— Те са много старомодни.
— Служат ли за нещо?
Бейли рязко го прекъсна:
— Как направи списъка?
— Изготви го една машина. Операторът само я настройва на определен вид провинения, а тя самичка върши останалото. Поръчката ми беше да прегледа всички случаи с нарушаване на обществения ред през последните двадесет и пет години, в които е имало роботи. Друга машина прегледа нюйоркските вестници за същия период, за да извади имената на хората, дали не благосклонни изявления по адрес на роботи и звездни жители. Изумително много може да се направи за три часа. Машината дори изхвърли от списъка имената на вече починалите хора.
— Изумен ли си? Нима нямате компютри в Звездните светове?
— О, и то най-различни, много усъвършенствувани. Но нямаме толкова солидни и сложни машини. Разбира се, не бива да се забравя, че дори в най-големите звездни светове населението едва достига броя на жителите в някой ваш Град, затова не са нужни толкова сложни операции.
Бейли каза:
— Ходил ли си някога на Аврора?
— Не — отвърна Р. Данийл. — Сглобиха ме тук, на Земята.
— Тогава откъде знаеш за компютрите в Звездните светове?
— Но това е очевидно, колега Илия. Данните, с които разполагам, бяха прехвърлени от съзнанието на доктор Сартън. Може да не се съмняваш, че изобилствуват с конкретни сведения за Звездните светове.
— Ясно. А ти храниш ли се, Данийл?
— Захранвам се с ядрена енергия. Мислех, че го знаеш.
— Зная го. Но не те попитах дали имаш нужда да се захранваш, а дали можеш да ядеш. Дали можеш да слагаш храна в устата си, да я дъвчеш и да я гълташ. Струва ми се, че това е важно условие да бъдеш възприеман като човек.
— Разбирам какво имаш предвид. Да, мога да извършвам механичните действия — да дъвча и да преглъщам. Капацитетът ми, естествено, е съвсем ограничен, а след това рано или късно трябва да освободя смляната храна от така наречения ми стомах.
— Добре. Можеш да я изхвърлиш обратно — или каквото и да правиш друго — без много шум в стаята ни довечера. Работата е там, че съм гладен. По дяволите, пропуснах обеда, а искам да бъдеш с мене, когато се храня. Не би могъл да седиш и да не ядеш, без да привличаш вниманието. Щом казваш, че можеш да се храниш, това ми стига. Да вървим!
Кварталните столови бяха едни и същи в целия град. Нещо повече — Бейли беше ходил по работа във Вашингтон, Торонто, Лос Анжелос, Лондон и Будапеща, и там те се оказаха същите. Може би през Средновековността, когато езиците са били различни, и храната се е различавала. Но в днешно време продуктите, направени от дрожди, бяха еднакви от Шанхай до Ташкент, и от Уинипег до Буенос Айрес; английският може би не беше вече „езикът на Шекспир“, а една получила се в крайна сметка смесица, която се използуваше на всички континенти, а с леки изменения, и на Звездните светове.
Но като се оставеха настрана езикът и храната, имаше и по-дълбоки прилики. Винаги се носеше особена миризма — неопределена, но крайно характерна за „столовите“. Хората чакаха на тройна опашка, която се придвижваше бавно, смесваше се на входа и отново се разделяше на лява, дясна и средна част. Чуваше се глъч от приказките и движенията им, както и по-резкият шум от дрънченето на пластмасовите съдове. Блестеше силно излъсканата имитация на дърво, светлините се отразяваха в стъклото, масите бяха дълги, а из въздуха едва доловимо се носеше пара.
Бейли пристъпи малко напред, когато опашката се придвижи (колкото и да удължаваха часовете за хранене, неизбежно беше да не чакаш поне десет минути), и попита Р. Данийл, обзет от внезапно любопитство:
— Можеш ли да се усмихваш?
Р. Данийл, който втренчено и безизразно разглеждаше вътрешността на столовата, каза:
— Извинявай, не те разбрах, колега Илия.
— Просто се чудех, Данийл. Можеш ли да се усмихваш? — повтори той въпроса си шепнешком.
Р. Данийл се усмихна. Ефектът беше внезапен и изумителен. Устните му се дръпнаха, кожата в ъгълчетата се нагъна. Но се усмихваше само устата. Останалата част от лицето на робота бе неподвижна. Бейли поклати глава:
— Не си прави труда, Данийл. Нищо не излиза.
Стигнаха входа. Хората един след друг пъхаха металните жетони в съответния улей, след което се чуваше прещракване.
Някой беше изчислил, че в една добре организирана столова могат да влизат двеста души на минута, като картончетата им бъдат преглеждани, за да се провери дали са за тази столова, каква храна им се полага и точно каква дажба. Беше изчислено също колко дълга трябва да бъде опашката, за да има максимална ефективност, и колко време се губи, ако някой се нуждае от специално обслужване.
Следователно винаги се приемаше като нещастие, ако човек нарушете плавното прещракване, като пристъпеше към индивидуалното гише, както направиха Бейли и Р. Данийл, за да представят специалните си разрешения на дежурния служител. Йези, с познанията си на помощник-диетолог, го беше обяснила на Бейли:
— Всичко се обърква — каза тя. — Променят се данните за консумацията, както и предварителните изчисления. Налагат се специални проверки. Трябва да се сравняват получените жетони с всички квартални кухни, за да се установи дали равновесието не се нарушава прекалено рязко, нали разбираш. Всяка седмица се изготвя определен отчетен лист. Ако се случи нещо да наруши установения ред и бройките се окажат по-големи, винаги ти си виновният. Никога не е виновна градската управа, която издава специални разрешителни за щяло и не щяло. Естествено. И когато се наложи да обявим, че за дадено ядене няма свободен избор, хората на опашката вдигат голяма врява. Винаги са виновни служителите зад щанда…
Бейли знаеше всичко това до най-малки подробности, затова напълно разбра недружелюбния и отровен поглед, който му хвърли жената от гишето. Тя припряно записа някои данни: квартална столова, професия, причина за ползуване на друга столова („по служба“ — много досадна причина наистина, но съвсем неоспорима). После с уверени движения на пръстите сгъна листчето и го пъхна в улея. Компютърът го глътна, сдъвка съдържанието и смели информацията.
Жената погледна към Р. Данийл. Бейли си позволи да я уведоми за най-лошото.
— Приятелят ми не е жител на Града.
Жената изглеждаше окончателно вбесена. Каза:
— Моля, местожителството.
Бейли отново пое топката вместо Р. Данийл.
— Всичко е за сметка на полицейския отдел. Не са нужни подробности. Служебна задача.
Жената рязко посегна, свали куп метални картончета и попълни необходимите данни със светлочувствителен шифър, като сръчно натискаше с два пръста на дясната си ръка. Попита:
— Колко време ще се храните тук?
— До второ разпореждане — отговори Бейли.
— Натиснете с пръсти тук — каза тя, като обърна информационната бланка.
Бейли изпита леко угризение, когато фините пръсти на Р. Данийл с блестящи нокти натиснаха картончето. Дано не бяха забравили да му сложат отпечатъци.
Жената взе бланката и я пъхна във всеядната машина до себе си. Машината не изплю нищо и Бейли си отдъхна. След това тя им даде малки метални жетони, червени на цвят, което означаваше „временно“. И каза:
— Без свободен избор. Тази седмица нямаме излишъци. Заемете места Г-Д.
Р. Данийл каза:
— Колега Илия, бях с впечатлението, че повечето ваши хора редовно се хранят в такива столови.
— Така е. Естествено, доста е неприятно да бъдеш в чужда столова. Не срещаш никакви познати. А в квартала ти е съвсем друго. Имаш си постоянно място. Особено когато си млад, времето за хранене е светъл миг от деня.
