безличната бетонна стена на шосето. Когато жуженето на мотора й замря, потънаха в безжизнена, глуха тишина.
Бейли погледна робота до себе си и каза с неуместно слаб глас:
— Какво?
Мина дълго време в очакване на отговор. Мълчанието се наруши от лек ритмичен шум, който, без много да се увеличава, стигна до някаква връхна точка и постепенно заглъхна. Беше друга патрулна кола, която профуча недалече по някаква неизвестна задача, може би на миля от тях. А може би беше пожарна машина, тръгнала на среща с огъня.
Някъде в съзнанието на Бейли се въртеше мисълта, че едва ли има вече човек, който да знае всички шосета, нагънати в търбуха на Ню Йорк. Нямаше време през деня или нощта, когато цялата транспортна мрежа да бъде напълно празна, но въпреки това сигурно имаше единични пътища, по които от години не бяха минавали хора. Внезапно, с изумителна яснота, Бейли си припомни една история, която бе гледал като дете. В нея се разказваше за шосетата на Лондон; започваше доста меко — с убийство. Убиецът бягаше към предварително набелязано скривалище в изоставената част на едно шосе, където единствената промяна от век насам бяха следите от собствените му стъпки в праха. В тази безлюдна дупка можеше да изчака всякаква заплаха, докато престанат да го търсят. На едно място обаче зави погрешно и в тишината и усамотението на лъкатушещите преходи изрече безумна и светотатствена клетва — че независимо от Светата троица и всички светии, ще стигне до своето убежище. Но оттам нататък всяка посока, в която тръгваше, бе погрешна. Скиташе се по безкрайния лабиринт от сектора Брайтън по канала до Норидж и от Ковънтри до Кентърбъри. Луташе се из бездънните подземия на Града, на име Лондон, който се простираше от край до край върху югоизточната част на средновековна Англия. Дрехите му станаха на парцали, обувките му се изпокъсаха, силите го напускаха, но не съвсем. Беше уморен до смърт, но не можеше да спре. Можеше само да върви все напред и напред, все в погрешна посока. Понякога чуваше звука от минаващи коли, но те винаги се движеха по съседния коридор, и колкото и бързо да изтичваше (защото вече бе готов да се предаде), стигнеше ли до коридора, там вече нямаше нищо. Понякога далече пред себе си виждаше изход, по който можеше да стигне до живота в Града, до въздуха, но колкото повече наближаваше, толкова по-далеч блещукаше изходът, докато не завиеше — и тогава го изгубваше от погледа си. Понякога лондончани, слезли по работа в подземията, виждаха някакъв мъгляв силует безмълвно да върви куцешком към тях, вдигнал полупрозрачната си ръка, с отворена уста, от която не излиза звук. Но както се приближаваше, видението се разтваряше и изчезваше.
Това бе история, загубила чертите на художествената измислица и прекрачила в царството на фолклора. „Скитника лондончанин“ бе израз, станал известен в целия свят.
В дълбините на Ню Йорк Бейли си спомни точно тази история и притеснено се размърда.
Р. Данийл се обади, а на гласа му отвърна леко ехо. Каза:
— Може някой да ни чуе.
— Тук долу? Изключено. Е, каква е ролята на комисаря в случая?
— Той е бил на местопрестъплението, Илия. Жител на Града е. Неизбежно беше да е заподозрян.
— Беше? Вече не го ли подозирате?
— Не. Лесно се доказа, че е невинен. Най-напред, не е разполагал с бластер. Нямало е начин. Влязъл е във Вселенското селище както е прието, това е съвсем сигурно; а ти знаеш, че бластерите задължително се оставят.
— Между другото, намерено ли е изобщо оръжието, с което е извършено убийството?
— Не, Илия. Проверен е бил всеки бластер във Вселенското селище — от никой не е бил даван изстрел седмици наред. Заключението от радиационните камери беше категорично.
— Значи убиецът, който и да е той, толкова добре е скрил оръжието, че…
— Няма къде да бъде скрито във Вселенското селище. Претърсихме навсякъде.
Бейли припряно каза:
— Обмислям всички възможности. Или е било скрито, или е било изнесено от убиеца, когато си е отишъл.
— Точно така.
— И ако се съгласите с втората възможност, комисарят ще бъде чист.
— Да. Като предпазна мярка, направихме му цереброанализа.
— Какво?
— „Цереброанализа“ означава, че изследвахме магнитните полета на живите мозъчни клетки.
— О — без всякакво въодушевление каза Бейли. — И какво ви дава това?
— Дава ни сведения за състоянието на темперамента и емоциите на индивида. В случая с комисаря Ендърби, научихме, че той не е способен да убие доктор Сартън. Напълно неспособен е.
— Да — съгласи се Бейли. — Не е този тип. Можех да ви го кажа.
— По-добре е да имаме обективна информация. Естествено, всички вселенци доброволно се подложиха на цереброанализа.
— И всички се оказаха чисти, предполагам.
— Без съмнение. Ето откъде знаем, че убиецът трябва да е жител на Града.
— Е, тогава единственото, което ни остава да направим, е да подложим целия Град на хитрото ви изследване.
— Не е изгодно, Илия. Може да излезе, че нагласата на милиони жители допуска да са извършили убийството.
— Милиони — изсумтя Бейли, като си помисли за тълпите отпреди толкова време, които крещяха против мръсните вселенци, както и за заплашително разлялата се тълпа пред магазина за обувки снощи. И си каза: „Горкият Джулиъс! Заподозрян!“ Припомни си гласа на комисаря, когато описваше мига след като бяха открили тялото: „Зверски жестоко, зверски жестоко!“ Не е чудно, че е бил толкова потресен и объркан, че си е счупил очилата. Не е чудно, че не желаеше да се завръща във Вселенското селище.
Горкият Джулиъс! Човекът, който „манипулираше“ вселенците. Човекът, чиято най-голяма заслуга към Града се криеше в способността му да се споразумява с тях. Колко ли бе допринесло това за бързото му издигане?
Не е чудно, че комисарят възложи случая на Бейли. На стария, предан, дискретен Бейли. На приятелчето от колежа! Щеше да си мълчи, ако научеше за тази малка подробност. Бейли се зачуди как ли правеха цереброанализата. Представи си огромни електроди, старателни писци, които се плъзгат по разграфена хартия, автоматични лостчета, които прещракват сегиз-тогиз.
Клетият Джулиъс! Ако бе обзет от такива отвратителни мисли, каквито с право можеха да му хрумнат, сигурно вече виждаше края на кариерата си и заповедта за уволнение, която щеше да бъде принуден да му връчи кметът.
Патрулната кола плавно се спусна към долните етажи на Градския съвет.
Когато Бейли седна отново на бюрото си, беше 14:30 часът. Комисарят се намираше извън сградата. Ухиленият Р. Сами не знаеше къде е отишъл.
Известно време Бейли стоя, потънал в мисли. Фактът, че бе гладен, се изплъзваше от съзнанието му.
В 15:20 Р. Сами дойде до бюрото му и го уведоми:
— Комисарят се върна, Ли.
— Благодаря — каза Бейли.
За пръв път гласът на Р. Сами не го ядоса. В крайна сметка, Р. Сами бе нещо като роднина на Р. Данийл, а Р. Данийл явно не бе човек — или, по-скоро, нещо — което да те ядоса. Бейли се чудеше какво ли щеше да бъде на някоя нова планета, където хора и роботи щяха да живеят на равни начала в една градска култура. Размишляваше върху това положение без всякакво вълнение.
Когато Бейли влезе, комисарят преглеждаше някакви документи, като от време на време спираше, за да си прави бележки. Каза:
