— От крана на ретервоара, госпотарю.
— Тя престоя ли в кухнята, преди да я донесеш?
— Госпотарят я претпочиташе не много стутена, госпотарю. Имахме постоянна заповет та я наливаме етин час прети храна.
Колко удобно за всеки, който е знаел това, помисли си Бейли.
— Нека някой робот да ме свърже с лекаря, който преглежда господаря ви, веднага щом се освободи. А докато стане това, искам друг да ми обясни как работи кранът на резервоара. Искам да знам как става водоснабдяването тук.
Лекарят се освободи скоро. Това беше най-старият космолит, когото Бейли бе виждал, което означаваше, че той може да е на повече от триста години. По ръцете му изпъкваха вени, а ниско подстриганата му коса бе чисто бяла. Имаше навика да почуква с нокът издадените си предни зъби, при което се чуваше слаб потракващ звук, който беше неприятен за Бейли. Казваше се Алтим Тул. Лекарят каза:
— За щастие той повърна значителна част от отровата. Но може и да не оживее. Трагична история. — Въздъхна тежко.
— Каква е отровата, докторе? — попита Бейли.
— Боя се, че не знам. — Трак-трак-трак.
— Какво? — възкликна Бейли. — Как го лекувате тогава?
— Директно стимулиране на нервно-мускулната система, за да се предотврати парализата, но като изключим това, оставил съм нещата да следват естествения си ход. — Лицето му, с бледожълтеникав цвят като на износена висококачествена кожа, придоби умолително изражение. — С тези неща нямаме много опит. Не помня друг такъв случай в повече от двестагодишната си практика.
Бейли го изгледа с презрение.
— Сигурно ви е известно, че съществуват такива неща като отрови?
— О, да. — Трак-трак. — Всеки го знае.
— Имате филми-справочници, от тях можете да получите информация.
— За това са нужни дни. Има безброй видове минерални отрови. Тук използуваме инсектициди и не е невъзможно да получим бактерийни токсини. Дори да са описани във филмите, ще ни трябва много време, за да намерим апаратура и да открием начина на изследването им.
— Ако на Солария никой не знае — каза мрачно Бейли, — бих ви препоръчал да се свържете с някой от другите светове и да разберете. Междувременно би било добре да проверите за отрова в резервоара на Груър. Идете лично, ако трябва, и го направете.
Бейли се отнасяше с груба безцеремонност към един уважаван космолит, нареждаше му като на някакъв робот, без да си дава сметка колко неуместно е това. Пък и другият не се противеше.
Доктор Тул се обади колебливо:
— Как може да има отрова в резервоара? Не е възможно.
— Вероятно няма — съгласи се Бейли, — но все пак проверете, за да сме сигурни.
Резервоарът — каква нищожна вероятност наистина. От обяснението на робота бе станало ясно, че това е типичен за Солария начин на самозащита. Водата можеше да попадне там от всякакви източници и да бъде пригодена за употреба. Микроорганизмите и мъртвите органични вещества биваха отстранявани. Извършваше се аерация в необходимата степен и се вкарваше точно това минимално количество от разновидни йони, което бе най-благоприятно за тялото. Малко вероятно беше някоя отрова да остане след една или друга от пречиствателните операции.
Все пак, ако надеждността на резервоара беше непосредствено установена, това би изяснило въпроса за времето на убийството. Трябваше само да се установи този час преди ядене, когато каната с вода (изложена на въздействието на въздуха, помисли си с раздразнение Бейли) е била оставена да се затопля бавно благодарение на прищявката на Груър.
Но доктор Тул попита намръщено:
— Ами как да проверя резервоара?
— Йосафате! Вземете едно животно с вас. Инжектирайте във вените му вода от крана или го накарайте да пие от нея. Напрегнете си мозъка. И направете същото с онова, което е останало в каната; ако откриете отрова — както и трябва да се очаква, — направете някои от анализите, описани във филмите. Намерете някой по-прост начин за анализ. Направете нещо.
— Чакайте, чакайте. Каква кана?
— Каната, в която е била водата. Каната, от която роботът е налял отровното питие.
— Боже мой… предполагам, че са я измили. Домашната свита, разбира се, не би я оставила там.
Бейли изпъшка. Естествено! Невъзможно беше да се запазят някакви доказателства при толкова усърдни роботи, които непрекъснато ги унищожават в името на домакинските си задължения. Би трябвало да им заповяда да оставят каната, но, разбира се, в това чуждо общество той никога не можеше да реагира правилно.
Йосафате!
Най-накрая дойде съобщение, че имението на Груър е чисто; никаква следа от непозволено присъствие на човек.
Данийл каза:
— Това като че усложнява загадката, колега Елайджа, защото, както изглежда, няма кой да изпълни ролята на отровителя.
Бейли бе потънал в мисли и едва го чу. Той каза:
— Какво?… Съвсем не. Съвсем не. Това изяснява нещата. — Той не му обясни нищо, съзнавайки напълно, че Данийл не би разбрал, нито би повярвал това, което Бейли със сигурност знаеше, че е истина.
Но Данийл не поиска обяснение. Подобно нахлуване в човешките мисли не би подобавало на един робот.
Бейли неспокойно крачеше напред-назад, плашейки се от приближаването на периода за сън, когато страховете от откритото пространство нарастваха, а копнежът по Земята се усилваше. Изпитваше почти трескаво желание непрекъснато да върши нещо.
Каза на Данийл:
— Какво пък, бих могъл отново да се видя с госпожа Делмар. Нареди на робота да установи контакт.
Отидоха в залата за видеоконтакти, където някакъв робот умело манипулираше с металните си пръсти. Бейли го наблюдаваше разсеяно, потънал в обърканите си мисли, които отстъпиха място на внезапно удивление, когато богато наредена маса изпълни ненадейно другата половина на стаята.
Чу се гласът на Гладиа:
— Здравейте. — Миг по-късно тя се появи в зрителното поле и седна. — Не се учудвайте, Елайджа. Просто е време за вечеря. И съм доста грижливо облечена. Виждате ли?
Наистина беше така. Бледосинята рокля обгръщаше с мек блясък крайниците й чак до китките и глезените. Жълта пелеринка прилепваше около шията и раменете й, малко по-светла от косата й, която сега бе оформена в грижливо подредени вълни.
— Не исках да прекъсвам вечерята ви — каза Бейли.
— Не съм започнала още. Хайде да се храним заедно.
Той я погледна подозрително.
— Заедно ли?
Тя се разсмя.
— Вие, земляните, сте толкова забавни. Не искам да кажа да присъствувате лично. Нима е възможно? Исках да кажа да отидете във вашата трапезария, тогава ще можем да вечеряме заедно.
— Но ако изляза оттук…
— Видеотехникът може да поддържа контакта.
При тези думи Данийл кимна сдържано, а Бейли се обърна и тръгна малко несигурно към вратата.
